Всичко на масата

20.

Понякога двамата с Франк бяхме приятели с Чък, Еди и Джийн. Но после винаги ставаше нещо (обикновено по моя вина) и те ме изключваха от бандата, а заедно с мен донякъде изключваха и Франк, защото ми беше приятел. С Франк беше готино. Ходехме на стоп къде ли не. Сред любимите ни места беше едно филмово студио. Пропълзявахме под оградата, обраснала с бурени, за да влезем. Видяхме огромната стена и стъпалата от филма за Кинг Конг. Разгледахме фалшивите улици и фалшивите сгради. Сградите бяха само от фасади, зад които нямаше нищо. Много пъти се разхождахме с часове из това студио, докато пазачите не ни изгонеха. Ходехме на стоп и до брега, където имаше увеселителен парк. Стояхме вътре по три-четири часа. Бяхме запомнили всички пътеки. Всъщност не беше толкова готино. Хората ходеха там по голяма и малка нужда и навсякъде имаше празни бутилки. В тоалетната се валяха и презервативи — втвърдени и набръчкани. След като затвореха увеселителния парк, вътре се вмъкваха скитници, за да прекарат нощта. Там всъщност нямаше нищо чак толкова увеселително. В залата с огледалата отначало беше по-хубаво. Обикаляхме там постоянно, докато не запомнихме как да минаваме по целия път между огледалата и вече не ни беше интересно. Двамата с Франк никога не се биехме с другите момчета. Бяхме любопитни за всичко. Веднъж на кея даваха филм, в който показваха цезарово сечение, и отидохме да го гледаме. Беше кървава история. Всеки път, когато направеха нов разрез, кръвта на жената бликваше като фонтан, а накрая извадиха бебето. Ходехме на кея и да ловим риба и когато хванехме нещо, го продавахме на старите еврейки, които седяха на пейките. Баща ми понякога ме биеше, задето изчезвам някъде с Франк, но аз реших, че той така или иначе ще ме бие, та поне да се забавлявам.

Но все още имах проблеми с другите деца от квартала. И баща ми никак не ми помагаше. Например, веднъж ми купи индиански костюм с лък и стрела, докато всички останали деца бяха с каубойски костюми. И тогава стана същото, което ставаше в двора на училището — всички се обединиха срещу мен. Обграждаха ме с каубойските си костюми и револверите си, но ако нещата наистина загрубееха, аз просто изваждах една стрела, опъвах лъка и чаках. Те винаги се махаха. Никога не обличах индианския костюм, освен ако баща ми не ме накараше насила.

Постоянно се карах с Чък, Еди и Джийн, после се сдобрявахме и пак се скарвахме.

Един следобед просто висях при тях. Не бях нито в добри отношения с бандата, нито в лоши — просто изчаквах да забравят последното нещо, с което ги бях ядосал. Нямаше какво друго да правя. Само бяла пустота и очакване. Накрая ми омръзна да стоя, без да правя нищо, и реших да се изкача до булевард „Уошингтън“, да отида на изток до филмовото студио и после да се върна до булевард „Адамс“. Можеше да мина покрай църквата. Тръгнах, но Еди ме повика:

— Ей, Хенри, я ела тук!

Момчетата бяха на алеята между две къщи. Еди, Франк, Чък и Джийн. Гледаха нещо. Стояха наведени над един голям храст и гледаха нещо.

— Ела, Хенри!

— Какво има?

Отидох до мястото, където стояха.

— Един паяк ще яде муха! — каза Еди.

Погледнах. Паякът беше опънал паяжината си между клонките на храста и в нея се беше хванала една муха. Паякът много се радваше. Мухата тресеше цялата паяжина, докато се опитваше да избяга. Бръмчеше силно и безпомощно, докато паякът омотаваше крилата и тялото й в нова и нова паяжина. Не спираше да я обикаля с паяжината си, а мухата не спираше да бръмчи. Паякът беше много голям и грозен.

— Сега ще я захапе! — извика Чък. — Гледайте само!

Аз се промуших между тях и изритах паяка и мухата от паяжината.

— Какво направи бе, дяволите да те вземат? — попита Чък.

— Кучи син! — кресна Еди. — Всичко развали!

