Всичко на масата

51.

В градския колеж се запознах само с един студент, който ми хареса. Казваше се Робърт Бекър и искаше да стане писател.

— Ще науча всичко, което може да се научи за писането. Все едно да разглобиш изцяло една кола и после да я сглобиш отново.

— Това май е доста работа — отбелязах аз.

— Нищо, ще я свърша.

Бекър беше по-нисък от мен с няколко сантиметра, но беше набит и силен, с широки рамене и големи ръце.

— Като малък боледувах — обясни ми той. — Веднъж останах на легло цяла година и всеки ден стисках две топки за тенис, по една във всяка ръка. Само от това съм станал толкова як.

Работеше като куриер нощна смяна, за да се издържа в колежа.

— Как си намери работа?

— Познавам един човек, който познава един друг човек.

— На бас, че мога да те набия.

— Може би да, а може би не. Аз обаче искам само да пиша.

Седяхме на един перваз с изглед към моравата пред колежа. Две момчета ме зяпаха.

После единият ме заговори:

— Ей, може ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Ами, спомням си, че в началното училище беше голям бъзльо. А сега си яко копеле. Как стана така?

— Не знам.

— Циник ли си?

— Май да.

— Харесва ли ти да си циник?

— Да.

— Значи не си истински циник, защото на тях нищо не им харесва!

Двете момчета театрално плеснаха ръце високо във въздуха и избягаха, като не спираха да се смеят.

— Върза им се — отбеляза Бекър.

— Не, не им се получи. Много се напъваха.

— И какво, циник ли си наистина?

— Аз съм нещастен. Ако бях циник, може би щеше да ми бъде по-добре.

Скочихме от перваза. Часовете бяха свършили. Бекър искаше да си прибере учебниците в шкафчето. Отидохме до него и той ги метна вътре. После ми подаде пет-шест листа.

— Прочети го. Това е разказ.

Отидохме до моето шкафче. Аз го отворих и му подадох една хартиена кесия.

— Удари едно…

В кесията имаше бутилка портвайн.

Бекър отпи от нея, после и аз дръпнах една глътка.

— Винаги ли имаш такова нещо в шкафчето? — попита той.

— Гледам да имам.

— Слушай, довечера не съм на работа. Искаш ли да дойдеш да те запозная с едни хора?

— Хората не ме кефят много.

— Тези са различни.

— Така ли? И къде да дойда? У вас?

— Не. Чакай, ще ти напиша адреса…

Той започна да пише на едно листче.

— Добре де, Бекър, с какво се занимават тези хора?

— Пият — каза той.

Прибрах листчето в джоба си…

Същия ден след вечеря прочетох разказа на Бекър. Беше хубав и ме хвана яд. Разказваше се как нощно време карал велосипед и после занесъл телеграма на една красива жена. Пишеше обективно и ясно, честно и стегнато. Бекър твърдеше, че се е повлиял от Томас Улф, но не викаше и не преувеличаваше, както прави Улф. И при него имаше чувства, но не бяха подчертани с неонови светлини. Бекър умееше да пише, по-добре от мен.

Родителите ми бяха купили пишеща машина и аз бях пробвал няколко разказа, но винаги излизаха много горчиви и груби. Не че това е толкова лошо, но разказите сякаш просеха за внимание и нямаха собствена енергия. Моите разкази бяха по-мрачни от разказа на Бекър и по-странни от него, но не ставаха. Е, един-два ставаха — поне за мен — но те по-скоро бяха попаднали в целта случайно, а не заради автора. Бекър очевидно беше по-добър. Може би трябваше да се пробвам с живопис.

