За честта на Прици

Десета глава

Чувстваше се като че ли някой му беше плюл в душата. Господи, мислеше си той, това трябва да е истинската весела вдовица. Аз тегля куршума на мъжа й докато тя взема специалитети от супермаркета. И иска да се ожени за мене. Що за никаквица е тя?

По дяволите, какво щеше да прави с нея? Добре беше подредила мъжа си, защото сигурно се е досещала, че Прици щяха да дойдат за своите седемстотин и двадесет хиляди долара. Тя беше лошата. Така излиза. Трябва наистина да е мръсница. С ума си, с тялото си. Тя е организирала Луис Пало — тъпия всезнайко, и собствения й мъж, да откраднат парите, и след това да ги измами. Той можеше да направи само едно, което Прици очакваха от него. Щеше да му се наложи да убие и нея и да я натика в багажника при мъжа й. Триста и шестдесетте хиляди долара? Ами останалите пари, ако той я завре там, няма да има кой да му каже къде да намери триста и шестдесетте хиляди долара на Прици. Трябваше да заличи всякакъв израз от лицето си, защото тя започваше да изглежда глупаво уплашена.

— Слушай, Айрин — рече той дрезгаво, — ще ти кажа какво да направиш. Тази нощ няма да спиш. Ще мислиш къде са другите триста и шестдесет хиляди долара. Чуваш ли? Аз трябва да се отърва от Маркси и колата и да отида до Ню Йорк. Налага се да свърша нещо. Това е всичко, което мога да реша да направя сега.

— Добре, Чарли — обеща тя, — ще обърна наопаки цялата къща, докато открия къде Маркси е скрил парите. Кога ще ми се обадиш? Кога ще те видя? — Имаше чувство, че направо ще се строполи. Надяваше се, че би могла да остане права. Ако седнеше, това би могло да изглежда като израз на вина към него. Необходимостта да я убие току-що беше започнала да изчезва от лицето му.

— Не зная, Айрин. Просто не зная.

— Не знаеш дали ще се видим отново? — Трябваше да го задържи. Трябваше да го привлече на своя страна в това проклето блато, защото ако го пуснеше да си отиде, знаеше, че той ще се върне и тя ще умре.

— Млъкни! — изкрещя той. — Прици са завлечени с триста и шестдесет хиляди долара, а на тебе нищо не ти се е случило.

— Маркси е мъртъв — каза тя просто. — Той беше мой приятел. Какво представлява за Прици загубата на някакви си пари, които застрахователната компания ще им върне, в сравнение с това, което аз загубих?

— Каква си ти, професионална лъжкиня ли? — извика той. — Преди пет минути заяви, че искаш да се ожениш за мене. Знаеш, че ако ти се случи нещо, аз ще го направя.

— Може би твоите емоции нещо не са в ред — отвърна тя, чувствайки се по-сигурна, защото го накара да говори и да се съмнява в това, което мислеше, че вярва.

— Маркси си отиваше. Оставаха му може би седмица, може би десетина дни. Знаех, че ще го загубя. Това са нормални чувства, нали? Но ти дойде и го ликвидира. Когато излязох, беше жив. Когато влязох тук, беше мъртъв. Какво знаеш ти? Колко те е грижа за чувствата на една жена? Във всеки случай той трябваше да си отиде, но никой не беше подготвен за смъртта, която ти му причини, Чарли.

— А-а, по дяволите. Чуй ме, намери триста и шестдесетте хиляди. Това е всичко. Намери ги и ми ги донеси.

Излезе от къщата през кухненската врата и тръгна с колата и тялото на Маркси към летището. Захвърли пистолета в една боклукчийска кофа в Уатс. Остави колата на паркинга на летището, за да могат хората от службата за наемане на коли да я намерят. Хвана полета на Ред-ай от Лос Анджелийс, без каквито и да било илюзии за най-важното нещо в живота си. Айрин беше курва, на която не й трепна окото. Ето какво беше тя. Кому е нужна такава жена? Всички тези небивалици, че била данъчен консултант! Беше противно! Беше най-долнопробният тип гангстер. Изпотрепа се да мисли как да й обясни за техните среди, а тя през цялото време си е плетяла мрежичката как да отмъкне парите от Прици. Сигурно се е чукала с Луис, защото не е имало друг начин да се добере до него. Кой друг би могъл да претрепе Луис зад заведението на Престо Чилионе? Тя е откраднала проклетите пари и е пречукала Луис, така че знае, че Прици ще изпратят някого за нея. И така, тя го е измислила. Ако им предаде Маркси и половината от седемстотин и двадесетте хиляди долара и се върне от супермаркета с покупките в ръце и с тая глупост „Върнах се, скъпи“, всеки би се хванал, че тя е просто един данъчен консултант, заплетена в някаква мистериозна мрежа. Най-ужасното в цялата работа беше, че сигурно е знаела, че Прици ще изпратят него за парите, и е разчитала на това като нейна застраховка. И той й позволи да го направи.