Аз се отдръпнах. Дори Франк ме гледаше неразбиращо.

— Да го пипнем! — извика Джийн.

Бяха ми запречили пътя към улицата. Затова хукнах по алеята и влязох в задния двор на някаква непозната къща. Те тичаха след мен. Прекосих двора и свърнах зад гаража. Отзад имаше ограда от ковано желязо, обвита в лозница и висока два метра. Качих се на оградата и я прескочих. Прекосих следващия двор, хукнах по алеята и когато стигнах до края, хвърлих поглед назад и видях, че Чък е стигнал до върха на оградата. После обаче се подхлъзна и тупна по гръб обратно в двора.

— Мамка му! — изруга.

Аз завих надясно, без да спирам да тичам. Преминах на бегом седем-осем пресечки, после седнах да си почина на моравата пред някаква къща. Наоколо не се виждаше никой. Чудех се дали Франк ще ми прости. Чудех се дали другите ще ми простят. Реших една-две седмици да не им се мяркам пред очите…

И те забравиха. Известно време не се случи нищо. Дълги, дълги дни. После бащата на Франк се самоуби. Никой не разбра защо. Франк ми каза, че двамата с майка му ще се преместят да живеят в по-малка къща в друг квартал. Каза, че ще ми пише. И наистина ми изпращаше писма. Но в тях не пишеше нищо. Вместо това и двамата рисувахме картинки. Бяха за канибали. В неговите картинки се разказваше за някое приключение с канибали, а после аз продължавах историята оттам, докъдето беше стигнал той, и също рисувах канибали. Веднъж майка ми намери едно от писмата на Франк, показа го на баща ми и с писмата беше дотук.

Пети клас премина в шести клас и аз започнах да обмислям бягство от къщи, но после се сетих, че щом дори бащите на повечето от нас не можеха да си намерят работа, как щях да си намеря работа аз, след като бях висок метър и четирийсет? Народният герой тогава беше Джон Дилинджър. Обичаха го и малки, и големи. Той вземаше пари направо от банките. Освен него прочути бяха Флойд Красавеца, Мама Баркър и Кели Автомата.

Хората започнаха да ходят на незастроените парцели, където растяха бурени. Бяха открили, че някои от бурените могат да се сварят и стават за ядене. Мъжете се биеха с юмруци по пустите терени и по кръстовищата. Всички бяха много ядосани. Мъжете си свиваха цигари от тютюн „Бул Дърам“ и се репчеха на всички. Пускаха малкото кръгло етикетче на кутиите с тютюн да виси от предното джобче на ризата и можеха да свиват цигара с една ръка. Когато човек видеше някой мъж с етикетче „Бул Дърам“, трябваше да си отваря очите на четири. Хората обикаляха и си говореха за втората и третата си ипотека. Една вечер баща ми се прибра със счупена ръка и две насинени очи. Майка ми също си беше намерила някаква нископлатена работа някъде. Всички момчета в квартала имаха по два чифта панталони — едни за делник и едни за празник. В магазините се продаваха подметки и токове по петнайсет или двайсет цента чифта, заедно с лепило, така че хората да могат да подлепят износените си обувки. Родителите на Джийн гледаха в двора си един петел и няколко кокошки и ако някоя от кокошките не снасяше достатъчно яйца, я изяждаха.

При мен положението беше същото — ходех на училище и се виждах с Чък, Джийн и Еди. Не само родителите станаха по-лоши — децата също, дори животните. Все едно и те гледаха от хората.

Един ден стоях при момчетата и чаках, както обикновено, защото бяхме в обтегнати отношения и аз всъщност не исках да се сдобрявам с тях. Джийн изведнъж дотърча при мен и каза:

— Ей, Хенри, ела бързо!

— Какво има?

— ИДВАЙ БЪРЗО!

Джийн се затича и аз хукнах след него. Изтичахме по алеята и влязохме в двора на семейство Гибсън. Дворът на семейство Гибсън беше ограден с висока тухлена ограда.

— ВИЖ! СГАЩИЛ Е КОТКАТА! СЕГА ЩЕ Я УБИЕ!