Изчаках родителите ми да заспят. Баща ми винаги хъркаше много силно. Когато започна да хърка, отворих прозореца на моята стая и се измъкнах в храстите навън. Така излязох на алеята на съседите, после бавно тръгнах в тъмното. Изкачих се по „Лонгуд“ до Двайсет и първа улица, завих надясно и се качих по „Уествю“ до края на маршрута на трамвай W. Там пуснах жетона в дупката, отидох в задния край на трамвая и си запалих цигара. Ако приятелите на Бекър поне малко приличаха на неговия разказ, се очертаваше страхотна вечер.

Докато намеря адреса на улица „Бийкън“, Бекър вече беше пристигнал. Приятелите му се бяха събрали в кухнята. Запознахме се. Те се казваха Хари, Лейна, Гобълс, Пръдльо, Маршбърд, Елис, Кучето и Касапина. Всички седяха около масата в кухнята. Хари имаше някаква законна работа, така че само той и Бекър не бяха безработни. Лейна беше жена му, а Гобълс беше тяхното детенце, което седеше на бебешки стол. Лейна беше единствената жена в компанията. Когато ни запознаха, тя ме погледна право в очите и се усмихна. Всички бяха млади, слаби и пафкаха ръчно свити цигари.

— Бекър ни разказа за теб — каза Хари. — Твърди, че си писател.

— Имам пишеща машина.

— Искаш ли да напишеш за нас? — попита Пръдльо.

— По-скоро ми се пие нещо.

— Чудесно. Ще си направим състезание. Имаш ли пари? — попита той.

— Два долара…

— Добре, значи входът е два долара. Всички да залагат! — каза Хари.

Станаха общо осемнайсет долара. Парите изглеждаха добре, събрани заедно на масата. Появиха се бутилка и чаши за шотчета.

— Бекър ни каза, че се мислиш за много як. Як ли си наистина?

— Аха.

— Е, ще видим…

Лампата в кухнята беше много ярка. В бутилката имаше чисто уиски. Беше тъмножълто на цвят. Хари напълни чашите. Бяха прекрасни. Устата ми, гърлото ми нямаха търпение. Чуваше се радио. Някой пееше: „О, Джони, о Джони, как ме любиш ти!“

— До дъно! — нареди Хари.

Просто нямаше начин да загубя. Можех да пия от сутрин до вечер. Винаги можех да пия още.

Гобълс също си имаше миниатюрна чашка. Когато ние надигнахме чашите и ги пресушихме, той също си взе чашката и я изпи. Всички смятаха, че това е много смешно. Според мен не беше толкова смешно, че едно тъй малко детенце пие алкохол, но не се обадих.

Хари отново напълни чашите.

— Прочете ли разказа ми, Ханк? — попита Бекър.

— Аха.

— Хареса ли ти?

— Добър е. Вече си готов. Сега само трябва да извадиш късмет да те публикуват.

— До дъно! — нареди Хари.

Нямаше проблем с втория рунд, всички обърнахме чашите, включително и Лейна.

Хари ме погледна:

— Обичаш ли да ти го слагат отзад, Ханк?

— Не.

— Е, ако ти се прииска, Кучето е насреща.

Кучето беше два пъти по-едър от мен. Светът е ужасно място. Всеки път, когато се огледаш, има поне по един тип, който може да те пребие, без да си поема въздух.

Погледнах към Кучето:

— Здрасти, братче!

— Братче, гъза ми — каза той. — Гледай да гаврътнеш и следващото.

Хари пак наля. Този път обаче пропусна Гобълс на бебешкото столче, което ме успокои малко. И така, всички вдигнахме чашите и ги изпихме. После Лейна се отказа.

— Някой трябва да почисти и да вдигне Хари за работа утре сутринта — обясни тя.

Наляха следващия рунд. Точно в този момент вратата с трясък се отвори и в кухнята нахълта едно едро, хубаво момче на около двайсет и две години.

— Мамка му, Хари — каза то, — скрий ме някъде! Току-що обрах една бензиностанция!

— Колата ми е в гаража — отвърна Хари. — Легни на пода между седалките и не мърдай!

