Всичко на масата

55.

След няколко вечери в стаята ми дойде Бекър. Сигурно моите родители му бяха дали адреса или пък ме беше открил чрез администрацията на колежа. Името и адресът ми бяха записани на студентската трудова борса, в графа „общи работници“. Бях добавил и лично съобщение: „Работя всичко законно и всичко друго“. Досега никой не ми се беше обадил.

Бекър седна на един стол и аз налях вино. Беше облечен с униформа на морски пехотинец.

— Виждам, че са те прикоткали — казах аз.

— Уволниха ме от „Уестърн Юниън“. Нямах друг избор.

Подадох му чашата:

— Значи не си го направил от патриотизъм?

— Луд ли си.

— А защо точно в морската пехота?

— Чух за тренировъчния лагер за новобранци. Исках да видя дали ще се справя.

— И се справи?

— Справих се. Но там наистина има откачени копелета. Почти всяка вечер става бой. Никой не го възпира. Бият се почти до смърт.

— Това ми харесва.

— Защо не се запишеш и ти?

— Не обичам да ставам рано и да изпълнявам заповеди.

— Какво ще работиш тогава?

— Не знам. Когато свърша и последния цент, просто ще изляза да живея на улицата.

— Там има големи откачалки.

— Навсякъде ги има.

Налях на Бекър още вино.

— Проблемът е, че не ми остава много време за писане — призна той.

— Все още ли искаш да станеш писател?

— Естествено. Ами ти?

— Аха — потвърдих. — Но е доста безнадеждно.

— Не си достатъчно добър или какво?

— Не, другите не са достатъчно добри.

— Как така?

— Четеш ли списанията? И сборниците с най-добрите разкази на годината? Има поне десетина такива.

— Да, чел съм ги…

— Четеш ли „Ню Йоркър“? „Харпърс“? „Атлантик“?

— Да…

— Сега сме хиляда деветстотин и четирийсета. А още се пише като през деветнайсети век — тежко, измъчено, претенциозно. Докато ги четеш, или те заболява главата, или заспиваш.

— Какъв е проблемът?

— Това е номер. Играта е нагласена, само за свои хора.

— Говориш така, все едно са те отрязали.

— Сигурен съм, че ще ме отрежат, ако се опитам. Защо да хабя пари за пощенски марки? Нали трябва да си купувам вино?

— Аз смятам да пробия — заяви Бекър. — Един ден ще видиш моите книги в библиотеката.

— Дай да не говорим за писане.

— Четох ти нещата — заяви Бекър. — Прекалено си кисел и мразиш всичко.

— Дай да не говорим за писане.

— Вземи Томас Улф например…

Майната му на Томас Улф! Все едно слушаш бабичка, която говори по телефона!

— Добре тогава, на кого се кефиш?

— Джеймс Търбър.

— С неговите буржоазни глупости…?

— Той поне е разбрал, че всички са луди.

— Томас Улф е здраво стъпил на земята…

— Стига бе, само гъзовете говорят за литература…

— Гъз ли ме наричаш?

— Да…

Налях му още вино, напълних и своята чаша.

— Много тъпо от твоя страна да облечеш униформа.

— Първо ме наричаш гъз, после тъпак. Мислех, че сме приятели.

— Ние сме приятели. Просто според мен не се пазиш достатъчно.

— Всеки път те виждам с чаша в ръката. На това пазене ли му викаш?

— Не знам по-добър начин да се пазя. Ако не можех да пия, отдавна да съм си прерязал проклетото гърло.

— Това са глупости.

— Щом дават резултат, значи не са глупости. Проповедниците от площад „Пършинг“ си имат своя бог. А аз си имам кръвта на моя бог!

Надигнах чашата си и я пресуших.

— Просто бягаш от действителността — отбеляза Бекър.

— И защо не?

— Защото никога няма да станеш писател, ако бягаш от действителността.

— Какви ги говориш? Писателите това работят!

Бекър се изправи:

— Когато говориш с мен, не повишавай тон!

— Какво ще правиш сега, ще ми надървиш кура?

— Ти нямаш кур бе!

Успях да го изненадам с един десен зад ухото. Чашата изхвърча от ръката му и той се олюля из стаята. Бекър беше станал силен мъж, много по-силен от мен. Той се блъсна в шкафчето, обърна се и аз веднага забих още един десен прав в бузата му. Той се люшна към отворения прозорец и аз се притесних да го удрям повече, защото можеше да падне навън, на улицата.

Бекър се стегна и разтърси глава, за да се свести.

— Добре — рекох аз. — Дай да пийнем нещо. Насилието ме отвращава.

— Добре — съгласи се Бекър.

Отиде да си вземе чашата. Евтиното вино, което пиех, нямаше коркова тапа, а запушалката просто се отвърташе. Отворих нова бутилка. Бекър протегна чашата си към мен и аз му налях. Налях и на себе си и оставих бутилката. Бекър пресуши чашата си. Аз пресуших своята.

— Без лоши чувства — казах аз.

— Естествено, братче — кимна Бекър и остави чашата си.

После ми заби един десен ъперкът в корема. Аз се превих на две, той ме блъсна отзад по тила и същевременно ме блъсна с коляно в лицето. Паднах на колене, а от носа ми по гърдите потече кръв.

— Налей ми пиене, братче — рекох. — Дай да седнем и да обмислим положението.

— Ставай — каза Бекър. — Това беше само началото.

