Всичко на масата

18.

Франк обичаше самолети. Даде ми да прочета всичките си популярни списания за Първата световна война. Най-доброто беше „Асове в небето“. Битките между френските изтребители „Спад“ и германските „Фокер“ бяха страхотни. Прочетох и всички разкази в списанията. Не ми харесваше, дето германците винаги губят, но с изключение на това всичко беше страхотно.

Обичах да ходя у Франк, за да му връщам списанията и да вземам други. Майка му носеше обувки с високи токове и имаше страхотни крака. Седеше на един стол, с кръстосани крака, а полата й се беше вдигнала нависоко. Бащата на Франк седеше на друг стол. Майка му и баща му постоянно пиеха. Баща му беше летец от Първата световна война и се беше разбил със самолет. В една от ръцете му вместо кост имаше метална пръчка. Получаваше пенсия за инвалидност. Но беше свестен. Когато влизахме в къщата, винаги ни поздравяваше.

— Как сте, момчета? Как я карате?

После разбрахме, че ще има авиационно представление. Щеше да бъде голяма работа. Франк намери отнякъде карта и ние решихме, че ще отидем на стоп. Мислех си, че най-вероятно така и няма да стигнем дотам, но според Франк щяхме да успеем. Баща му ни даде пари.

Взехме картата, отидохме на булеварда и веднага ни качиха. Шофьорът беше стар човек и устните му бяха много влажни. Той не спираше да се облизва и носеше стара карирана риза, закопчана догоре. Нямаше вратовръзка. Имаше странни вежди, които се извиваха като дъги и влизаха в очите му.

— Казвам се Даниъл — представи се той.

— Това е Хенри — рече Франк. — Аз съм Франк.

Даниъл си караше. След малко извади цигара „Лъки Страйк“ и запали.

— Вкъщи ли живеете, момчета?

— Да — потвърди Франк.

— Да — повторих аз.

Цигарата на Даниъл вече беше влажна от устните му. Той спря колата на един светофар.

— Онзи ден ходих на плажа и видях как хванаха две момчета под кея. Ченгетата ги прибраха в затвора. Едното момче го лапаше на другото. И какво ги бърка това ченгетата? Направо побеснях.

Светна зелено и Даниъл отново потегли.

— Вие не мислите ли, че беше тъпо от страна на ченгетата? Да пречат на някакви момчета да си лапат пишките?

Ние си замълчахме.

— Не, честно — продължи Даниъл. — Не мислите ли, че и момчетата имат право на една свирка?

— Ами сигурно — каза Франк.

— Аха — рекох аз.

— Къде отивате, момчета? — попита Даниъл.

— На авиационното представление — отвърна Франк.

— А, на авиационното представление значи! Обичам ги тези представления! Ще ви кажа какво, момчета. Вземете ме с вас и ще ви закарам чак дотам!

Ние си замълчахме.

— Е, какво ще кажете?

— Ами добре — съгласи се Франк.

Бащата на Франк ни беше дал пари за билет и за пътя дотам и обратно, но ние бяхме решили да спестим пътните, като пътуваме на стоп.

— Или може би искате да отидем да поплуваме? — предложи Даниъл.

— Не — отказа Франк. — Искаме да гледаме авиационното представление.

— Плуването е по-забавно. Можем да се състезаваме. Знам едно място, където можем да си плуваме на спокойствие. Аз никога не ходя на кея.

— Ние искаме да отидем на авиационното представление — настоя Франк.

— Добре де — рече Даниъл. — Там ще отидем.

Когато спряхме на паркинга на авиационното шоу, двамата слязохме от колата и докато Даниъл я заключваше, Франк каза:

— ДА БЯГАМЕ!

Двамата хукнахме към входа и Даниъл ни видя.

— ЕЙ, МАЛКИ МРЪСНИЦИ! ВЪРНЕТЕ СЕ ВЕДНАГА! ВЪРНЕТЕ СЕ!

Ние не спряхме.

— Господи — каза Франк. — Този кучи син е луд!

Вече почти бяхме стигнали до входа.

— ЩЕ ВИ ПИПНА, МОМЧЕТА!