Изпихме си чашите. Наляха следващия рунд. Появи се втора бутилка. Осемнайсетте долара си стояха в средата на масата. Всички се държахме, с изключение на Лейна. Щеше да отиде доста уиски, докато се разбере кой печели.

— Ей — обърнах се към Хари. — Няма ли да свърши пиенето?

— Лейна, покажи му…

Лейна отвори няколко шкафа. В тях се виждаха безброй бутилки уиски от една и съща марка, наредени една до друга. Приличаха на плячката от обир на камион и най-вероятно си бяха точно това. А в кухнята се бяха събрали членовете на бандата: Хари, Лейна, Пръдльо, Маршбърд, Елис, Кучето и Касапина, може би и Бекър, а най-вероятно и момчето, което в момента се криеше на пода в колата на Хари. Почувствах се горд, че пия с толкова изтъкнати граждани на Лос Анджелис. Бекър не само умееше да пише, но и познаваше когото трябва. Смятах да посветя първия си роман на Робърт Бекър. И щеше да бъде по-добър роман от „За времето и реката“.

Хари продължи да пълни чашите, а ние продължихме да ги изпиваме. Кухнята посиня от цигарен дим.

Маршбърд отпадна пръв. Имаше много голям нос и когато започна да клати глава — „Стига ми толкова, стига ми толкова“, — сред синия цигарен дим се виждаше само дългият му нос, който се поклащаше отрицателно.

После се отказа Елис. Гърдите му бяха много космати, но очевидно не беше достатъчно печен.

След това дойде ред на Кучето. Той изведнъж скочи, изтича до кенефа и повърна. Когато го чу, Хари също реши, че това е добра идея, скочи и повърна в мивката.

Така останахме аз, Бекър, Пръдльо и Касапина.

Следващият беше Бекър. В един момент той скръсти ръце на масата, главата му тупна върху тях и не помръдна повече.

— Толкова е рано — отбелязах аз. — Аз обикновено пия до изгрев-слънце.

— Да бе — каза Касапина. — И сереш в кофа, нали?

— Аха. И лайната ми приличат на главата ти.

Касапина се изправи:

— Ей, кучи сине! Ще те пребия!

Той замахна към мен над масата, не улучи и събори бутилката. Лейна взе парцал и почисти. Хари отвори друга бутилка.

— Сядай, Каспър, иначе изгаряш от играта — каза му той.

После отново напълни чашите. Изпихме ги.

Тогава Касапина се изправи, отиде до задната врата, отвори я и погледна навън в нощта.

— Ей, Каспър, какво правиш бе? — попита Пръдльо.

— Проверявам дали е пълнолуние.

— И какво?

Никой не отговори. Чухме как Касапина падна през вратата, изтърколи се по стълбите и тупна в храстите. Решихме да не го вдигаме.

Така останахме само аз и Пръдльо.

— Никога не съм виждал някой да побеждава Пръдльо — рече Хари.

Лейна току-що беше сложила Гобълс да си легне. Върна се в кухнята и каза:

— Боже, навсякъде има трупове.

— Наливай, Хари — подканих го аз.

Хари напълни чашата на Пръдльо, а после и моята. Бях абсолютно сигурен, че няма начин да изпия и нея. Затова направих единственото, което ми оставаше. Престорих се, че няма проблеми. Сграбчих чашата и я пресуших. Пръдльо ме изгледа продължително.

— Ей-сега се връщам — каза. — Отивам до кенефа.

Зачакахме го да се върне.

— Пръдльо е готин — заявих аз. — Защо му викате Пръдльо? Не е ли гадно?

— Не знам — каза Хари. — Някой просто му лепна този прякор.

— Ами онова момче в колата? Там ли ще стои?

— Поне до утре сутринта.

Почакахме още малко.

— Мисля, че трябва да проверим какво става — обади се Хари.