По дяволите! Ако не беше в проклетия 747 някъде над Аризона, щеше да свие нечия кола, да се върне обратно в нейната проклета къща и да я надупчи цялата. Взе един севън-ъп и сандвич със солено говеждо. Започна да си спомня автоматично всички добри страни на Айрин. Беше страхотна жена. Две мнения няма, припомни си той. Караше кола за петдесет и две хиляди долара, така че трябва да е страхотен данъчен експерт. Колко данъчни експерти — дори мъже — изкарваха достатъчно, за да карат коли от петдесет и две хиляди долара? Можеше да говори пуерторикански като местен жител. Беше луда по него. Имаше страхотна къща и разкошни дрехи, а може би е учила в колеж с Мейроуз Прици. Всичко беше чудесно, но важното, невероятното беше, че е луда по него. Той дори го имаше на касета. Като броеше плюсовете на Айрин срещу възможните минуси, той започна да се успокоява.

Можеше ли в Айрин да съжителстват две жени, чудеше се той? Напълно допустимо. Имаше такъв филм, а той смътно си спомняше за подобно нещо в едно списание. Преди всичко тя беше чудесно момиче. Знаеше го и толкова. Можеше ли някой да вини една жена, че се е омъжила за добър и грижовен човек? Би трябвало той да е благодарен за този брак, защото е дал възможност на Айрин да опознае техните среди. Вероятно си е представяла, че болнавият Маркси е имал нужда от нея и тя се е омъжила за него. Това е само част от факта, защото тя е чудесен човек. Почувства се ужасно само като си помисли, че едва не я пречука и натика в багажника при мъжа й. Но изненадата беше ужасна. Почти беше скъсал, когато тя се промени и той разбра коя е всъщност. Беше готов и Господ знае, че той беше готов, но добротата й излезе наяве и го възпря. Добротата успя да го накара да разбере, че той трябва да премисля нещата преди да предприеме каквото и да било, което би разрушило всичко между тях. Виж колко верен бил този инстинкт. Имаше време да размишлява, а утре щеше да влезе в „Света Грация“ и да запали в знак на благодарност няколко свещи по двадесет долара.

Преди всичко Айрин му бе подсказала, че знае за техните среди. И въпреки че той бе убил мъжа й, беше склонна да прости, защото схващаше, че Маркси бе измамил подло Прици. Беше откраднал куп пари от тях и никой, дори и собствената му съпруга, не може да не го признае. После, сигурно Хелър е погодил номера на Луис. Как можеше да допусне, че Айрин е пречукала Луис? Беше невъзможно. Тя разбираше какви са те, но това не я превръщаше автоматично в убиец.

Но, по дяволите! Ако Хелър беше убил Луис, защо в неговата чанта имаше само триста и шестдесет хиляди долара? Ако Хелър бе убил Луис, у него щеше да бъде цялата сума. Това, че доларите бяха само триста и шестдесет хиляди, не означаваше, че Айрин е пречукала Луис. Беше вярно противното. Ако всичките седемстотин и двадесет хиляди долара бяха в къщата и ако Хелър наистина беше умрял здрав и прав, тогава може би някой можеше да подозира, че Айрин е опукала Луис, колкото и налудничаво да звучи.

Прибра се и си легна, мислейки как след като се измъкне от срещата за триста и шестдесетте хиляди долара, щеше да доведе Поп тук, за да му приготви страхотно ядене, а след това да му пусне касетата с Айрин Уокър, за да може да му зададе някои въпроси и да подреди всичко на място в главата си. Щяха да се оженят не след дълго и тя щеше да се премести в Ню Йорк, разбира се. Той би помолил Ед Прици да й намери хубав офис в Манхатън и да й уреди някаква данъчна дейност. Ед имаше такива големи възможности, че те можеха да й дадат двойно повече от това, което взимаше в Лос Анджелийс, независимо колко е било то.

