Всичко на масата

43.

Джими Хачър работеше на половин ден в една бакалия. Никой от нас не можеше да си намери работа, но той винаги се уреждаше. Той имаше своето личице на кинозвезда, а майка му имаше страхотно тяло. С неговото лице и нейното тяло никога нямаше да остане безработен.

— Искаш ли днес след вечеря да наминеш към къщи? — попита ме той един ден.

— Защо?

— Защото мога да крада толкова бира, колкото си искам. Ще я извадим и ще я изпием.

— Къде е бирата?

— В хладилника.

— Покажи ми.

Бяхме на около една пресечка от тях. Отидохме дотам. В коридора Джими каза:

— Чакай малко, трябва да проверя пощата.

Извади един ключ и отвори пощенската кутия. Беше празна. Той пак я затвори.

— С моя ключ се отваря и кутията на една жена. Гледай сега.

Джими отвори чуждата кутия, извади някакво писмо и го разпечата. После ми го прочете на глас.

Джими извади чека и го разгледа. После го накъса на парчета, накъса и писмото и прибра парчетата в джоба си. Накрая заключи кутията.

— Хайде, идвай.

Влязохме в техния апартамент, отидохме в кухнята и той отвори хладилника. Беше пълен с кутийки бира.

— Майка ти знае ли?

— Естествено. Нали тя я пие.

Той затвори хладилника.

— Джим, вярно ли е, че баща ти се е гръмнал в главата заради майка ти?

— Аха. Обади се по телефона. Каза й, че има пистолет. Каза: „Ако не се върнеш при мен, ще се самоубия. Ще се върнеш ли при мен?“ И майка ми каза: „Не“. После се чу изстрел и край.

— А майка ти какво направи?

— Ами затвори.

— Добре, значи ще се видим довечера.

Казах на нашите, че отивам у Джими, за да си пишем домашните. „Такива домашни обичам“ — помислих си аз.

— Джими е добро момче — каза майка ми.

Баща ми нищо не каза.

Джими извади бирата и започнахме. На мен много ми хареса. Майката на Джими работеше до два сутринта в един бар. Апартаментът беше на наше разположение.

— Майка ти има страхотно тяло, Джим. Как така някои жени имат страхотни тела, а други изглеждат някак си деформирани? Защо не може всички жени да имат страхотни тела?

— Боже, откъде да знам? Може би ако всички жени бяха еднакви, щяха да ни омръзнат.

— Пий още бира. Много бавно пиеш.

— Добре.

— Може би след още няколко бири ще взема да те пребия.

— Ние сме приятели бе, Ханк.

— Аз нямам приятели. Пий де!

— Добре де. Закъде бързаш?

— Трябва да пиеш бързо, за да усетиш ефекта.

Отворихме си още бира.

— Ако бях жена, щях постоянно да ходя с вдигната пола, за да надървям всички мъже — заяви Джими.

— Ти си ебати изродът.

— Майка ми познаваше един мъж, който й пиеше пикнята.

— Какво?

— Да, честно. Поркаха по цяла нощ, после той лягаше във ваната, а тя му пикаеше в устата. Накрая той й даваше по двайсет и пет долара.

— Тя ли ти каза?

— Откакто баща ми умря, тя ми доверява такива работи. Все едно съм заел неговото място или нещо подобно.

— Да не би да…?

— Не бе, не. Само ми се доверява.

— Както за този тип във ваната?

— Да, такива работи.

— Кажи още нещо.

— Не.

— Хайде, пий още бира. А има ли някой, дето й яде лайната?

— Не говори така.

Довърших бирата, която държах, и хвърлих кутийката в другия край на стаята.

— Тук ми харесва. Ще взема да се преместя да живея при вас.

Отидох до хладилника и донесох още шест бири.

— Аз съм яко копеле — обясних. — Имаш късмет, че ти позволявам да се мотаеш край мен.

— Ние сме приятели бе, Ханк.

Бутнах една бира под носа му.

— Хайде, пий!

Отидох до банята да пикая. Вътре много си личеше, че е подреждана от жена — хавлии с ярки цветове и розово килимче на пода. Дори тоалетната чиния беше розова. Тя сядаше на нея с голямото си бяло дупе и се казваше Клер. Погледнах девствения си кур.

— Аз съм истински мъж — рекох си. — Мога да пребия всеки.

— Искам да ползвам банята, Ханк… — каза Джим на вратата.

Влезе вътре. Чух го да повръща.

— О, мамка му… — изругах и си отворих още една бира.

След няколко минути Джим излезе и седна на един стол. Беше много пребледнял. Аз бутнах една кутийка под носа му.

— Давай, пий! Бъди мъж! Открадна я като истински мъж, сега я изпий като истински мъж!

— Остави ме да си почина малко.

— Пий бе!

Седнах на дивана. Беше готино да се напиваш. Реших, че винаги ще се напивам. Напиването правеше така, че нищо да не е очевидно, а ако човек достатъчно често се разграничава от очевидното, може би има шанс самият той да не стане очевиден.

Погледнах към Джими.

— Пий бе, боклук.

Довърших бирата си и метнах кутийката в другия край на стаята.

