За честта на Прици

Петнадесета глава

Беше красива неделна утрин. През реката остров Манхатън изглеждаше чист и свеж, като че ли наистина съществуваше само в календарите на авиокомпаниите. За да присъствуват на църковната служба на работниците, Винсънт Прици взе баща си в 6:45 сутринта с черния Линкълн Седан, шофиран от Фил Витимидзаре, а гъркът Зинго Попалуш се возеше до него. И двамата бяха работници. Семейството на Попалуш емигрирало в Сицилия преди 673 години. Трудно можеше да го вземат за грък, но той беше много горд от ефекта, който предизвикваше името му. Зад Линкълна, на две и половина коли разстояние, се движеше една нова Тойота, която някакъв енориаш беше дал на дон Корадо, регистрирана на името на фирмата за бързи закуски в Рокримън, Кънектикът. Караше я Четриоли Красавицата на разстояние една пушка със скъсена цев от Уили Лесато.

Баща и син бяха облечени за църква с черни костюми, бели ризи и черни връзки. Дон Корадо носеше бяла, мека спортна шапка.

— Знаеш ли какво чух от последните новини снощи? — каза Винсънт.

— Какво?

— Провели са анкета на общественото мнение. Шестдесет и седем процента от американците смятат, че това, което те наричат мафия, било най-добре ръководената търговска организация в цялата страна.

— Това е истински комплимент. Казан от сърце.

— Мога да кажа, че навярно има много глупави американски бизнесмени.

— Тях какво ги интересува? Те не са в играта. Отиват на работа в девет и си тръгват в пет. Получават само една заплата, така че какво очакваш?

Малката религиозна процесия спря пред църквата „Санта Грация ди Трагето“. Винсънт излезе откъм откритата страна на улицата, тръшна вратата и бързо заобиколи колата отзад, за да отвори на баща си. Той и Зинго помогнаха на възрастния човек да излезе от колата. После, както си беше по традиция, две монахини от ордена „Малките сестри на Светата кръв“ се появиха като че ли по воля божия и застанаха мълчаливо, набожно смръщени пред дон Корадо. Той кимна на Винсънт, който даде на всяка по една банкнота от петдесет долара, утвърждавайки дон Корадо като обикновен, добре познат милосърден човек, свързан с организацията, отправящ молитвите на Малките сестри за облекчение на подаграта на сина му. По време на службата Четриоли и Уили стояха отзад в църквата. Фил и Зинго седяха на запазения ред точно зад дон Корадо и Винсънт. Дон Корадо спа през цялата служба, а Винсънт, дори когато беше сред хора, си тананикаше тихо наум избрани мелодии от някога популярни музикални комедии, за да не мисли дали някой ден ще прибере дъщеря си.

След като службата свърши, Четриоли и Уили се приближиха по пътеката и застанаха като преграда между Прици и енориашите, докато църквата се изпразни. Когато не остана никой, отец Малгараньо излезе от църковната канцелария, за да изпрати дон Корадо до колата. Винсънт вървеше напред, следван от Четриоли и Уили, дон Корадо и изповедника му, после Фил и Зинго.

— Хареса ли епископът питата parmigiano stravecchio38, която му изпратих?

— Дон Корадо! Той го яде с червено вино, с бяло вино, а когато е сам и с шампанско.

— Много е хубаво с шампанско. Как е младежкият бейзболен отбор?

— Можем да спечелим професионалното първенство тази година. Имаме двама добри подавачи и трима чудесни нападатели.

— Би трябвало църквата да сформира свой скаутски отбор. Нищо на света не може да се сравнява с уменията, които момчетата получават в организацията на скаутите.

— Отлично предложение, дон Корадо. От известно време мисля за него.

— Искаш ли да спомена за това в епархията?

— Би било от полза, дон Корадо. Нещата могат да се ускорят.

— Ще говоря с тях утре сутринта.

Възрастният, мъж протегна ръце, за да целуне своя свещеник преди да влезе в колата. Двете коли тръгнаха към залива Шийпсхед, където се качиха на мощен катер, седемдесет и осем фута (дон Корадо беше забранил думата яхта), собственост на „Тарауонга Гълф енд Кънтри Клъб“ в Хилзбъро, Северна Дакота. Дон Корадо имаше затруднения с качването на борда, но волята му победи. Катерът потегли бавно, минавайки покрай любители рибари, скутери и плуващи лодки, и хвърли котва в средата на залива. Екипажът слезе долу. Капитанът остана на мостика. Четиримата бойци играха карти на носа на катера, докато Дон Корадо и сина му седяха върху рибарските столове под раирания сенник на кърмата. Винсънт разви два затоплени сандвича pepperoni39, но преди да отхапе първата хапка, наля на баща си петдесет грама зехтин, с който старецът вдигна тост в чест на сина си.

