За честта на Прици

Единадесета глава

След като Дом и Фил минаха да вземат Поп с колата, за да го закарат в къщи, Чарли излезе на терасата и се размисли. Беше доволен, че бодигардовете на Поп дойдоха точно тогава, защото за първи път в живота си искаше да си го изкара на Поп. Би го сторил на Дом и Фил, но щеше да си съсипе мебелите. Прииска му се да слезе до ъгъла, да види кой е в закусвалнята и да си го изкара на тях. Какво друго можеше да направи?

Изведнъж се почувствува зле и с ръка на устата изтича в тоалетната, като блъсна пътьом масичката за кафе и счупи една ваза. Докато повръщаше, съжаляваше, че е счупил вазата. Къде можеше да я подмени? Тя беше в зелено, което точно пасваше на контура на килима и на дърветата от голямата картина. Повръщайки, си мислеше, че най-малко три седмици ще са му необходими, за да намери подходяща ваза. Може би някой би могъл да я залепи, Господи, той наистина се надяваше, че това може да стане.

Докато се миеше му стана ясно, че му е прилошало не от това как Айрин печели парите си, а от загубата на триста и шестдесетте хиляди долара на Прици, които някой бе задигнал от Луис Пало, след като го бяха пречукали.

Напръска се със сладникаво ухаещ одеколон и поклати неодобрително глава. Луис Пало, най-недоверчивият човек, който ядеше само пица cuddiruni, беше бъхтил с триста и шестдесет хиляди долара в джоба толкова пъти до бара бардак, до този кенеф като заведението на Престо Чилионе, чиито келнерки мърсуваха на паркинга встрани от магистралата, за да се срещне с някого. Е, добре, Чарли знаеше, че Луис никога не би отишъл там, освен ако някоя кукличка, която той от много време непременно е искал да има, не го е подмамила подло и го е накарала да отиде там. Кучи син!

Залитайки, той излезе от тоалетната и изправи съборената масичка. Вдигна парчетата, които някога бяха ваза и която Мейроуз се беше претрепала да намери, зави ги грижливо в парче вестник и ги сложи в чекмеджето. Ще трябва да признае на Мейроуз какво се беше случило и тя ще му извади душата. Убиецът на Луис го заинтригува.

Излезе на терасата, за да помисли. Седна, загледа се към залива и запали пура. Опита се да направи кръгче от дима, но лекият ветрец го разкара. Е, добре. Беше невъзможно Айрин да е убила Луис. Но ако Маркси Хелър наистина е щял да умре след няколко дена, то той едва ли би имал сили да се справи с Луис. Дори в разцвета на силите си Маркси не би могъл да го пречука. — Луис беше грубоват и много подозрителен човек. Така че, по дяволите, кой беше убил Луис Пало? Стана и се върна в апартамента. Имаше ли смисъл да си играе на предположения. Трябваше да събере малко информация. Отиде до нишата в хола и тършува из нея, докато намери телефонния указател на Лас Вегас. Потърси номера на бар „Престо Чилионе“ и се върна при телефона, за да се обади.

— Свържете ме с Престо — извика той. — Кажете му, че го търсят от Ню Йорк. — Зачака.

— Престо ли е? Чарли Партана.

— А, здравей! Как е? Искам да кажа, как си? — рече Чилионе.

— Слушай — каза Чарли, — оная нощ, когато пречукаха Луис, той всъщност влиза ли в заведението ти?

— Не. Бях изненадан. Искам да кажа той изобщо не е влизал.

— Така. Добре. Нека разговорът остане между нас. Благодаря.

Чарли затвори телефона. Върна се на терасата, пускайки кълба дим. Беше прав. Луис не беше слизал от колата, за да се срещне в бара с някого. Беше отишъл само на паркинга.

Никакви свидетели. Който и да е увещавал Луис да отиде там, след това го е пипнал на място в собствената му кола на паркинга, насочил се е по фаровете към колата му, качил се е при него и го е пречукал, отмъквайки триста и шестдесет хиляди долара. Трябва да е била жена.