Изправих се и тръгнах към него. Блокирах първия му удар, спрях десния с лакът и забих един къс десен прав в носа му. Бекър отстъпи крачка назад. Вече и двамата бяхме с разкървавени носове.

Пак го атакувах. И двамата се бъхтехме на поразия. Нанесох няколко добри удара. Той също успя да ми забие един успешен десен ъперкът в корема. Пак се превих на две, но този път веднага успях да се изправя и да контраатакувам с ъперкът. Улучих. Беше красив, късметлийски удар. Бекър залитна назад и се блъсна в шкафчето. Главата му се хласна в огледалото. Огледалото се пръсна на парчета. Беше зашеметен. Готово. Сграбчих го за ризата и здравата го фраснах с дясната си ръка зад лявото ухо. Той се свлече на килима и остана на четири крака. Отидох и с малко несигурна ръка си налях пиене.

— Знаеш ли какво, Бекър — казах му аз. — Горе-долу два пъти в седмицата пребивам по някого в тази стая. Ти просто дойде в неподходящ ден.

Пресуших чашата си. Бекър се изправи. Постоя малко, без да откъсва поглед от мен. После пак ме връхлетя.

— Слушай, Бекър… — казах аз.

Той направи финт с дясната ръка и стовари един ляв прав в устата ми. Пак се почнахме. Нямаше много защита. Само удари, удари, удари. Бекър ме повали върху един стол и столът се счупи. Успях да стана и да го посрещна, докато ме атакуваше. Бекър залитна назад и аз му вкарах още един десен. Той се блъсна с гръб в стената и цялата стая се разтърси. Бекър обаче се оттласна от стената и ми вкара един висок десен прав, от който пред очите ми заиграха светлини: зелени, жълти, червени… Тогава той ми заби един ляв в ребрата и още един десен в лицето. Замахнах, но не улучих.

Дявол да го вземе, помислих си, някой не чува ли всичко това? Защо не се качат и не ни разтърват? Защо не извикат полицията?

Бекър пак ми се нахвърли. Пропуснах едно дясно кроше и това беше всичко от мен…

Когато се свестих, беше тъмна нощ. Бях проснат под леглото и само главата ми стърчеше навън. Сигурно съм пропълзял там. Бях страхливец. Целият се бях оповръщал. Изпълзях изпод леглото.

После забелязах разбитото огледало и стола. Масата беше с краката нагоре. Отидох и се опитах да я обърна. Тя пак падна. Два от краката не се държаха. Опитах се да ги оправя, колкото можах. После пак изправих масата. Тя се задържа за момент и пак се катурна. Килимът беше подгизнал от вино и повръщано. Намерих бутилка вино, която лежеше настрани. Вътре беше останало малко. Изпих го и се огледах за още. Нямаше. Нямаше нищо за пиене. Сложих веригата на вратата. Намерих една цигара, запалих я и застанах на прозореца, загледан надолу към улица „Темпъл“. Навън беше хубава вечер.

На вратата се почука.

— Господин Чинаски?

Беше госпожа Канзас. Не беше сама. Чух и други гласове, които шепнеха. Беше дошла с мургавите си дребни приятели.

— Господин Чинаски?

— Да?

— Искам да вляза в стаята.

— Защо?

— Да сменя чаршафите.

— Болен съм. Не мога да ви пусна.

— Само искам да сменя чаршафите. Няма да се бавя.

— Не, не мога да ви пусна. Елате сутринта.

Чух, че си шепнат нещо. После се отдалечиха по коридора. Седнах на леглото. Трябваше да пийна, при това нещо по-силно. Беше събота вечер и целият град беше пиян.

Може би щях да успея да се измъкна незабелязано?

Отидох до вратата и я отворих съвсем малко, без да махам веригата, за да погледна навън. На най-горното стъпало стоеше филипинец, единият от приятелите на мисис Канзас. В ръката си държеше чук. Беше застанал на колене. Той вдигна поглед към мен, ухили се и заби един пирон в мокета. Преструваше се, че поправя нещо. Затворих вратата.

Непременно трябваше да пийна нещо. Закрачих напред-назад из стаята. Защо всички на света да можеха да се напият, а аз — не? Колко време трябваше да вися в тази проклета стая? Пак отворих вратата. Същата работа. Той вдигна поглед към мен, ухили се и закова още един пирон в мокета. Захлопнах вратата.

Извадих куфара си и нахвърлях вътре малкото дрехи, които притежавах.

Все още имах доста от парите, които бях спечелил на комар, но си знаех, че в никакъв случай няма да стигнат, за да платя щетите в стаята. Нито пък ми се искаше. Всъщност не бях виновен аз. Те трябваше да ни разтърват. Пък и огледалото беше счупил Бекър…

Събрах си багажа. В едната си ръка държах куфара, а в другата — портативната пишеща машина, прибрана в своя калъф. Известно време останах пред вратата. Пак погледнах навън. Онзи си стоеше там. Свалих веригата. После рязко отворих вратата и изскочих навън. Хукнах право към стълбището.

— ЕЙ! Къде отива? — попита дребният тип.

Все още стоеше на едно коляно. Понечи да замахне с чука, за да ме удари. Аз обаче силно забих пишещата машина отстрани в главата му. Разнесе се ужасен звук. Хукнах надолу по стълбите, прекосих фоайето и изхвърчах на улицата.

Може би го бях убил.

Затичах се надолу по улица „Темпъл“. После видях едно такси. Беше празно. Скочих вътре.

— Улица „Банкър Хил“ — наредих. — Бързо!