Когато се събуди, той се чувстваше великолепно. Взе душ, тананикайки старата мелодийка „Ти си моя“. След като се избръсна и облече, провери какво има за ядене вкъщи и излезе да купи от магазина всичко, което баща му страшно обичаше да яде. Приготви по-голямата част от вечерята, качи се в колата и потегли към пералнята на хотел „Свети Габионе“.

Баща му го отведе в офиса на Винсънт. Ръкуваха се и Винсънт попита как е минало всичко.

— Е, наполовина добре — призна Чарли. — Половината от седемстотин и двадесетте хиляди връщам. Само половината.

— А-а? — почуди се Винсънт. — Как ще го обясниш?

— Луис и Хелър, изглежда, са си поделили плячката във Вегас. След това Хелър отива в къщата на съпругата си в Лос Анджелийс. После Луис се среща навън при Престо, носейки своя дял със себе си, и човекът, който е взел триста и шестдесетте хиляди, го е пречукал и ги е задигнал.

— Искаш да кажеш, че Луис се е мотал из Вегас двадесет и четири часа? И след това се е прибрал с половината от парите, за да се срещне там с някого?

— Как другояче? Така трябва да са изчезнали другите триста и шестдесет хиляди долара — отвърна Чарли спокойно.

— Може би.

— Говорих с Хелър в Лос Анджелийс и той каза, че не знае къде са парите. Така че аз се разплатих с него. След това се върна съпругата му. Попитах и нея. Тя ми показа чантата с парите. Преброих ги. Бяха само половината.

— Трябваше ли да я обработваш?

— Заведе ме направо при чантата без проблеми. Дори не знаеше, че там има пари. Не знаеше нищо за него. Не го била виждала четири години.

— Има нещо гнило тук — замисли се Винсънт, — някой е взел нашите триста и шестдесет хиляди долара. — Той прехапа устни. — Но ти си страхотен, Чарли. Печелиш няколко допълнителни точки за добрата работа.

След срещата, вървейки през хола с баща си, Чарли запита:

— Мислиш ли, че Винсънт се опитваше да ми каже нещо, Поп? Според неговите разсъждения, може да излезе, че аз съм свил триста и шестдесетте хиляди.

— А-а, такъв си е Винсънт. Дон Корадо ще го разпъне за парите, така че той ще претършува навсякъде.

— Трябва ли да се безпокоя?

— Е, не, все още не.

— Слушай, Поп, защо не дойдеш у дома да хапнем заедно тази вечер?

— Страхотно — съгласи се Поп.

— Приготвил съм всичко, което обичаш, време е да ти сготвя нещо наистина хубаво.

— Страхотно — повтори Поп.

— Ще ти покажа филма с оная жена, дето ти говорих. Ти знаеш — момичето от сватбата. Приготвих видеото днес следобед.

— Винаги съм искал да видя как работят тия машинарийки — каза баща му, — но няма да се заседявам.

Видеоапаратът беше монтиран в три часа същия следобед. Чарли помоли човека да запише нещо от 13-ти канал, защото не искаше да започне направо. Той му записа три минути от „Историята на английската мебел“ (по Робърт Адам). Чарли съжаляваше, когато се наложи да прекъснат, защото човекът предложи да запишат същото предаване, докато гледат нещо друго.

Гледаха един черно-бял филм от 1937 година в следващите няколко минути и мъжът му напомни, че всички във филма са с по петдесет години по-възрастни, отколкото изглеждат на екрана.

Апаратът работеше. Те го оставиха да прожектира „Историята на английската мебел“ (по Робърт Адам) още две минути и когато беше сигурен, че разбира как да борави с него, Чарли му даде петачка и кашона от видеото, за да го вземе със себе си. „Винаги давай бакшиш колкото трябва“, беше го учил баща му. Никога прекалено много, нито пък твърде малко.

