Всичко на масата

27.

Уагнър не беше приключил с нас. Веднъж си стоях на двора, когато той дойде при мен.

— Какво правиш тук, Чинаски?

— Нищо.

— Нищо ли?

Не отговорих.

— Защо не участваш в игрите?

— Майната им. Те са за деца.

— Ще работиш на боклука, докато не те освободя.

— За какво? В какво съм обвинен?

— В мързел. Петдесет черни точки.

Учениците трябваше да отработват черните си точки, като изхвърлят боклука. Ако човек имаше повече от десет черни точки и не ги отработеше, не му позволяваха да завърши. На мен не ми пукаше дали ще завърша. Това си беше техен проблем. Аз нямах нищо против да стоя тук и да ставам все по-голям и по-силен. Накрая всички момичета щяха да бъдат мои.

— Петдесет черни точки? — повторих. — Само толкова ли можеш? Що не ми дадеш сто?

— Добре, сто черни точки. Имаш ги.

Уагнър се отдалечи с тежката си походка. Питър Мангалор имаше петстотин черни точки. Сега обаче вече бях на второ място и го настигах…

Първото почистване на боклука беше по време на последните трийсет минути от обедната почивка. На следващия ден вече носех кофата за боклук заедно с Питър Мангалор. Не беше трудно. И двамата имахме по една пръчка с остър пирон накрая. Забучвахме хартийките на пирона и ги пускахме в кофата. Момичетата ни гледаха, когато минавахме. Знаеха, че сме лоши момчета. Питър се правеше на отегчен, а аз се правех, че не ми пука. Момичетата веднага разбираха колко сме лоши.

— Познаваш ли Лили Фишман? — попита Пийт, докато вървяхме с кофата.

— О, да, да.

— А знаеш ли, че не е девствена?

— Ти откъде знаеш?

— Тя ми каза.

— Кой я е отворил?

— Баща й.

— Хмммм… Е, не може да го вини човек.

— Лили чула отнякъде, че имам голям кур.

— Нищо чудно, цялото училище знае.

— Ами сега Лили го иска. Твърди, че ще се справи с него.

— Ти ще я разкъсаш на парчета, бе.

— Точно така. Но тя въпреки това иска.

Оставихме кофата и се зазяпахме в някакви момичета, които седяха на една пейка. Пийт отиде до пейката. Аз останах до кофата. Пийт се доближи до едно от момичетата и прошепна нещо на ухото й. Тя започна да се кикоти. Пийт се върна до кофата. Двамата я вдигнахме и се отдалечихме.

— Готово — каза той. — Днес следобед в четири часа. Ще разкъсам Лили на парчета.

— Честно?

— Нали знаеш онази счупена кола в двора, на която Поп Фарнсуърт извади мотора?

— Аха.

— Ами преди да изтеглят тази шибана кола оттам, ще я използвам вместо спалня. Ще вкарам Лили на задната седалка.

— Някои хора са родени с късмет — отбелязах.

— Надървям се само като си го представя — каза Пийт.

— Аз също, а дори няма да еба.

— Обаче има един проблем — добави Пийт.

— Не можеш да свършиш?

— Не, не е това. Трябва ми пазач. Трябва някой да стои и да гледа дали е чисто.

— Така ли? Ами, виж, аз мога да го направя.

— Честно? — попита Пийт.

— Естествено. Обаче ни трябва още един човек, за да можем да наблюдаваме и в двете посоки.

— Добре. Имаш ли някого предвид?

— Плешко.

— Плешко ли? Мамка му, той е нищо и половина.

— Е, да, обаче е стабилен.

— Добре. Значи ще се видим в четири.

— Ще бъдем там.

В четири следобед се срещнахме с Пийт и Лили до колата.

— Здравейте! — каза Лили.

Изглеждаше готова. Пийт пушеше цигара. Изглеждаше отегчен.

— Здрасти, Лили — рекох аз.

— Здрасти, мила Лили — каза Плешко.

На съседния терен някакви момчета играеха на футбол с докосване, но така беше още по-добре, защото имахме някакво прикритие. Лили се въртеше насам-натам, дишаше тежко и гърдите й се повдигаха и спускаха.

— Ами добре тогава — заяви Пийт и хвърли цигарата. — Хайде да се запознаем, Лили.

Той отвори задната врата на колата, поклони се и Лили влезе. Пийт също влезе след нея, свали си обувките, панталоните и гащите. Лили погледна надолу и видя парчето, което висеше между краката на Пийт.

— О, Боже — изохка тя. — Не знам…

— Хайде, сладурче — каза Пийт. — Никой не е вечен.

— Ами добре тогава…

Пийт надзърна през прозореца:

— Ей, момчета! Гледате ли дали е чисто?

— Да, Пийт — отвърнах аз. — Гледаме.

— Гледаме — повтори Плешко.

