Всичко на масата

23.

В „Маунт Джъстин“ ми харесваха часовете по биология. Учителят ни се казваше господин Станхоуп. Беше стар човек, на около петдесет и пет години, и ние общо взето му се бяхме качили на главата. В нашия клас беше Лили Фишман, която беше много развита. Гърдите й бяха огромни и имаше великолепен задник, който въртеше, докато ходеше на обувките си с високи токчета. Беше страхотна, говореше си с всички момчета и се отъркваше в тях, докато си приказваше.

Всеки път в часа по биология ставаше едно и също. Никога не учехме нищо от биологията. Господин Станхоуп говореше нещо в продължение на десетина минути, после Лили го прекъсваше:

— Ооо, господин Станхоуп, нека да си направим представление!

— Не!

— Еее, господин Станхоуп!

После тя отиваше до катедрата, сладко-сладко се надвесваше над него и прошепваше нещо на ухото му.

— Добре де, добре… — казваше той.

И Лили започваше да пее и да танцува. Винаги започваше с „Приспивна песен над Бродуей“ и изпълняваше всичките номера от репертоара си. Беше страхотна, невероятна и гореща, и всички изгаряхме по нея. Беше като истинска голяма жена, държеше се предизвикателно със Станхоуп и с нас. Беше прекрасно. Старият Станхоуп само седеше и точеше лиги. Ние му се смеехме и насърчавахме Лили. Това се случваше всеки път, докато веднъж в класа не нахълта директорът на училището, господин Лейсфийлд.

— Какво става тук?

Станхоуп замръзна на мястото си и не можа да си отвори устата.

— Класът е свободен! — изкрещя Лейсфийлд.

Докато се изнизвахме, той добави:

— А вие, госпожице Фишман, веднага елате в кабинета ми!

Естествено, след този случай никога не си учехме уроците по биология, докато един ден господин Станхоуп не ни зададе първото контролно.

— Мамка му — изруга на глас Питър Мангалор. — Какво ще правим сега?

Питър беше онова момче, на което му беше двайсет и четири сантиметра в отпуснато състояние.

— Ти пък какво се притесняваш, нали никога няма да ти се наложи да работиш — каза му момчето, което приличаше на Джак Демпси. — Ние обаче загазихме.

— Дали да не вземем да изгорим училището? — обади се Ред Къркпатрик.

— Мамка му — подхвърли някакво момче от задните чинове. — Всеки път, когато имам двойка, моят баща ми изтръгва по един нокът.

Всички погледнахме листовете с въпросите за контролното. Аз си помислих за моя баща. После си помислих за Лили Фишман. „Лили Фишман — рекох си, — ти си курва, истинска мръсница, защото ни танцуваше и пееше така и сега всички ще се пържим в ада заради теб.“

Станхоуп ни гледаше.

— Защо никой не пише? Защо никой не отговаря на въпросите? Всички имат ли си моливи?

— Да бе, всички си имаме моливи — отвърна едно от момчетата.

Лили седеше на първия чин, точно пред катедрата на Станхоуп. Видяхме как си отваря учебника по биология и поглежда отговора на първия въпрос. Значи така. Всички отворихме учебниците си едновременно. Станхоуп седеше и ни гледаше. Не знаеше какво да направи. Започна да цвърчи. Седя почти пет минути, после скочи. Затича се напред-назад между чиновете и се разкрещя:

— Какво правите бе, хора? Затворете учебниците! Веднага затворете учебниците!

Когато минаваше покрай някой чин, учениците си затваряха учебниците, но после веднага ги отваряха зад гърба му.

Плешко седеше до мен и не спираше да се смее:

— Какъв глупак! Какъв стар глупак!

Стана ми малко жал за Станхоуп, но все пак беше или той, или аз. Станхоуп застана зад катедрата и се развика:

— Затворете всички учебници или ще пиша двойки на целия клас!

Тогава се изправи Лили Фишман. Тя вдигна полата си и дръпна единия от копринените си чорапи. Докато си оправяше жартиера, видяхме бяла плът. После си оправи и другия жартиер. Никога не бяхме виждали подобна гледка, както и Станхоуп. Сетне Лили си седна и всички си довършихме контролните с отворени учебници. Станхоуп остана зад катедрата, напълно разгромен.

Другият учител, на когото се бяхме качили на главата, се наричаше Поп Фарнсуърт. Започна се още в първия ни час по трудово обучение. Той ни каза:

— Тук ще научаваме всичко с практика. Започваме веднага. Всеки от вас ще вземе по един двигател, ще го разглоби и после отново ще го сглоби така, че да работи както преди, като за това ще разполагате с целия срок. На стената има чертежи на двигателите, а аз ще отговарям на въпросите ви. Освен това ще ви пусна един филм, в който се показва как работят двигателите. Но в днешния час ще трябва да ги разглобите. Необходимите инструменти са пред вас.

— Ей, Поп, а не може ли първо да изгледаме филма? — попита едно момче.

— Казах да започвате веднага!

Нямам представа откъде беше намерил толкова много двигатели. Бяха мазни, черни и ръждиви. Изглеждаха отвратително.

— Мамка му — обади се едно момче. — Моят мотор прилича на купчина спечени лайна.

Застанахме пред двигателите. Повечето от момчетата хванаха по един гаечен ключ. Ред Къркпатрик взе отвертка и бавно прокара върха й по своя двигател, а отстрани се спусна еднометрова панделка от грес.

— Хайде бе, Поп, що не пуснеш филма? Идваме направо от физическо, където направо ни скъсаха гъза! Уагнър ни накара да скачаме като жаби!