Той сложи касетата надписана „Айрин Уокър“. Натисна бутона за включване. Бързо се върна обратно на стола, седна и тя беше вече с него в стаята, на двадесет и шест инчовия екран в разкошни цветове. Слизаше плавно от колата с Мейроуз пред хотела. После пускаше своя плик в черната копринена чанта на входа на „Градините на Палермо“. След това той държеше ръката й и те се усмихваха един на друг, като момче, когато среща момиче — сцена от всеки филм. Натисна бутона „стоп кадър“ на дистанционното управление и се прозина. Най-хубавата сцена, която някога беше виждал. Пусна отново сцената с Айрин и когато стигна до края на 2 минути и 49-те секунди, възбуден пренави лентата и я пусна от самото начало.

След три пускания той се преизпълни от страхотно чувство. Беше видял нещо наистина жизнено, как тя го докосваше, когато стояха близо един до друг, Тя не беше само някой, който го докосва. Не беше докоснала нито Мейроуз, нито Поп, а само него. Беше все още въодушевен, когато Поп дойде за вечеря.

— Хей, Поп — каза той вманиачено, — знаеш ли какво съм ти приготвил за ядене тази вечер? Имам sisizzo ci ’Ucimuli31. Твоите любими нали? Какво друго, ха-ха? Имам пресен карагьоз, това е другото, което за тебе означава малко alose in camacia32, какво ще кажеш?

— Слушай, по-добре е, отколкото у Макдоналд.

— Голям вкус имаш, Поп.

Вечеряха тихо, съсредоточени върху храната. Поп възкликна поне два пъти, че се кълне в Господа, но не знае как синът му е успял да ги приготви.

— Чарли, казвам ти, затварям очи и ми се струва, че майка ти ни е сготвила.

Никога не говореха за работа, докато се хранеха.

След вечерята настани баща си пред телевизора с чаша изстудена мастика в едната ръка и пура „Пруелба“ — в другата.

— Сега — рече Чарли — ще ти покажа жената, за която те питах. Пусна записа и седна до баща си. Гледаха филма безмълвно, а Чарли очакваше Поп да му обясни защо беше наредил на Паули да изтрие Айрин от лентата.

— Страхотно откритие — възкликна Поп. — Кой би си помислил, че ти можеш да имаш Пит Спина на филм с елитния състав на полицейския комисар?

— Да, наистина. Но какво ще кажеш за жената? Откъде я познаваш, Поп?

— Всъщност не я познавам. Познавах баща й. Може би съм я срещал, веднъж мисля.

— А-а? Баща й ли?

— Работеше като механик в бандата на Полак Джо Салтис. Бандата на Стария Полак около Забранената борса. Те се занимаваха с отвличане и пречукване. Никога не са били представителни. След войната някой очисти баща й. Той не липсваше на никого.

Чарли беше полуслисан, полуобнадежден. Е, Господи, мислеше си, нищо чудно, че Айрин знае толкова за нас. Маркси Хелър не й беше необходим, за да разбере. Собственият й баща е работил за чикагска банда. Беше живяла сред нея, израснала в нея, знаеше я и все пак тя беше страхотна курва. Прекалено бързо беше разбрал за нея, по най-бърз начин. Почувства се малко раздразнен. Тя познаваше отлично средата им.

— Ей! — той подсвирна изведнъж на баща си. — Как така накара Паули да изреже онзи кадър от тебе и нея?

— Ами, по дяволите, Чарли — извика Анджело Партана, — та тя беше талантът, който доведохме, за да пречука Нетурбино.

Изведнъж в съзнанието на Чарли мебелите започнаха да се разпадат, те се блъскаха един о друг, като откачени предмети на борда на кораб, подхвърлян в морето от ураган. Огромното концертно пиано, на което беше седял, за да й свири своите древни балади с такава всеотдайност и вглъбеност, се беше килнало през борда на съзнанието му разпадащо се и опасно сред по-малките предмети, които профучаваха през неговите мисли, обръщайки му гръб, като се разбиваха и го нараняваха.