Коя жена каза Поп, че била най-добрата в тая работа? Коя беше жената, омъжена за партньора в играта на Луис? Коя беше жената, която върна на Прици триста и шестдесет хиляди долара, но задържа другите триста и шестдесет хиляди? Коя беше толкова готина, така страхотна, че Луис, невероятно недоверчивият Луис, беше хванал патката си и беше забравил парите си? Това е, коя е тя?

Както и да го въртеше, винаги стигаше до едно и също. Двама души сноват напред-назад и пробутват на касета фалшиви маркировки. Нямат нужда от никой друг в играта. Те са комбината, която иска да отмъкне седемстотин и двадесет хиляди долара от Прици. Не е било нужно на Луис да се среща с когото и да било във Вегас. Той беше успял. Маркси Хелър е напуснал Вегас. Веднага. Защо е чакал Луис? Луис е чакал само едно нещо, което винаги е чакал — някоя курва. Тя е успяла да го убеди, че ще напусне Маркси, ще избяга с него и с всичките пари, а Луис, с патката си в ръка, е чакал в колата, докато тя изскочи от тъмнината и се вмъкне при него, и го пречука. Само така е било. Айрин е пречукала Луис и е свила всичките седемстотин и двадесет хиляди долара. Така излиза. Може би, защото Маркси се е отнасял добре с нея, но най-вече, защото той си е отивал. Тя е разделила парите на две, за да може да изиграе ролята на Лилиян Гиш и да му върне половината, когато изпратят Прици за нея и Маркси. Седеше на стола в ъгъла на терасата, хванал се за стомаха, полюлявайки се напред-назад, с пура, стисната здраво със зъби. Сълзите се стичаха по лицето му. Пресегна се за телефона на пода до него. Придърпа го в скута си и започна да набира.

— Мейроуз? — каза в слушалката. — Аз съм, Чарли. Кой Чарли ли? Чарли Партана, за бога! Колко души на име Чарли ти звънят по това време на нощта?

— Чарли, какво има? Един без петнадесет посред нощ е! За какво съм ти дотрябвала? Някоя друга полска курва ли?

— Мей, Мей — слушай — счупих вазата.

— Каква ваза?

— Специалната ваза, която подхождаше на канта на килима. Оная ваза, която ти се измъчи да намериш.

— Чарли, какво ти е? Ти наред ли си?

— Сама ли си?

— Разбира се, че съм сама.

— Трябва да те видя, Мей.

— Заради една ваза? — Но тя почувства нужда в гласа му. — Трябва да ме видиш ли, Чарли?

— Така е. Какво ще кажеш?

— Чарли, какво става? Какво се е случило? В беда ли си?

Дори Чарли в този черен миг от живота му можа да съобрази и да отговори:

— Защо трябва да съм в беда, само защото трябва да те видя ли? Ти, ти ми липсваш. Трябва да говоря с теб. Е?

— След почти десет години изведнъж ти липсвам?

— Мога ли да дойда и да те видя?

— Разбира се, Чарли.

— След половин час. Най-много четиридесет минути.

Отиде пред огледалото в банята и се среса. Върна се в спалнята и си сложи връзка. После свали връзката и бялата риза. Облече черната спортна риза с къси ръкави, която беше носил във Финикс, помирисвайки я внимателно, за да се увери, че е наред, след което за по-сигурно се пръсна с одеколон под мишниците.