— Хайде, момчето ми, разправи ми още нещо за майка си. Какво ти каза за онзи, на когото е пикала в устата в банята?

— Каза, че всяка минута на света се ражда по един нов глупак.

— Джим?

— Какво?

— Пий бе. Бъди мъж!

Той надигна бирата си. После хукна към банята и пак започна да повръща. След малко излезе и пак седна на стола. Не изглеждаше никак добре.

— Май трябва да легна — изпъшка.

— Джими — казах му аз, — ще взема да изчакам майка ти да се прибере.

Джими се изправи и тръгна към спалнята.

— А когато се прибере, ще взема да я изчукам, Джими.

Той не ме чу. Просто си влезе в спалнята.

Аз отидох до кухнята и се върнах с още бира.

Седях, пиех бира и чаках Клер да се върне. Къде се мотаеше тази курва, да му се не види? В моята къща не се допускаха такива неща. Аз държах на дисциплината.

Станах и отидох до спалнята. Джим беше проснат по лице на леглото, с дрехите и обувките. Погледах го и излязох.

Е, беше ясно, че това момче не държи на пиене. Клер имаше нужда от истински мъж. Седнах и си отворих още една бира. Отпих яка глътка. На масичката в хола намерих пакет цигари и си запалих една.

Не знам още колко бири изпих, докато чаках Клер да се прибере, но най-сетне чух как в ключалката се завъртя ключ и вратата се отвори. Ето я Клер, със страхотното тяло и русата коса. Страхотното й тяло беше покачено на високи токове и леко се олюляваше. Нито един художник не би си представил нещо по-хубаво. Дори стените я заглеждаха, когато минаваше покрай тях, както и лампите, столовете и килима. Беше вълшебна. Как стоеше там само…

— Какво става тук, по дяволите? Кой си ти?

— Клер, ние се познаваме. Аз съм Ханк. С Джими сме приятели.

— Изчезвай веднага!

Аз се засмях:

— Не, сладурче, аз смятам да се нанеса при теб. Ще си живеем двамката!

— Къде е Джими?

Тя изтича в спалнята, после се върна.

— Дрисльо малък! Какво става тук?

Аз си взех цигара и я запалих. Ухилих се широко и казах:

— Отива ти да си ядосана…

— Ти си един малък пикльо, който се е напил с бира. Върви си вкъщи.

— Седни, сладурче. Изпий една бира.

Клер седна. Бях много изненадан, че го направи.

— Ти учиш в „Челси“, нали? — попита тя.

— Аха. С Джим сме приятели.

— Ти си Ханк.

— Да.

— Той ми е разказвал за теб.

Подадох на Клер кутия бира. Ръката ми трепереше.

— Пийни си, сладурче.

Тя отвори бирата и отпи.

Погледнах Клер, надигнах бирата си и на свой ред отпих. Беше масивна жена, като Мей Уест, и носеше тясна рокля като нея, която подчертаваше широките й хълбоци и едрите й бедра. И гърдите. Гърдите й бяха страховити.

Клер кръстоса великолепните си крака и полата й малко се вдигна. Краката й бяха пълни и златисти, а чорапите им прилягаха като втора кожа.

— Познавам майка ти — заяви тя.

Довърших бирата си и я оставих на пода, до краката си. После си отворих нова, отпих от нея и погледнах към Клер, като направо не знаех къде да я гледам — в гърдите, в краката или в умореното лице.

— Съжалявам, че напих сина ти. Но трябва да ти кажа нещо.

Тя обърна лице встрани, за да си запали цигара, и отново ме погледна.

— Да?

— Клер, обичам те.

Тя не се засмя. Само леко се усмихна, с крайчеца на устните.

— Горкото момче. Ти си като пиленце, което току-що се е излюпило.

Това беше вярно, но ме ядоса. Може би точно защото беше вярно. В мечтите си и с бирата исках да бъда нещо друго. Отново отпих, погледнах я и заявих:

— Стига с тези глупости. Вдигни си полата. Покажи малко баджак.

— Ти си още момче.

И тогава го изтърсих. Не знам откъде дойдоха тези думи, но аз ги казах:

— Ще те скъсам, сладурче. Само да ми пуснеш.

— Така ли?

— Така.

— Добре тогава. Дай да видим.

И тя го направи. Просто така. Разтвори крака и дръпна полата си нагоре.

Не носеше бикини.

Видях огромните й бели бедра, като реки от плът. От вътрешната страна на лявото стърчеше голяма брадавица. А между краката й имаше гъста, заплетена растителност, но не беше яркоруса както косата на главата й, а кафява, прошарена със сиво, вехта като стар, умиращ храст, безжизнен и жалък.

Изправих се.

— Трябва да си тръгвам, госпожо Хачър.

— Боже, нали искаше да си правим купон!

— Не и когато синът ви е в другата стая, госпожо Хачър.

— Не се притеснявай за него, Ханк. Той е взел-дал.

— Не, госпожо Хачър, наистина трябва да тръгвам.

— Добре тогава, изчезвай оттук. Проклет малък пикльо!

Затворих вратата, минах по коридора и накрая излязох навън, на улицата.

Само като си помислиш, че някой се е самоубил заради това.

Нощта изведнъж ми се стори по-хубава. Тръгнах си към къщи.