— Започнете изпълнението на задачата!

Започнахме. Беше безумно. Беше по-зле и от час по музика. Чуваше се дрънчене на инструменти и тежко дишане.

— МАМКА МУ! — изрева изведнъж Хари Хендерсън. — ТОКУ-ЩО СИ ОБЕЛИХ ЦЯЛОТО ШИБАНО КОКАЛЧЕ! ТОВА Е ШИБАН РОБСКИ ТРУД!

Той внимателно уви дясната си ръка с носна кърпичка и се загледа в кръвта, която бавно се процеждаше в нея.

— Мамка му — повтори.

Останалите продължавахме да се мъчим.

— Предпочитам да ме накарат да си пъхна главата в слонска путка — заяви Ред Къркпатрик.

Джак Демпси хвърли гаечния ключ на пода.

— Отказвам се — заяви. — Направи ми каквото щеш, но се отказвам. Ако искаш, ме застреляй. Отрежи ми топките. Не ми пука, аз бях дотук.

После отиде и се подпря на една стена. Скръсти ръце на гърдите си и се вторачи във върховете на обувките си.

Положението наистина изглеждаше ужасно. В работилницата нямаше нито едно момиче. През задната врата се виждаше празният училищен двор — огромно пусто пространство, обляно от слънчева светлина, където нямаше нужда да правиш каквото и да било. А ние стояхме вътре, наведени над тези тъпи двигатели, които дори не бяха в коли и не служеха за нищо. Купчини от тъпа стомана. Беше тъпо и трудно. Имахме нужда от чудо. Животът ни и без това беше предостатъчно тъп. Нещо трябваше да ни спаси. Бяхме чували, че Поп е добър по душа, но това май не беше вярно. Беше отвратителен кучи син с бирено шкембе, облечен в мазен гащеризон, косата му падаше в очите, а брадичката му беше изцапана с грес.

Арни Уайтчапъл хвърли гаечния си ключ и отиде при господин Фарнсуърт. Беше ухилен до уши.

— Хайде бе, Поп!

— Връщай се на двигателя си, Уайтчапъл!

— Стига бе, Поп, какво толкова!

Арни беше с няколко години по-голям от нас. Беше изпуснал няколко класа, докато е бил затворен в поправителен дом. Но макар и по-голям от нас, беше по-дребен. Косата му беше много черна и зализана с брилянтин. Понякога заставаше пред огледалото в мъжката тоалетна и си изстискваше пъпките. Говореше мръсотии на момичетата и носеше в джоба си презервативи „Шейх“.

— Знам един страхотен виц, Поп!

— Така ли? Я се връщай при мотора, Уайтчапъл!

— Много е смешен, Поп!

Видяхме как Арни започна да разказва на Поп мръсния виц. Двамата бяха навели глави един към друг, за да не ги чуваме. Вицът свърши. Поп се разсмя. Беше сгънал огромното си тяло на две и се държеше за биреното шкембе.

— Мамка му и прасе! — изрева той, докато се смееше. — Боже мой, мамка му и прасе!

После спря.

— Добре, Арни, сега се връщай при двигателя!

— Не, Поп, чакай, знам още един.

— Честно?

— Честно, слушай…

Всички зарязахме двигателите и отидохме при тях. Наобиколихме ги и започнахме да слушаме следващия виц на Арни. Когато свърши, Поп пак се преви от смях:

— Мамка му и прасе, Боже Господи, мамка му и прасе!

— Слушай сега още един, Поп. Един човек си карал през пустинята. И видял друг човек, който подскачал край пътя. Бил чисто гол, а ръцете и краката му били завързани с въже. Нашият човек си спрял колата и казал: „Ей, човече, какво е станало?“ А онзи му разправя: „Ами както си карах, видях един стопаджия, така че му спрях, а кучият му син извади пистолет, взе ми дрехите и ме завърза. А после мръсното копеле ме изнасили отзад!“ „Верно ли бе?“ — вика нашият човек и излиза от колата. „Верно — вика онзи. — Направо ми скъса гъза, мръсното копеле!“ „Ами, какво да ти кажа — вика нашият човек и си разкопчава дюкяна, — днес май не ти е ден!“

Поп пак започна да се смее и се преви на две.

— О, не! О, НЕ! МАМКА… МУ… И… ПРАСЕ… МАМКА МУ И ПРАСЕ!

След малко най-сетне спря да се смее.

— Боже Господи — каза тихо. — Мамка му и прасе.

— Дай да гледаме филма, Поп, моля те!

— Е, добре тогава — съгласи се той.

Някой затвори задната врата и Поп спусна мръсен бял екран. После включи прожекционния апарат. Филмът беше доста тъп, но все пак беше далеч за предпочитане пред работата с гадните мотори. Бензинът се запалваше от свещите, експлозията удряше буталото, буталото се преместваше надолу и завърташе коляновия вал, клапите се отваряха и затваряха, цилиндрите продължаваха да се местят нагоре-надолу и коляновият вал продължаваше да се върти. Не беше особено вълнуващо, но в работилницата беше готино и човек можеше да се облегне и да си мисли за каквото си иска. Вместо да си жули кокалчетата в тъпата стомана.

Така и не разглобихме онези двигатели, да не говорим пък да ги сглобяваме, и гледахме същия филм още не знам колко пъти. Уайтчапъл постоянно разказваше нови вицове и ние всички се скъсвахме от смях, макар че някои от тях бяха направо ужасни — но не и за Пол Фарнсуърт, който все така се превиваше на две и ревеше:

— Мамка му и прасе! О, не! О, не, не, не!

Беше добър учител. Всички го харесвахме.