Всичко на масата

5.

Бях започнал да не харесвам баща си. Постоянно се ядосваше за нещо. Където и да отидем, той все се караше с хората. Но май повечето хора не се страхуваха от него; най-често просто го гледаха вторачено и спокойно, а той се ядосваше още повече. Ако излизахме да ядем навън, което се случваше рядко, той все не беше доволен от храната и понякога не искаше да плаща сметката.

— В тази бита сметана са срали мухите! Какво е това заведение, по дяволите?

— Съжалявам, господине, няма нужда да плащате. Просто напуснете, ако обичате.

— Добре де, тръгвам си! Но ще се върна! И ще изгоря тази проклета барака до основи!

Веднъж бяхме в една дрогерия и двамата с майка ми стояхме отстрани, а баща ми се караше с един от продавачите. Друг продавач дойде при нас и попита майка ми:

— Кой е този ужасен човек? Всеки път, когато идва, става скандал.

— Това е мъжът ми — обясни майка ми на продавача.

Спомням си обаче друг случай. Баща ми работеше като млекар и разнасяше млякото много рано сутрин. Една сутрин ме събуди и ми каза:

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Аз станах и излязох навън след него. Бях по пижама и по чехли. Навън беше още тъмно и луната се виждаше. Отидохме до колата с млякото, която се теглеше от кон. Конят не мърдаше.

— Виж — рече баща ми.

После извади бучка захар, сложи я в шепа и я подаде на коня. Конят я изяде от ръката му.

— А сега пробвай ти.

Той сложи една бучка захар в шепата ми. Конят беше много голям.

— Приближи се! Протегни си ръката!

Беше ме страх, че конят ще ми отхапе ръката. Главата му се спусна към шепата ми; видях ноздрите му; устните му се дръпнаха назад, видях езика и зъбите му… и бучката захар изчезна.

— Ето, опитай пак…

Опитах пак. Конят изяде бучката захар и тръсна глава.

— Хайде — подкани ме баща ми. — Дай да те прибера вътре, преди този кон да се изака отгоре ти.

Не ми даваха да играя с другите деца.

— Те са лоши деца — казваше баща ми. — Родителите им са бедни.

— Така е — съгласяваше се майка ми.

Родителите ми искаха да бъдат богати и се преструваха, че това вече е станало.

Първите мои връстници, с които се запознах, бяха от детската градина. Сториха ми се много странни, защото постоянно се смееха, говореха си и изглеждаха щастливи. Не ми харесаха. Постоянно ми се струваше, че ще повърна, а въздухът беше необяснимо неподвижен и бял. Рисувахме с водни боички. Веднъж посадихме репички в градината и след няколко седмици ги изядохме със сол. Учителката от детската градина ми харесваше, дори повече от родителите ми. Друг проблем в детската градина беше ходенето до тоалетна. Постоянно ми се ходеше до тоалетната, но ме беше срам да кажа на другите, че ми се ходи, затова се стисках. Беше ужасно да се стискам толкова дълго. Освен това въздухът беше бял и ми се повръщаше, акаше ми се и ми се пишкаше, но си мълчах. И когато някои от другите деца се връщаха от тоалетната аз си мислех: „Мръсни деца, какво сте правили там?“

Малките момичета също ми харесваха с късите си роклички, дълги коси и красиви очи, но си мислех, че те също правят разни неща в тоалетната, макар да се преструват, че нищо не правят.

Но най-вече си спомням белия въздух…

В началното училище беше различно, защото там се учеше от първи до шести клас и някои от децата бяха на по дванайсет години, а освен това всички бяхме от бедни квартали. Там започнах да ходя до тоалетната, но само по малка нужда. Веднъж, на излизане оттам, видях малко момче да пие от чешмичката. Зад него дойде едно по-голямо момче и блъсна лицето му надолу във фонтанчето. Когато малкото момче си вдигна главата, някои от зъбите му бяха счупени, а от устата му течеше кръв по фонтанчето.

— Ако кажеш на някого, лошо ти се пише — каза по-голямото момче на по-малкото.

Малкото момче извади носна кърпичка и я притисна към устата си. Аз се върнах в класната стая, където учителката разказваше за Джордж Вашингтон и битката при Вали Фордж. Беше си сложила някаква натруфена бяла перука. Често ни биеше през ръцете с линията, когато смяташе, че не я слушаме. Според мен тя никога не ходеше до тоалетната. Много я мразех.

Всеки следобед след училище имаше бой между две от по-големите момчета. Боевете винаги се провеждаха отзад до оградата, където никога не идваха учители. Освен това боевете никога не бяха честни; винаги някое по-голямо момче се биеше с някое по-малко момче и по-голямото момче бъхтеше по-малкото с юмруци, докато го залепи за оградата. Понякога по-малкото момче се опитваше да отвръща на ударите, но нямаше никакъв смисъл. Скоро лицето му ставаше червено и кръв започваше да тече по ризата му. По-малките момчета винаги понасяха боя мълчаливо, без да се оплакват или да молят за милост. Най-сетне по-голямото момче се отдръпваше, боят свършваше и останалите момчета си тръгваха към къщи с победителя. Аз също бързах към къщи, сам, защото бях стискал акото си цял ден и по време на целия бой. Обикновено, докато успея да се прибера вкъщи, вече не ми се акаше. В онези дни дори се тревожех за това.