Познаваше много хора в своя бизнес, чиято работа беше да убиват други хора. Той ги приемаше, някой топло, други с безразличие. Те бяха необходими. Но бяха мъже. Фактът, че Айрин се хванала с мъжка работа, направо разби представите на Чарли за правилния ред на нещата. Хората, които вършеха неговата работа, бяха като всички онези, които убиваха, за да спечелят удобства и да си извоюват прием сред равните им, и поради естеството на работата си изграждаха отношенията си с останалия свят. Те трябваше да си свършат работата, а при тази дейност се изискваше привързаност и Чарли знаеше, че тя беше нещо, което Господ не бе предвидил за жената. Познаваше я от няколко минути и във вечността, но дори безсмъртието, с което дотолкова я оценяваше, бе деформирало в съзнанието му истината за нея. Ето защо, противно на възгледите си, беше я свързал с една гола истина, запазил я само за себе си. Беше я идеализирал, беше я превърнал в нещо, което тя не бе. Тя бе само един платен убиец. Усети силна болка. Беше съкрушен от подреждането на нещата в собственото му съзнание, в кораба на неговите надежди по време на урагана, дори когато знаеше, че тя не го е предала. Толкова много му се искаше Айрин да разбере кои са неговите среди, а сега само от едно изречение на баща му той знаеше откъде идва цялата й невидима болка. Той беше в нея, беше станал част от нея, но това беше много повече, отколкото бе бленувал. И затова то потисна радостта му и опустоши всичко в него.

— Какво има, Чарли? — попита Поп.

— Не се чувствам много добре, Поп — отвърна той. — Може би от храната или нещо друго.

— Ти я харесваш.

Чарли не можеше да го признае.

— Обичаш ли я?

Гласът на Поп не го изненада. Той беше мил. Това беше Поп, ненадминатият съветник, най-мъдрият мъж от всички съветници.

— Поп, трудно ми е да говоря.

— Не е нужно да говориш, аз ще говоря. Тя е страхотна жена, най-добрата. Виж, Чарли — каза той бързо, когато синът му се обърна, — какво знаеш ти за нея освен чувствата си.

— Това, което зная, е съвсем погрешно.

— Какво искаш да кажеш — погрешно? Мислиш ли, че можеш да знаеш всичко за всеки? Познаваш я от няколко дни, може би от седмица. Хей, с какво й каза, че си изкарваш прехраната?

— Зехтин и сирене. Но тя знаеше, Поп. Тя си е такава. Знаела е какъв съм аз и нищичко не спомена. Отишла на сватбата, за да получи твоето одобрение, а след това е пречукала Нетурбино. Каза ми, че е данъчен експерт.

— Чарли, представи си, че беше станало, обратното. Да предположим, че бях ти казал предварително за уговорката ни за Нетрубино, а след това си я видял и тя те е попитала за работата ти? Би ли й отговорил, че ти си екзекуторът на Прици?

— Не.

— И двамата познаваме поне дузина приятелчета, които обикалят наоколо и разправят, че те са пречукали този или онзи, а ти знаеш, че са кръгли глупаци. Тази жена е Маккой. Тя е наясно, че рано или късно ти ще разбереш за нея, но тя няма да се разкрие и да ти каже. Слушай, Чарли, човек като нея, ако му предложат няколко стотици хилядарки, няма да се откаже, ти знаеш това.

— Но това не е бизнес за жена!

— Ти мислиш, че тя решава какъв да бъде бизнесът ли? Баща й беше свиня, но тя се държеше за него дотогава докато го намериха под купчина смет на градското бунище. Беше добра дъщеря. По онова време се среща с Маркси Хелър и той е бил добър към нея. Заминават за Детройт и са били заедно в цялата тая белодробна история. След това я напуснал, защото не е могъл да понесе мисълта да накара една млада жена като нея да живее във Финикс. И така, тя отива в Чикаго и започва работа. Харесват я. Издигат я. Била е куриер и докато пътува непрекъснато през океана, изучава данъчните закони и се справя много добре.

— И така, каква е ползата, че е добра, след като работи на парче?

— Тя е американка! Имала е възможност да спечели дори повече пари, така че се възползвала от това! Имала е възможности за действие в нейния данъчен контингент. — Познавала е нашите среди. Имала е връзките. Знаела е, че винаги ще има особени ситуации, в които една жена може да се справи по-добре от Ал Мелвини или от тебе. Така че тя се включи и свърши голяма работа, Чарли.

— Не зная, Поп. Нещата са по сериозни. Щяхме да се женим.

— Тя би била добра съпруга, повярвай ми. Но Дон Корадо и семейството не биха го разбрали. Доведи я в Ню Йорк. Живей с нея, разбира се. Но ти познаваш Прици. Според тях жената принадлежи на работата, която върши.

— Ще си помисля, Поп.

— Помни това, което ти казах, чуваш ли, Чарли. Не се ядосвай, разбираш ли?