Отворихме вратата на банята. Пръдльо сякаш го нямаше. После го видяхме. Беше паднал във ваната. Краката му стърчаха над ръба. Очите му бяха затворени, той лежеше вътре и не мърдаше. Върнахме се на масата.

— Парите са твои — каза Хари.

— Не искаш ли да платя част от уискито?

— Забрави.

— Честно?

— Да, разбира се.

Събрах парите и ги прибрах в предния си десен джоб. После погледнах чашата на Пръдльо.

— Да не го хабим, а? — предложих.

— Какво, ще го изпиеш ли сега? — попита Лейна.

— Защо не? Едно за преди път… — И го обърнах. — Добре, ще се видим пак, беше страхотно!

— Лека нощ, Ханк…

Излязох през задната врата, като прескочих тялото на Касапина. Намерих алеята и свърнах наляво. Тръгнах натам, докато не видях един зелен седан „Шевролет“. Докато го приближавах, малко залитнах. Хванах се за задната врата, за да не падна. Проклетата врата обаче беше отключена и се отвори, като ме събори настрани. Паднах здравата и си ожулих на тротоара левия лакът. Наистина имаше пълнолуние. Уискито ме беше ударило изведнъж. Имах чувството, че няма да мога да стана. Но трябваше. Нали уж бях яко копеле. Надигнах се, блъснах се в полуотворената врата на колата, хванах се за нея и се задържах. После я сграбчих отвътре с другата ръка, за да остана на крака. Успях да се примъкна на задната седалка и седнах. Поседях малко. После започнах да повръщам. Здравата. Не спрях да повръщам, докато не оповръщах цялата кола. Сетне поседях още малко. След това успях да изляза от колата. Главата ми вече не се въртеше толкова. Извадих носната си кърпа и избърсах повръщаното от панталона и обувките си, доколкото можах. Затворих вратата на колата и пак тръгнах по алеята. Трябваше да намеря трамвай W. Просто трябваше.

И успях. Качих се и трамваят тръгна. Стигнах до улица „Уествю“, спуснах се по Двайсет и първа и завих на юг надолу по авеню „Лонгуд“, докато стигнах до номер 2122. Изкачих се по алеята на съседите, намерих храстите под моя прозорец, пролазих нагоре и се прибрах в стаята си. Съблякох се и си легнах. Сигурно бях изпил почти цял литър уиски. Баща ми хъркаше точно така, както го бях оставил, но още по-силно и по-грозно. Въпреки това заспах.

Пристигнах за часа по английски на господин Хамилтън с трийсет минути закъснение, както обикновено. Беше 7:30 сутринта. Застанах пред вратата и се заслушах. Пак бяха подхванали Гилбърт и Съливан. Продължаваха да пеят за бюрата, морето и Кралския флот. Хамилтън не можеше да им се насити. Точно както в гимназията, където учителят ни говореше само за По, По, Едгар Алан По и нищо друго.

Отворих вратата. Хамилтън отиде до грамофона и вдигна иглата от плочата. После се обърна към групата и обяви:

— Когато господин Чинаски влиза в час, винаги можем да бъдем сигурни, че е 7:30 сутринта. Господин Чинаски винаги се явява навреме в час. Единственият проблем е в това, че идва в друг час.

Той спря и огледа класа. Беше много, много достолепен. После пак ме погледна:

— Господин Чинаски, вече няма никакво значение дали ще идвате в 7:30 и дали ще идвате изобщо. Пиша ви оценка среден за целия семестър по английски.

— Среден ли, господин Хамилтън? — попитах аз и се озъбих с прословутата си усмивка. — А защо не слаб?

— Защото „среден“ при определени обстоятелства се римува с „дребен“. А вие, господин Чинаски, сте с мозък дребен.

Цялата група избухна в аплодисменти, гръмки викове и тропане с крака. Аз се обърнах, излязох и затворих вратата зад гърба си. Тръгнах по коридора, но през цялото време ги чувах зад гърба си.