Всичко на масата

25.

Кърли Уагнър, учителят по физическо, беше вдигнал мерника на Морис Московиц. Беше след часовете и заедно с десетина момчета от моя клас чухме за това и излязохме зад физкултурния салон, за да гледаме. Уагнър обясни правилата:

— Ще се бием, докато някой от двамата не извика, че се предава.

— Няма проблеми — каза Морис.

Морис беше висок и слаб, леко тъп и нито се отваряше много, нито тормозеше някого.

Уагнър се обърна към мен:

— А след като свърша с този, ти си наред!

— Аз ли, тренер?

— Да, ти, Чинаски.

Аз му се озъбих.

— Ще ви накарам да ме уважавате, момчета, дори ако се наложи да ви отупам един по един!

Уагнър беше бойно копеле. Постоянно правеше кофички на успоредката или кълбета на пътеката, или пък тичаше обиколки на пистата. Имаше каубойска походка, но освен това имаше и бирено шкембе. Най обичаше да застане пред някого и да го гледа продължително, все едно гледа лайно. Не знам какъв му беше проблемът. Ние му бяхме проблемът. Според мен той си мислеше, че всички до един чукаме момичетата като луди, и тази мисъл не му даваше мира.

Двамата започнаха да се бият. Уагнър знаеше това-онова. Навеждаше се, извиваше се, имаше бързи крака, спазваше дистанция и издаваше тихи съскащи звуци. Биваше си го. Успя три пъти поред да удари Московиц с ляв прав. Московиц пък само стоеше срещу него с отпуснати ръце. Не разбираше нищо от бокс. После Уагнър успя да му забие един десен в челюстта.

— Мамка му! — каза Морис и отвъртя едно дясно кроше, но Уагнър се наведе под ръката му.

После бързо контрира с един десен и един ляв в лицето на Московиц. От носа на Морис потече кръв.

— Мамка му! — повтори той и взе да удря по-сериозно.

И да улучва. Ударите се чуваха ясно, когато отекваха в главата на Уагнър. Уагнър се опитваше да контраатакува, но неговите удари просто не бяха толкова силни и яростни като тези на Московиц.

— Мамка му и прасе! Смачкай го, Мори!

Московиц беше роден за боксьор. Той заби един ляв ъперкът в биреното шкембе на Уагнър, Уагнър се задави и падна. Падна на колене. Лицето му кървеше. Беше отпуснал брадичка на гърдите си и май се канеше да повърне.

— Предавам се — каза Уагнър.

Оставихме го зад физкултурния салон и тръгнахме след Морис Московиц. Той беше новият ни герой.

— Мамка му, Мори, ти трябва да станеш професионален боксьор!

— Не, няма начин, още съм само на тринайсет.

Отидохме зад работилницата по трудово обучение и седнахме на стъпалата. Някой запали цигари и ние започнахме да ги въртим.

— Той защо ни мрази? — попита Мори.

— Мамка му, Мори, не знаеш ли? Защото завижда! Мисли си, че чукаме момичетата!

— Ами, аз дори не съм се целувал с момиче.

— Честно ли бе, Мори?

— Честно.

— Трябва да пробваш да чукаш някоя през дрехите, Мори, много е готино!

Точно тогава Уагнър мина покрай нас. Попиваше лицето си с носната си кърпа.

— Ей, тренер! — извика едно от момчетата. — Кога ще има реванш?

Той спря и ни погледна:

— Момчета, веднага изгасете тези цигари!

— А, не, тренер, няма да стане! Ние се кефим да пушим!

— Ако искаш, ела тук, тренер, и ни накарай да си изгасим цигарите!

— Да бе, тренер, що не дойдеш?

Уагнър стоеше и ни гледаше:

— Още не съм свършил с вас! Ще ви пипна до един, по един или друг начин!

— И как ще стане, тренер? Нещо доста издишаш.

— Да бе, тренер, как ще стане?

Той тръгна през игрището към колата си. Малко ми беше жал за него. Когато човек е толкова гаден, колкото беше той, трябва да има някакво покритие.

— Според мен той си мисли, че докато завършим прогимназията, в училището няма да остане девствено момиче — заяви едно от момчетата.

— Аз пък смятам — заяви едно друго момче, — че някой му се е изхвърлил в ухото и затова има сперма вместо мозък.

След това си тръгнахме. Беше доста хубав ден.