Откакто баща й я беше изгонил от семейство Прици, Мейроуз живееше в една къща в Манхатън, на Тридесет и седма улица на изток от Парк Авеню, наречена Матсония. Тя оформяше вътрешните пространства на десет обекта на източната Шестдесет и втора улица. В бизнеса си използваше името Мери Хувър. Беше добър декоратор и обслужваше мъжката част от клиентелата на фирмата, посветените, които можеха да си позволят платна с призми на Джеймс Ричард Блейк. Анджело Партана, със съгласието на Корадо Прици, беше нейният посредник със семейството. Беше й позволено да ги посещава на Коледа и някои други религиозни празници, като Свети Дженаро, както и за рождени дни, сватби и погребения. Отначало всички говореха с нея, освен дядо й, баща й, Едуардо, главите на фамилиите Сестеро и Дженаро и други мъже от фамилията Прици. Много от жените не разговаряха с нея, докато Дон Корадо даде да се разбере, че иска нещата да се променят, но дотогава Мейроуз също не им говореше. Чарли, считан за виновник за нейното изгнание, винаги й казваше „здравей“, ако не и нещо повече. Анджело Партана и Амалия Сестеро бяха единствените от семейството, които я приемаха. Това продължаваше вече девет години и два месеца — „почти десет години“, както казваха хората — но Мейроуз никога не пропускаше шанса да прекоси реката и да вдигне гордо глава сред Прици.

Към третата година нейната преданост спечели мълчаливата подкрепа на Дон Корадо. Постепенно мнозина от мъжете, включително Едуардо, говореха с нея мило, когато баща й не беше в стаята. Той така и не се промени. Тя не можеше да получи разрешение да посещава семейството си по какъвто и да е друг повод, да влиза в Бруклин, в който и да било друг ден, освен в определените от баща й.

Мейроуз Прици беше принцеса в изгнание, която жадуваше за своя дом и род, а живееше на около четири мили далеч от тях. Обектите на нейния копнеж бяха като планети около нейното слънце — някои по-отдалечени от топлината му, други по-близо — но най-голямата част от нейната мъчителна нужда да се върне в Бруклин беше желанието й да бъде завинаги в едно легло с Чарли Партана.

Беше силна жена. Беше договорила правата си за посещение чрез Анджело Партана тогава, когато баща й беше категоричен, че кракът й никога повече не трябва да стъпва там. Тя използва цялата си интелигентност, твърдост и упоритост на Прици, за да си извоюва отново правото да бъде със семейството на Коледа, а след това и на религиозните празници — защото те бяха категорично определяни от дядо й — после сватбите и погребенията. На Нова година изпусна откриването на стадион Шиър, в Кийнз, където Прици имаха важни концесии. Не присъства и на празника на Винсънт Прици в Градините на Палермо, където се състоя голямото Великденско тържество. И всички останали празници. Когато видя, че няма да получи повече, Мейроуз го удари на пазарлък.

Всеки вторник в 11 часа преди обяд Анджело Партана я посещаваше в Матсония, за да прекара един час с нея и да й донесе издръжката от дядо й, което представляваше пет процента от рекета на ресторантското снабдяване. Той й носеше всички новини от семейството. Професията на Анджело зависеше от паметта му. Изпращайки го до вратата, тя винаги питаше за Чарли и той винаги й казваше едно и също нещо с различни думи, което звучеше горе-долу така: „Мисля, че копнее за тебе, Мейроуз. Но това беше преди десет години — а и, разбира се, семейството мисли за теб“.

Тя кимваше мрачно, след това Анджело я целуваше по бузите и си отиваше до следващата седмица.

Мейроуз чакаше, сигурна в опрощението на баща си, и мястото си до Чарли Партана. Изминаха почти десет години, а той не се бе оженил. Ако се срещаше с жени, то той не ги водеше в семейството. Както мъжете, и тя разбираше, че честта бе по-важна от любовта и, разбира се, по-важна от брака и бащинството. Честта бе лицето, сърцето и душата на едно семейство. Не знаеше как би могла да възстанови отнетата чест, но тя чакаше Чарли.

През почти десетте години само веднъж тя загуби ума си. Чарли, който никога не й се обаждаше, откакто тя се върна от Мексико сити, ненадейно й позвъня, за да й поиска телефонния номер на една жена. Господи, това почти я преряза. А жената беше наемен убиец. Знаеше това, защото бащата на Чарли я беше помолил да отиде и да я вземе от хотела, за да я заведе на сватбата, да я отведе от църквата в хотела, за да може Анджело да й възложи да се заеме с Нетрубино — както и стана. Наистина хладнокръвна жена. Господи, обаждането на Чарли да я помоли за това я прободе като нож. После Амалия й разказа, че съпругът на жената и Луис Пало са обрали Казино Латино и как Чарли е трябвало да убие съпруга, а през това време е ставал все по-близък и по-близък със съпругата.