Пийт вдигна полата на Лили догоре. Над чорапите, които стигаха до коленете й, се видя бяла плът. Освен това се виждаха и гащичките й. Велико.

Пийт прегърна Лили и я целуна. После се отдръпна от нея.

— Курва такава! — каза.

— Говори ми хубави неща, Пийт!

— Мръсна курва! — повтори той и здравата я зашлеви през лицето.

Тя започна да хлипа.

— Пийт… недей…

— Млъкни, путко!

Пийт започна да й дърпа гащичките. Никак не му беше лесно. Гащичките й бяха много тесни, защото задникът й беше много голям. Накрая Пийт ги дръпна рязко, те се скъсаха и той ги свлече по краката и над обувките й. Хвърли ги на пода на колата. После започна да си играе с путката й. Играеше си с путката й и не спираше да я целува. След малко се облегна на седалката на колата. Беше му станал само наполовина.

Лили го погледна.

— Ти какво, да не си педал?

— Не, не е това, Лили. Просто си мисля, че тези момчета не гледат дали е чисто, а гледат нас. Не искам да ни олепят тук.

— Чисто е, Пийт! — казах аз. — Гледаме!

— Гледаме! — повтори и Плешко.

— Не им вярвам — заяви Пийт. — Единственото, което гледат, е твоята путка, Лили.

— Бъзльо! Такова голямо парче, а не ти става!

— Страх ме е да не ни олепят, Лили.

— Знам какво да направя — каза тя.

Лили се наведе и облиза кура на Пийт с език. Облиза чудовищната му глава. После го лапна.

— О, Лили… Божичко… — каза Пийт. — Обичам те… Лили, Лили, Лили… о, о, ооо, ооооо…

— Хенри! — изкрещя Плешко. — ГЛЕДАЙ!

Погледнах. Право към нас през игрището тичаше Уагнър, след него момчетата, които играеха футбол с докосване, а след тях — и някои от хората, които ги бяха гледали как играят — и момчета, и момичета.

— Пийт! — изкрещях аз. — Идва Уагнър с петдесет души!

— Мамка му! — възкликна Пийт.

— О, мамка му — изохка Лили.

Двамата с Плешко драснахме. Профучахме през изхода и изминахме половин пресечка, преди да спрем. После надникнахме иззад оградата. Пийт и Лили нямаха никакъв шанс. Уагнър дотърча до колата и рязко отвори вратата, като се надяваше да си изплакне очите. После останалите наобиколиха колата и не можахме да видим нищо повече…

След това никога повече не видяхме нито Пийт, нито Лили. Нямахме представа какво е станало с тях. И двамата с Плешко получихме по хиляда черни точки, благодарение на което поведох Мангалор с хиляда и сто. Просто нямаше начин да ги отработя. Щях да остана в „Маунт Джъстин“ до живот. И, естествено, от училището съобщиха на родителите ни.

— Влизай — каза баща ми и аз влязох в банята.

Той откачи каиша.

— Събуй си панталоните и гащите — нареди той.

Не се подчиних. Той се пресегна, разкопча ми колана и копчетата и рязко ми свлече панталоните. После ми свали и гащите. Каишът се стовари. Беше същото като всеки друг път — звук сякаш от експлозия и ужасна болка.

— Ще умориш майка си! — изкрещя той.

После пак ме удари. Но сълзите не идваха. Очите ми останаха странно сухи. Помислих си да го убия. Сигурно имаше някакъв начин да го убия. След още една-две години щях да бъда достатъчно силен, че да мога да го пребия до смърт. Но аз исках да го направя още сега. И без това за нищо не го биваше. Сигурно съм бил осиновен. Той пак ме удари. Болката си оставаше, но страхът от нея беше изчезнал. Каишът отново се стовари. Стаята вече не се размазваше пред очите ми. Виждах всичко съвсем ясно. Баща ми изглежда усети разликата в мен и започна да ме удря по-силно, без да спира, но колкото повече ме биеше, толкова по-малко усещах. Все едно той ставаше все по-безпомощен от мен. Беше се случило нещо, беше настъпила някаква промяна. Баща ми спря, задъхан от усилието, и аз чух как окачи каиша. Той отиде до вратата. Аз се обърнах към него.

— Ей — обадих се.

Баща ми спря и ме погледна.

— Удари ме още няколко пъти — предложих. — Ако те кефи.

— Не смей да ми говориш по този начин! — каза той.

Погледнах го. Видях двойната му брадичка. Видях тъжните му бръчки и дупките по лицето му. Приличаше на престоял розов пудинг. Беше по потник и коремът му висеше и се подаваше отдолу. Очите му вече не бяха страшни. Очите му се извръщаха и отбягваха моите. Нещо беше станало. Хавлиите го усетиха, завеската на душа го разбра, огледалото, ваната и тоалетната го знаеха. Баща ми се обърна и излезе. И той беше разбрал. Това беше последният ми бой. От него.