Всичко на масата

8.

Занесох плика вкъщи, дадох го на майка ми и се прибрах в стаята си. В моята стая. Най-хубавото нещо в моята стая беше леглото. Обичах да стоя с часове в леглото, дори през деня, завит до брадичката. Там ми беше много добре, защото никога не се случваше нищо и нямаше нито други хора, нито нищо. Майка ми често ме намираше в леглото посред бял ден.

— Хенри, ставай! Не е хубаво малко момче да лежи в леглото по цял ден! Ставай, ставай! Прави нещо!

Но нямаше нищо за правене.

В този ден не си легнах. Майка ми четеше бележката. Скоро чух, че се разплака. После започна да вие.

— Божичко, божичко! Опозори и баща си, и мен! Позор! Ами ако съседите разберат? Какво ще си помислят съседите?

Нашите никога не си говореха със съседите.

После вратата се отвори и майка ми на бегом влетя вътре:

— Как можа да причиниш такова нещо на майка си?

По лицето й течаха сълзи. Стана ми виновно.

— Чакай само да се прибере баща ти!

Тя тресна вратата, а аз седнах на стола и зачаках. Чувствах се виновен…

Когато баща ми се прибра, го чух веднага. Той винаги тряскаше вратите, стъпваше тежко и говореше силно. Беше си вкъщи. След известно време вратата на стаята се отвори. Баща ми беше висок почти метър и деветдесет и широкоплещест. Всичко се стопи — столът, на който седях, тапетите, стените, дори мислите ми. Той беше като слънчево затъмнение, а заплахата, която излъчваше, зачерняше всичко друго. Виждах само уши, нос и уста, не можех да го погледна в очите, виждах само червеното му ядосано лице…

— Добре, Хенри. Влизай в банята.

Влязох в банята и той затвори вратата отвътре. Стените бяха бели. В банята имаше огледало и малък прозорец с почерняла, напукана дограма. Също вана, тоалетна чиния и плочки. Баща ми протегна ръка и свали каиша за точене на бръсначи, който висеше от една кукичка. Това щеше да бъде първият ми такъв бой, но скоро щяха да зачестят. Винаги ми се струваше, че няма реална причина за тях.

— Добре, събуй си панталоните.

Събух си панталоните.

— Събуй си гащите.

Събух ги.

И той замахна с каиша. Първият удар ми причини по-скоро шок, отколкото болка. От втория ме заболя повече. С всеки следващ удар болката се усилваше. Отначало виждах стените, тоалетната чиния и ваната. Накрая не виждах нищо. Докато ме биеше, баща ми ме мъмреше, но аз не разбирах какво ми говори. Вместо това мислех за неговите рози, които отглеждаше в градината. Мислех за автомобила му в гаража. Мъчех се да не крещя. Знаех, че ако се разкрещя, може и да спре, но тъй като го знаех и знаех колко му се иска да се разкрещя, не исках да го направя. От очите ми течаха сълзи, но аз мълчах. След малко всичко се превърна във въртоп от болка и аз забравих всички други мисли освен ужасното опасение, че това може да продължи вечно. Най-сетне, като по задействан механизъм, аз се разхлипах, задавих се и започнах да гълтам солените сополи, които течаха отвътре по гърлото ми. Баща ми спря да ме бие.

Вече го нямаше. Отново видях малкото прозорче и огледалото. Каишът отново висеше от кукичката си, дълъг, кафяв и усукан. Не можех да се наведа, за да си вдигна панталоните или дори гащите, затова тромаво отидох до вратата с оплетени в тях глезени. Отворих вратата на банята и видях майка ми, която стоеше в коридора.

— Не беше честно — казах й. — Защо не ми помогна?

— Бащата винаги е прав — отвърна тя.

После си тръгна. Аз отидох в стаята си, като влачех панталоните си около глезените, и седнах на ръба на леглото. От матрака ме болеше. Погледнах през прозореца и видях розите на баща ми. Бяха червени, бели и жълти, големи и разцъфтели. Слънцето беше много ниско над хоризонта, но все още не беше залязло, и последните му лъчи косо влизаха през прозореца. Струваше ми се, че дори слънцето е на баща ми и аз нямам никакви права над него, защото осветява бащината ми къща. Бях като розите му — като нещо, което принадлежи на него, а не на мен самия…