Всяка сутрин Мейроуз говореше с Амалия Сестеро по телефона и винаги питаше какво става с Чарли и полякинята. Амалия разказваше как ту прелита натам, ту се връща и как се мотае, като че ли са го халосали по главата. Когато Чарли й се обади през нощта, за да й каже, че иска да я види, Мейроуз знаеше, че той си въобразява, че има нещо с полякинята.

Но все пак това беше начало. Много по-добре, отколкото нищото, за изминалите почти десет години в отношенията с Чарли.

Тя си изработи проста на пръв поглед, но грижливо прикрита линия на поведение към Чарли: реши да се държи така с него, че всяка стъпка да води към следващата.

Когато Чарли звънна на вратата на Матсония, Мейроуз беше облечена като за случая. Красивата й гарвановочерна коса падаше като китайска коприна под раменете и чак под кръста й, като очертаваше големия орлово-ястребов нос, лицето с арабско-италиански черти, подчертаваше мургавината, поръсена с избиваща отдолу руменина, която съставляваше топлата обвивка на нейното тяло и контрастираше с искрящата белота на зъбите й, когато тя се усмихна за добре дошъл на мъжа, убедена, че Господ е отредил да й принадлежи.

— Ей, Чарли — учуди се тя, — какво става с тебе?

Той въздъхна дълбоко.

— Трябва да поговорим.

— Тук ли искаш да говориш, или ще влезеш, да седнем и да поговорим?

— Разбира се — каза той.

Седнаха един до друг върху огромното канапе.

Стаята беше обзаведена като интериор на китайска пагода по времето на Наполеон II, когато императорът владеел имения, натъпкани с антики от Централна Америка.

— Не са оригинали — казваше Мейроуз на партньорите си, но знаете ли, ние сме като традиционните шивачи. Трябва да декорираме, за да привлечем максимално внимание.

— Да — каза старшият партньор, — но какво ще стане, ако някой клиент изпадне в шок, след като види това?

— Слушай, Гасконецо, — цветовете са както трябва, а това е от значение. Всеки вижда формите различно, но цветовете са вечни.

— Колко хубаво е подредено при теб — възхити се Чарли.

— Да, това е моя работа.

— Защо имаш толкова книги?

— Сама съм много време.

— Защо не сложи книги в моята къща?

— Ти не оставаш сам за дълго.

Опитваше се да я гледа само в лицето. Не в очите. Не можеше да я погледне в очите, но продължаваше да гледа надолу. Започна да усеща като че ли хищна птица забива ноктите си в скротума му, тъй като тя нямаше нищо под дрехата, която носеше, а тя беше достатъчно прозрачна и почти виждаше гърдите й. Господи! Какъв чифт вторични полови белези, както лекарят в едно от списанията ги беше нарекъл. Почувства, че трябва да си оправи дрехите.

— Чувам, че си на марихуана — каза той между другото.

— Не, не съм. Пуша я, но мога и без нея. Искаш ли една?

Чарли не можеше да реши какво да отговори. Марихуана, кокаин и опиатите бяха за старомодни хора. Той и Поп изпитваха открито презрение към всеки, който ги взимаше. Включително и към пиячите, откакто бяха навлезли в бизнеса с фалшивото уиски. Като помисли за пиене, той си спомни шикозното място в Калифорния, където Айрин беше поръчала judo de pinas con Bacardi. За да се отърси от тази мисъл, каза:

— Разбира се. Защо не?

Тя отвори гравираната кутия от слонова кост на масата и му поднесе една цигара.

— Не знаех, че си на този боклук.

— Не, не съм — отвърна той просто, взимайки цигарата. — Аз дори не я пуша.

— Какво ще правиш с нея — шоколадови сладки ли? — попита тя, като запали, дръпна дълбоко и му подаде цигарата с марихуана. — По дяволите, какво все пак искаш от мен, Чарли.