В единия ъгъл на двора, до стената, имаше малко бяло коте. Не можеше нито да се изкачи по стената, нито да избяга наляво или надясно. Беше извило гръб и съскаше яростно, а ноктите му бяха извадени. Но котето беше много малко, а булдогът на Чък, Барни, ръмжеше и пристъпваше все по-близо до него. Имах чувството, че момчетата нарочно са занесли котката там, а после са докарали и кучето. Подозирах, че е така, защото Чък, Еди и Джийн наблюдаваха сцената някак гузно.

— Вие сте го направили, нали? — попитах.

— Не — каза Чък. — Котката си е виновна. Сама дойде тук. Нека се измъкне с бой.

— Мразя ви, копелета такива — заявих аз.

— Барни ще убие котката — каза Джийн.

— Ще я разкъса на парчета — допълни Еди. — Страх го е от ноктите, но ако се приближи още малко, ще й види сметката.

Барни беше голям кафяв булдог с разлигавени челюсти. Беше дебел и тъп, с безизразни кафяви очи. Не спираше да ръмжи и пристъпваше напред сантиметър по сантиметър, а козината по врата и на гърба му стърчеше. Искаше ми се да му тегля един шут в гадния задник, но в такъв случай най-вероятно щеше да ми отхапе крака. Беше сериозно настроен да убива. Бялото коте изглеждаше съвсем малко. Съскаше и очакваше атаката, притиснато в стената, и беше толкова красиво и чисто същество.

Кучето бавно пристъпваше напред. Защо го бяха направили? Това не беше честен бой, а долен, мръсен номер. Къде бяха големите? Къде бяха учителите и директорите? Постоянно се въртяха около мен и ме обвиняваха в разни неща. Къде бяха сега?

Помислих си да грабна котката и да избягам, но не ми достигаше кураж да го сторя. Страхувах се, че булдогът ще нападне мен. Когато осъзнах, че ми липсва смелостта да направя това, което трябваше, се почувствах ужасно. Стана ми лошо, физически. Коленете ми омекнаха. Не исках да го правя по този начин, но просто не можех да измисля по-добър.

— Чък — обадих се. — Пусни котката, моля те. Прибери си кучето.

Чък не отговори. Не откъсваше поглед от тях.

После каза:

— Дръж, Барни! Дръж котката!

Барни пристъпи още малко напред и котката изведнъж подскочи. Превърна се в размазано, съскащо бяло петно от нокти и зъби. Барни отстъпи и котката отново се притисна в стената.

— Дръж, Барни — повтори Чък.

— Затваряй си устата, дяволите да те вземат! — викнах му аз.

— Не ми говори така — каза Чък.

Барни отново започна да пристъпва напред.

— Вие сте нагласили всичко — рекох.

Чух някакъв шум зад гърба си и се озърнах. Видях стария господин Гибсън, който ни гледаше от прозореца на спалнята си. И той искаше да види как кучето убива котката, точно като момчетата. Защо?

Старият господин Гибсън беше нашият пощальон, който носеше изкуствено чене. Беше женен за една жена, която никога не мърдаше от къщи. Излизаше само да хвърли боклука. Госпожа Гибсън винаги беше с мрежичка на косата и винаги беше по нощница, халат и чехли.

Докато гледах натам, госпожа Гибсън, облечена както обикновено, също се появи на прозореца и застана до мъжа си, като чакаше да види убийството. Старият господин Гибсън беше от малкото мъже в квартала, които все още имаха работа, но и на него му беше нужно да види как ще умре котката. И Гибсън беше същият като Чък, Еди и Джийн.

Имаше прекалено много като тях.

Булдогът пристъпваше все по-близо. Не можех да гледам как ще убие котката. Усещах огромен срам, че я оставям да умре така. Естествено, все още имаше шанс да избяга, но аз бях сигурен, че момчетата ще я спрат. Тази котка трябваше да се справи не само с булдога, а с цялото Човечество.

Обърнах се и си тръгнах, излязох от двора, минах по алеята и излязох на тротоара. Върнах се по тротоара до къщата, в която живеех, и там, на двора на къщата си, стоеше и ме чакаше моят баща.

— Къде ходиш? — попита.

Не отговорих.

— Влизай вътре — нареди той. — И не ми се прави на тъжен, защото наистина ще ти се стъжни!