Всичко на масата

19.

В пети клас беше малко по-добре. Останалите ученици някак не бяха толкова враждебно настроени към мен, а освен това и самият аз ставах все по-силен физически. Все още не ме избираха в отборите, но поне ме тормозеха по-малко. Дейвид и неговата цигулка бяха изчезнали. Семейството му се беше преместило да живее в друг град. Сега се прибирах сам вкъщи. Често след мен вървяха едно или две момчета, от които Хуан беше най-опасен, но не ме закачаха. Хуан пушеше цигари. Вървеше след мен с цигара в уста и винаги си водеше различен приятел. Никога не ме следеше сам. Това не беше добре. Страхувах се от тях и исках да ги няма. Но пък, от друга страна, изобщо не ми пукаше. Не обичах Хуан. Не обичах никого в това училище. Според мен го разбираха. И точно затова и те не ме обичаха. Не ми харесваше как се движат, как изглеждат и как говорят, но аз и собствените си майка и баща не харесвах. Продължавах да изпитвам чувството, че отвсякъде ме обгражда бяла пустота. Винаги усещах леко гадене в стомаха си. Хуан беше с тъмна кожа и вместо колан носеше медна верига. Момичетата се страхуваха от него, както и момчетата. Той и някой от неговите приятели вървяха след мен до вкъщи почти всеки ден. Накрая аз се прибирах, а те оставаха отвън. Хуан пушеше цигарата си и изглеждаше много печен, а приятелят му стоеше до него. Гледах ги през завесата. Накрая си тръгваха.

Нашата учителка по английски се казваше госпожа Фритаг. В първия ни час с нея тя накара всеки да си каже името.

— Искам да се запозная с всеки един от вас.

Така каза. После се усмихна:

— Сигурна съм, че всички вие си имате бащи. Според мен ще бъде интересно, ако разберем с какво се занимава бащата на всеки. Ще започнем от първия чин и ще обиколим цялата класна стая. И така, Мари, с какво се занимава баща ти?

— Той е градинар.

— А, чудесно! А сега вторият чин… Андрю, с какво се занимава твоят баща?

Беше ужасно. Всички бащи от моя квартал бяха безработни. Баща ми също беше безработен. Бащата на Джийн по цял ден седеше на верандата на къщата си. Всички бащи бяха безработни освен бащата на Чък, който работеше в месарски цех. Караше червена кола, отстрани на която беше написано името на кланицата.

— Баща ми е пожарникар — заяви момчето от втория чин.

— А, колко интересно — възкликна госпожа Фритаг. — Трети чин?

— Баща ми е адвокат.

— Четвърти чин?

— Баща ми е… полицай…

Ами аз какво да кажа? Може би само бащите от моя квартал бяха безработни. Бях чувал за краха на борсата. Беше нещо лошо. Може би борсата не беше наред само в моя квартал?

— Осемнайсети чин.

— Баща ми играе във филми…

— Деветнайсети…

— Баща ми свири на цигулка в симфоничния оркестър…

— Двайсети…

— Баща ми работи в цирка…

— Двайсет и първи…

— Баща ми кара автобус…

— Двайсет и втори…

— Баща ми е оперен певец…

— Двайсет и трети…

Двайсет и трети. Това бях аз.

— Баща ми е зъболекар — заявих.

Госпожа Фритаг продължи по същия начин, докато стигна до дъното на класната стая, номер трийсет и три.

— Баща ми е безработен — каза номер трийсет и три.

„Да му се не види — помислих си аз. — Как не се сетих за това?“

Един ден госпожа Фритаг ни даде домашна работа.

— Тази събота господин Хърбърт Хувър, президентът на САЩ, ще пристигне в Лос Анджелис, за да държи реч. Искам всички да отидете да чуете речта на президента. А после ще напишете есе за това преживяване и ще споделите какво мислите за речта на президента.

Събота ли? Никога нямаше да ме пуснат да отида. Трябваше да кося моравата. Трябваше да подрязвам стърчащите тревички. (Макар че никога не успявах да ги подрежа всичките.) Почти всяка събота ядях бой с кожения каиш, защото баща ми винаги намираше по някоя тревичка. (И още един-два пъти през седмицата заради нещо друго, което не бях направил както трябва.) Просто нямаше начин да накарам баща ми да ме пусне да видя президента Хувър.