Той дръпна от опиата, задържа дълго, след това каза през излизащия дим:

— Просто исках да поговоря с тебе.

— И ти си карал до тук от Бруклин почти в два часа сутринта само заради това?

Позволи си да сложи ръка на коляното й, по-скоро на бедрото й. Беше топло, хубаво.

— Загубихме доста време — рече той.

— Почти десет години ли? И ти казваш на това много време? Защо не почака да стана на петдесет?

— Е, — рече той бавно, издишвайки бавно — до петдесет ти би могла да станеш една дебела италианска курва.

— Така ли? Докато аз стана на петдесет, ти ще заприличаш на бащата на Водопроводчика — ако той е имал баща. Искаш да се любим ли, Чарли? Това ли искаш?

— Хей! Хайде! Спокойно. Какво по дяволите?

— Никой не е бил по-бавен и по-спокоен от тебе и от мене, Чарли. Цели десет години. Отговори на въпроса — искаш ли да се любим?

— Ами, искам.

— Добре, хайде.

Тя се изправи и започна да се съблича.

— Със запалени светлини ли? — попита той.

Стоеше на високи токчета. Без нищо друго освен силен грим на очите. Започна да диша тежко.

— Да — каза тя — точно тук. На „V“ образния килим Соске. На светлина.

— Дева Марио — промълви Чарли.

Час по-късно, след като се бяха любили на килима и в балдахиненото й легло, Чарли седеше на малката табуретка под душа, защото беше малко уморен. Продължаваше да й нашепва в ухото колко мека и гладка като кадифе е кожата й, колко прелестни са гърдите й и гъвкави бедрата й, докато тя не му каза или да говори мръсотии или да млъкне.

В седем часа тя му приготви такава закуска, каквато той знаеше, че дори сам не може да си приготви: малки топли кифлички с плънка от сирене, кълцани бъбреци, малки сардини с пълнеж от хапки хляб, смлени колбаси, чам-фъстък с лимонов сок, бутилка бяло вино и четвърт черно кафе.

Дъвчейки, той я гледаше със смесено чувство на боязън и обожание. Беше си сложила само една малка престилка.

— Не зная какво да правя — каза той.

— Нима?

— Какво значи „нима“?

— Е, Чарли, за Бога! Казваш ми здравей, когато ти се прииска. След почти десет години. От времето, когато бях на деветнадесет години, докато ти притрябва Айрин Уокър и ти ме използва като телефонен справочник. И с това ще се приключи, нали така? Завинаги нали? Звъниш ми в един часа сутринта, защото си притеснен, идваш и започваш да се любиш с мен. Излиза, че си изпаднал в невероятна беда, откакто замина за Мексико Сити.

— Така ли? Как разбра?

— Как се казвам — Джоунс? Аз съм от семейство. Внучка на Корадо Прици.

— Може ли да си поговорим?

— Не зная, Чарли. Знаех преди няколко минути, но сега не зная.

— Почти щях да се гръмна снощи.

— О, за Бога, Чарли!

Той я зяпна, поклащайки глава. Лицето му беше безпомощно. Никога преди не беше го виждала такъв.

Седна срещу него в пълната с джунджурии кухня.

Гледаха се, като че ли и за двамата времето беше спряло.

— Разкажи ми, Чарли.

— Мога да кажа само на тебе, Мей. Дори и на Поп не мога. А имам ли някой друг? Постъпвам с тебе по този начин, за да те накарам да се почувстваш зле. Така аз ще се почувствам по-добре, а това отнема мъжествеността ми. Това ме унижава.

— Чарли, как мога да се почувствам по-зле, отколкото бях. Това бяха най-лошите мигове от живота ми. Изпитвах същото, което ти сега чувстваш. Щях да се самоубия, но това, което вече бях направила срещу честта на Прици, щеше да бъде нищо за дядо ми, ако бях посегнала на себе си. Но, по дяволите, Чарли, повярвай ми, времето се грижи за всичко.