Двамата си платихме билетите и влязохме. Представлението още не беше започнало, но вече се бяха събрали много хора.

— Да се скрием под седалките, за да не ни намери — предложи Франк.

Седалките бяха върху временни дървени трибуни, за да виждат всички хора. Вмъкнахме се отдолу. Видяхме две момчета, които стояха в средата под седалките и гледаха нагоре. Бяха на тринайсет-четиринайсет години, с две-три повече от нас.

— Какво гледат тия? — зачудих се аз.

— Да отидем да видим — каза Франк.

Отидохме при тях. Едно от момчетата ни забеляза.

— Ей, пикльовци, изчезвайте оттук!

— Какво гледате? — попита Франк.

— Казах ви да изчезвате, пикльовци!

— Ей, Марти, пусни ги да видят, какво толкова. Отидохме при тях. Погледнахме нагоре.

— Какво има там? — озадачих се аз.

— Не виждаш ли, по дяволите? — тросна се едно от големите момчета.

— Какво да виждам?

— Там има една путка.

— Путка ли? Къде?

— Виж, точно над главата ти! Видя ли?

Той посочи с пръст.

Над нас седеше една жена, която си беше разтворила полата зад седалката. Не носеше гащички и когато погледнахме нагоре между гредите, й видяхме путката.

— Видяхте ли?

— Да, аз я видях. Путка — каза Франк.

— Добре тогава, изчезвайте и не казвайте на никого.

— Ама ние искаме да погледаме още малко — възрази Франк. — Нека да погледаме още малко.

— Добре, но малко.

Стояхме и гледахме нагоре.

— И аз я видях — обадих се аз.

— Путка — каза Франк.

— Истинска путка — казах аз.

— Да, путка — повтори едно от големите момчета. — Точно това си е.

— Никога няма да забравя този ден — рекох аз.

— Добре, момчета, вече е време да изчезвате.

— Защо? — попита Франк. — Защо да не погледаме още малко?

— Защото — отвърна едно от големите момчета — имам да свърша една работа. Хайде, изчезвайте!

Тръгнахме си.

— Чудя се какво ли ще прави? — попитах аз.

— Не знам — отвърна Франк. — Може би ще я замери с камък или нещо подобно.

Измъкнахме се изпод седалките и се огледахме за Даниъл. Не се виждаше никъде.

— Сигурно си е тръгнал — предположих.

— Човек като него надали обича самолети — каза Франк.

Качихме се горе на седалките и зачакахме представлението да започне. Аз огледах всички жени наоколо.

— Чудя се коя ли е била? — попитах.

— Май не можеш да ги познаеш по горната половина — каза Франк.

После авиационното представление започна. Първо имаше един човек с фокер, който правеше въздушна акробатика. Беше много добър — правеше лупинги и кръгове, влизаше в свредел и излизаше от него, минаваше много ниско над земята и направи един имелман. Най-добрият му номер обаче беше да закачи по нещо с всяко крило. На два метра над земята на два дървени кола беше завързана по една червена кърпичка. Самолетът се спусна, наклони крилото и закачи едната кърпичка на върха му. После заобиколи, отново подходи към коловете, наклони другото крило и закачи и другата кърпичка.

После имаше от онези самолети, дето изписват нещо във въздуха с изгорелите газове, което беше скучно, и състезания с балони, които бяха направо тъпи, но после пак имаше нещо хубаво — състезание около четири пилона, ниско над земята. Самолетите трябваше да обиколят четирите пилона дванайсет пъти и този, който стигнеше пръв, щеше да вземе наградата. Ако някой от пилотите минеше над пилоните, автоматично го дисквалифицираха. Самолетите за състезанието бяха на пистата и загряваха. Всичките бяха построени различно. Един имаше дълъг, тънък корпус и много малки криле. Друг беше дебел и кръгъл и приличаше на футболна топка. Трети пък почти нямаше корпус, сякаш беше направен само от криле. Всичките бяха различни, но до един бяха страхотно боядисани. Наградата за победителя беше сто долара. Самолетите бяха на пистата и загряваха и просто беше ясно, че ще видим нещо интересно. Моторите им ръмжаха толкова силно, че все едно искаха да се откъснат от самолетите, после съдията спусна флага и те излетяха. Самолетите бяха шест и почти нямаше място за всичките, докато обикаляха около пилоните. Някои от пилотите минаваха ниско, други високо, трети по средата. Някои летяха бързо и ги заобикаляха с по-широки завои, други летяха по-бавно и завиваха по-остро. Беше прекрасно, но и много страшно. После единият от самолетите си счупи крилото. Машината падна на земята и започна да се търкаля, а от мотора излизаше огън и дим. Накрая самолетът се прекатури по гръб и линейката и пожарната кола се устремиха към него. Останалите самолети продължаваха състезанието. После моторът на друг самолет просто избухна, откачи се от него и останалата част от самолета тупна долу като нещо, което е било лишено от опора. Самолетът се удари в земята и се пръсна на части. Но тогава се случи нещо странно. Пилотът просто отвори люка на кабината, изкатери се на покрива и зачака линейката да дойде да го вземе. Махна на тълпата и хората се развикаха като луди. Беше истинско чудо.