Така че не отидох. И в неделя взех лист хартия и седнах да пиша как съм видял президента. Откритата му кола, украсена с веещи се лентички, беше влязла на футболния стадион. Пред нея имаше друга кола, пълна с агенти на тайните служби, а точно зад нея още две. Агентите бяха смели мъже, които носеха пистолети, за да защитават нашия президент. Когато колата на президента излезе на арената, тълпата скочи на крака. Никога не бяха виждали нещо подобно. Това беше самият президент! Самият той! Той помаха с ръка. Ние го аплодирахме. Оркестърът свиреше. Над главите ни безспирно се въртяха чайки, сякаш и те знаеха, че това е нашият президент. Имаше и самолети, които изписваха думи в небето с опашките от изгорелите си газове. Те пишеха разни неща като „Съвсем скоро ще се оправим“. Президентът стана прав в колата и точно в този момент облаците се разкъсаха и светлината на слънцето огря лицето му. Сякаш и Бог знаеше, че това е нашият президент. Накрая автомобилите спряха и нашият велик президент, обграден от агентите на тайните служби, се качи на платформата, където щеше да държи реч. Докато стоеше на платформата, от небето се спусна една птичка и кацна на платформата до него. Президентът й помаха и се засмя и всички се засмяхме заедно с него. После той започна да говори, а хората се заслушаха. Не можах да чуя речта съвсем ясно, защото бях застанал до една машина за пуканки, която вдигаше много шум, но според мен каза, че проблемите в Манджурия не са толкова сериозни, а и у дома всичко ще се оправи, не бива да се тревожим и просто трябва да вярваме в Америка. Щеше да има работа за всички. Щеше да има достатъчно зъболекари и достатъчно зъби, които да вадят, достатъчно пожари и достатъчно пожарникари, които да ги гасят. Мелниците и фабриките отново щяха да бъдат отворени. Нашите приятели от Южна Америка щяха да изплатят дълговете си. Скоро всички щяхме да спим мирно и спокойно, стомасите ни щяха да бъдат пълни с храна, а сърцата ни — с любов. Бог и нашето велико отечество щяха да ни обгърнат с любов и да ни предпазят от всички злини и от социалистите, и щяха да ни събудят от този национален кошмар, веднъж завинаги…

Президентът изслуша аплодисментите, помаха на тълпата, върна се в колата си, качи се и автомобилите с тайни агенти го откараха от стадиона, докато слънцето започна да се спуска към хоризонта, а следобедът се превърна във вечер — червена, златна и прекрасна. Бяхме чули и видели президента Хърбърт Хувър.

Предадох есето си в понеделник. Във вторник госпожа Фритаг застана пред класа.

— Прочетох всички ваши есета за посещението на многоуважавания ни президент в Лос Анджелис. Аз присъствах лично. Забелязах, че някои от вас по някаква причина не са успели да отидат. За онези, които не са могли да присъстват, искам да прочета есето на Хенри Чинаски.

Целият клас притихна ужасно. Със сигурност в класа нямаше по-загубен ученик от мен. Госпожа Фритаг все едно ги беше пробола с нож право в сърцето.

— Много е живописно — каза тя и започна да чете.

Думите ми звучаха добре. Всички слушаха. Думите ми изпълниха класната стая, от черната дъска до задната стена, блъснаха се в тавана и се посипаха обратно, зариха обувките на госпожа Фритаг и започнаха да се трупат по пода. Някои от най-хубавите момичета в нашия клас започнаха да ме поглеждат крадешком. Някои от най-яките момчета се ядосаха. Техните есета не ставаха за нищо. Аз попивах собствените си думи, както жаден човек пие вода. Дори започнах да им вярвам. Видях, че Хуан седи с такова изражение, сякаш го бях ударил по лицето. Протегнах крака под чина и се облегнах назад. Всичко обаче свърши прекалено бързо.

— След тези велики думи — каза накрая госпожа Фритаг — класът е свободен…

Всички станаха и започнаха да си прибират нещата.

— Ти остани, Хенри — рече тя.

Останах на чина си, а тя ме загледа.

После попита:

— Ти беше ли там, Хенри?

Седях и се опитвах да измисля какво да отговоря. Не можах да измисля нищо. Накрая казах:

— Не, не бях.

Тя се усмихна.

— Значи постижението ти е още по-забележително.

— Благодаря, госпожо…

— Можеш да си тръгваш, Хенри.

Станах и излязох от класната стая. Тръгнах към къщи. Значи това искаха, така ли? Лъжи. Красиви лъжи. От това имаха нужда. Хората бяха големи глупаци. Щеше да ми бъде много лесно. Огледах се. Този път Хуан и неговият приятел не вървяха след мен. Нещата започваха да се оправят.