— Не зная какво се случи. Видях тази жена в църквата и в главата ми нещо се раздвижи, всичко се промени. То просто се случи. Видях я и всичко започна. След това се захванах с нея в Калифорния. Бяхме заедно няколко дни. Тогава не се любихме — само веднъж, но имахме време и аз се съсредоточих, за да мога да я опозная. Мисля, че я опознах.

Мейроуз прехапа долната си устна и остана така.

— Добре! — викна той свирепо. — Добре! И така, Луис Пало, който беше толкова праволинеен и би могъл да мине за йезуит, се настанява в касата с касиера на име Маркси Хелър. Те отмъкват от дядо ти седемстотин и двадесет и две хиляди долара и някакви дребни. После баща ти ме изпраща да взема парите и да се разплатя с лошите момчета. Луис вече го няма. Аз се оправям с Хелър, после в къщата чакам да се върне жена му — неговата съпруга, Мейроуз. Оказа се, че е моето момиче! — Той вдигна непохватните си ръце и ги разпери молитвено. — Какво трябваше да направя? Тя ми дава чантата с половината от парите и ми разказва поредица от небивалици. Всичко ми стана ясно още в момента когато тя се обърна с лице към мене в кухнята. Луис не би могъл да скрои тоя хитър номер! Хелър умираше от разядените си дробове и не му пукаше. Тя е скроила всичко. Отишла е, хванала е патката на Луис и го е забъркала в играта. Тя е погубила Луис! У нея е другата половина от парите на Прици. О, по дяволите! Натъпках ли я в багажника на Хелъровата кола? Изкарах ли я заедно с него, та ченгетата да ги приберат от летището? Не. Идвам си вкъщи и съобщавам на баща ти, че е чиста, и че момчетата, които са пречукали Луис, са отмъкнали парите.

— Но, Чарли…

— Не беше трудно за мене. Винаги съм бил изряден през целия си живот, а аз лъжа баща ти и това все още е нищо! Това е така, защото аз пиках на собствената си чест. Разбрах от Поп, че тя е сключила договора за Нетурбино. — Хвана главата си и се облегна на масата. — Но аз я обичам. Това е скалата, която не мога да отместя от пътя си, а е и твърде голяма, за да я заобиколя. Обичам я.

— Добре — проговори Мейроуз сухо — какво ще правиш?

Той се изсмя нагло.

— Трябва да се оправя, иначе — как ще живея…

Тя въздъхна дълбоко.

— Тогава оправи се.

— Как? Какво да правя?

— Чарли, никой не е вечен, ти трябва да го свършиш. Това е, ти просто трябва да го направиш, и когато умираш, ако имаш време, ще знаеш, че си изпълнил дълга си. Ще си възвърнеш самоуважението. Няма да загубиш достойнството си ако се качиш на самолета, отидеш в Калифорния и се изправиш очи в очи с Айрин.

Той се вторачи в нея, не вярвайки на ушите си, че тя реши проблемите му.

— Слушай, Чарли, — рече тя, като отиде до всекидневната, за да вземе кутията от слонова кост. — Жена като нея мисли по този начин само в сложни ситуации. Израснала е с мисълта, че трябва да печели, използвайки това, което има. И така, какво е имала тя? Дарба и една особена събота вечер. И тя ги е използвала като вдлъбнатините по дървото, за да се изкачи до големия връх. Е, погледни я — Мейроуз му подаде запалената цигара. — Тя го е направила. Но, по дяволите, Чарли, само защото е крадла и убийца това не означава, че не е добра жена във всичко останало. На тебе никога не ти е било нужно да бъдеш крадец, но ти си палачът на семейството и това никога не ти е пречело да постъпваш правилно. Разбираш ли какво искам да кажа? Какво пък, ако тя беше някой виден дизайнер или просто една богата курва и ти се любеше с нея. Това не би могло да продължи и тридесет дни. Ти и тази жена гледате на всичко с едни и същи очи. Имаш късмет, че си разбрал точно навреме, даваш ли си сметка, Чарли?

Той зарида с облекчение. Тя се вторачи в наведената му глава, усмихвайки се победоносно по сицилиански, и излезе от стаята.