Докато Винсънт унищожаваше сандвича, баща му прошепна:

— Ти беше моят силен, верен син — каза той на диалекта на Агридженто — Ти беше истински лъв.

Винсънт дъвчеше и кимаше с благодарност, заинтригуван от миналото си.

— Никога не си търсил отплата, но получи най-голямата, която твоето семейство може някога да ти даде.

Отхапвайки от сандвича, Винсънт вдигна възпиращо ръка, жест задължаващ и двамата, породен от неговата скромност.

— Ти трябва да получиш признание пред света — каза баща му. — Трябва да бъдеш отличѐн. Светът трябва да види гордостта на бащата у сина му. Ти спечели наградата за мир.

Винсънт разбра, че става нещо. Баща му се беше разгорещил от намеренията си. Отхапа внимателно мъничка хапка от сандвича, дъвчейки я по-скоро като катерица, отколкото като лъв.

— Какво става, Поп? — попита той.

Дон Корадо го гледаше с влюбена привързаност.

— Имаш подагра, имаш високо кръвно, болни бъбреци, носиш кръста на срама на дъщеря си и всичко това заради гордостта, която показваш в семейството. Ти ми даде всичко, което имаше. Даде ни нещо повече. Добре, нека да ти кажа, Винсънт. Лявата ръка знае какво прави дясната и сега ще се опита да ти върне поне малко.

Винсънт се обезпокои. Когато го прихванеха неговите, никой не можеше да удържи баща му. Беше си наумил и щеше да го направи. Нищо не можеше да се промени.

— Поп, слушай — извика той, ужасен от мисълта, че ако баща му го освободи, Чарли Партана щеше да стане бос, а Винсънт не желаеше нищо добро на Чарли Партана.

— Слушай — продължи баща му. — Ти работеше за нас, ти даваше, а сега ние ще ти покажем какво нещо е благодарността. Говорих с Комисията и с някои от основните фигури във Великия съвет. Обясних им какво искам и те с радост ме натовариха да ти предложа мястото на арбитър във Вегас. Ще контролираш трите хотела там, но най-вече ще бъдеш Principe Azzurro40 и говорител на националния спортен справочник в тази страна. Какво ще кажеш за това, а, Винсънт? Ще живееш в къща за деветстотин тридесет и пет хиляди долара, с игрище за голф, голям плувен басейн и множество шезлонги. Можеш да вземеш със себе си четирима души, които пожелаеш. — Той стана и се дотътри до сина си с протегнати ръце. — Ти ме направи щастлив, синко, защото заслужи всичко това.

Дълбоко облекчение премина през всяка уморена клетка от тялото на Винсънт. Господ бе го отдалечил от срама на дъщеря му. Господ бе се погрижил да бъде настрана от боричканията в Ню Йорк и същевременно избавен от Мейроуз. Щеше да бъде спокоен. Щеше да ръководи националния спортен справочник на най-печелившата финансова институция в света срещу два процента. Понякога, когато му се приискаше да бъде в течение на работите в Пералнята, можеше да извика Анджело, а може би и баща му щеше да разреши да ръководи Западна Канада оттам. Но, Свети Боже, осезаемото чудо на облекчението се състоеше и в това, че нямаше да му се налага повече да се преструва, че страда за Мейроуз. Беше свободен.

— Това е страхотна възможност за мен, Поп. Никога не съм се вълнувал толкова. Мисля, че ако остана в Бруклин, бих могъл да тръгна надолу. Необходим ми е малко от блясъка, който има там. Аз наистина мога да се справя със спортния справочник. Кой ще ме замести, Поп? Чарли ли?

— За днес толкова — отвърна баща му. — Днес е твоят ден! Няма да мислим за нищо друго и за никого, докато ти не се уредиш във Вегас. Ще дам банкет в твоя чест. Празникът дълго време няма да се забрави.

Винсънт прегърна баща си.

— Работата е там, татко — каза той пресипнало, — че цял живот не мога да ти се отблагодаря. Ти направи всичко за нас, за две хиляди души. Не зная какво щеше да стане с всеки от нас, дори с Ед, Анджело Партана и Чарли, ако ти не беше се погрижил за всички ни.

Когато се дръпна назад, очите му бяха пълни със сълзи.

— Всичко дължа на вас — каза баща му, — защото всички обичате честта.

От носа на кораба до тях долиташе пискливият смях на Четриоли. Чайките се гмуркаха в мътната вода за отпадъци. Седемдесет и една хиляди осемстотин четиридесет и три тоалетни се изливаха едновременно в залива.