Изведнъж обаче се случи най-лошото. Докато обикаляха около пилоните, два самолета си закачиха крилете. И двата се засилиха към земята и паднаха, а после се запалиха. Линейката и пожарната кола отново се устремиха към тях. Видяхме как изкараха двамата пилоти навън, на носилки. Беше много тъжно, защото тези добри смели мъже сигурно щяха да останат сакати за цял живот или да умрат.

Така останаха само два самолета, номер 5 и номер 2, които се състезаваха за голямата награда. Номер 5 беше онзи тънък самолет без крила, който летеше много по-бързо от номер 2. Номер 2 беше футболната топка и не летеше много бързо, но вземаше завоите по-добре. Това обаче не му помагаше особено. Номер 5 вече го беше изпреварил с цяла обиколка. После говорителят обяви:

— Самолет номер пет вече има две обиколки преднина, остават му две обиколки!

Изглеждаше, че номер 5 ще спечели голямата награда. После обаче той се блъсна в един пилон. Вместо да вземе завоя, просто се блъсна в пилона и го събори на земята. После продължи да лети над полето, все по-ниско и по-ниско, с пълна мощност, и накрая тупна на земята. Колесникът пое удара, самолетът отскочи високо във въздуха, преобърна се и се запързаля. Този път линейката и пожарната кола трябваше да отидат доста далеч.

Номер 2 просто продължи да обикаля около трите пилона, които бяха останали, и около падналия пилон, а после се приземи. Беше спечелил голямата награда. Пилотът беше дебел, също като самолета си. Аз бях очаквал да видя някой красив здравеняк. А този просто извади късмет. Почти никой не му ръкопляска.

За финал на представлението имаше състезание по скачане с парашут. На земята беше нарисуван голям кръг, като мишена, и онзи от парашутистите, който успееше да се приземи най-близо до него, щеше да стане победител. На мен това ми се стори доста тъпо. Нямаше нито шум, нито действие. Парашутистите просто скачаха от самолета и се насочваха към кръга.

— Това май не е много интересно — казах на Франк.

— Не е — съгласи се той.

Парашутистите продължаваха да се приземяват близо до кръга. От самолетите в небето скачаха нови парашутисти. После тълпата изведнъж започна да ахка и охка.

— Виж! — каза Франк.

Един от парашутите не се беше отворил напълно. Затова не беше успял да се напълни с въздух и се спускаше по-бързо от останалите. Виждаше се как парашутистът рита с крака и маха с ръце, докато се опитва да отвори парашута.

— Господи Боже — каза Франк.

Човекът падаше все по-надолу и се виждаше все по-ясно. Не спираше да дърпа въжетата, за да разплете парашута, но не успяваше. Накрая се удари в земята, отскочи малко и повече не помръдна. Полуразтвореният парашут падна върху него и го захлупи.

Останалите скокове бяха отменени.

Излязохме заедно с останалите хора, като се оглеждахме за Даниъл.

— Хайде на връщане да не пътуваме на стоп — предложих.

— Добре — каза Франк.

Докато вървяхме сред тълпата, аз не можех да реша кое беше най-интересно: състезанието със самолетите, парашутът, който не се отвори, или путката.