За честта на Прици

Пета глава

Странната заповед, която баща му бе дал на Паули, обезпокои толкова много Чарли, че той трябваше да изтърка пода в кухнята, за да се опита да се успокои. Напълни една кофа със сапунена вода и приложи своя собствена формула от спирт за почистване и чист амоняк. Беше я взел от химика на Прици, който дозираше cinnari24, и беше по-силна от обикновения амоняк, използуван в домакинствата. Чарли държеше къщата му да бъде идеално чиста. Той винаги е бил г-н Чистникът. Майка му поддържаше най-чистата къща в Бруклин и не беше нужно друг да му обяснява, че чистото, по-чистото и най-чистото беше най-доброто нещо, защото това бе факт. Той нави панталоните си. Коленичи, опирайки се на ръце, и с кофата и телената четка за търкане си отмъсти на кухненския под.

Докато подът съхнеше, изми всички прозорци гледащи към залива. Когато по-късно влезе, за да си приготви вечеря, той извади от фризера домашно приготвена пица cuddiruni25 със сардини, сирене, домати, чесън, риган и задушен артишок и я остави да се поотвърне преди да я сложи в микровълновата печка. Тежката работа по почистването го беше избавила от мрачните мисли за заповедта, дадена на Паули от баща му. Бе огладнял.

Той извади от хладилника fungi ’Ncartati26 и ги погледна с умиление — най-хубавите гъби на пазара, които сам беше изпекъл със сухар, накълцана аншоа, pecorino27, чесън, лимон и олио и малко prezzemolo28. Дори баща му, много придирчив към храната, предпочиташе да хапва у Чарли, защото той готвеше като майка си.

Сложи пицата в микровълновата фурна, отвори изпитата до половината бутилка червено вино, нареди кухненската маса за един човек, опря „Дейли нюз“ на бутилката и се готвеше още веднъж да си хапне добре. „Как можеха да съществуват ресторантите, чудеше се той, когато всеки, който може да чете, може и да готви?“

Ядеше бавно. Дъвчеше старателно храната. Майка му изискваше настойчиво да дъвче внимателно. Знаеше, че има най-здравия стомах от всички в семейство Прици. Притесняваше се дали Айрин сдъвква добре храната си. Опита се да си спомни как се беше хранила в онзи латиноамерикански ресторант, но не можа. Тя имаше великолепна кожа и чудесни твърди, едри гърди. След очите зъбите бяха едно от най-хубавите й неща. Правилни и бели, венците й имаха хубав розов цвят и след като сам се беше уверил, нямаше защо да се безпокои. „Нормално е, след като цял живот е използувала зъбите си, мислеше си той, да има добър стомах“.

Когато обаче привърши вечерята и разчистваше масата, мислите му се върнаха към Поп. Защо се беше обадил на Паули? Представяше си ясно кадъра на Поп с Айрин. Тя съсредоточено слушаше това, което той й говореше, а Поп не водеше разговор като за сватба. Бяха сами. Стояха настрана в беседката и ако Чарли не беше бутнал на фотографа стодоларовата банкнота и картичката на Паули, никой не би забелязал техния разговор. Как можеше Поп да твърди, че не си спомня да е говорил с Айрин, когато бяха толкова сериозни? Господи, все пак, как можеше някой да каже, че не си спомня Айрин?

Чарли прибра приборите и се върна на терасата. Седна с телефон в ръка, взирайки се в залива, като се опитваше да измисли какво да прави с Айрин. В края на краищата, работата му не беше нещо по-различно. Наистина, би могло да се очаква, че жените ще бъдат против неговата работа, освен ако не бяха като Мейроуз, израснали в нея. Ако през целия си живот Айрин бе свързана със семейството, щеше да разбере, че това е съвсем друга работа, която осъществяваше желанията на хората. Но законът не им разрешаваше. Позволяваше обаче политиците да бъдат преизбирани. Хората винаги рискуваха. Забранените силни усещания винаги ги привличаха. Те имаха причини да не заемат пари от банката. Това докарваше много пари. А имаше толкова гангстери, които бъкаха от идеи как да гепят част от тези пари. Ето защо системата се нуждаеше от хора като него, които да ги ликвидират, когато се опитваха да извършат обир. Беше нещо като шеф на сигурността за големия бизнес, който осигуряваше желанията на хората. Така беше. Ако Айрин беше израснала с това, тя би разбрала, би приела както Мейроуз.

Но тя не беше израснала така. И какво смяташе той да прави — да си търси друга работа? Дявол да го вземе, ако опита да направи това, никой в семейството няма да го разбере. Всички щяха да се отвърнат от него. Все едно, че не е съществувал. Никой никога вече нямаше да му вярва. Но какво би могъл да направи? Той имаше бъдеще там където беше. Винсънт Прици беше може би шестдесет и пет годишен, баща му — седемдесет и четири. Чарли беше следващият по ред, защото познаваше работата основно, а страхът и уважението на другите работеха за него. Всички други Прици по линия на Винсънт бяха или наркомани, или деца. Повечето Прици вършеха законна дейност или бяха напуснали семейството, за да станат лекари, инженери или спортни коментатори. Дон Корадо не можеше да бъде вечно осемдесет и четири годишен, но дори и да беше, когато Винсънт си отидеше, дон Корадо щеше да сложи него, Чарли Партана, за да движи всичко. Трябваше ли да обърне гръб на живота, защото не можеше да намери начин да се ожени за една жена?

Той седеше тихо, като се потеше в хладната лятна нощ, защото не можеше да намери решение на това, което бе замислил. Тя беше омъжена без съпруг. „По-добре, че го няма“, каза тя. Разсъждаваше върху думите й. Щяха да им бъдат необходими няколко години, докато тя свикне поне малко да разбира защо той трябваше да остане там където е. Рано или късно щеше да схване какъв беше. Щеше да си направи сметката. Жените щяха да я научат. Тя беше американка. Знаеше, че страната има нужда от хора като тези в организацията на Прици, за да бъде пооблекчена. Иначе как да се обясни защо телевизията, книгите и филмите винаги представяха хората от неговата среда като много очарователни. Мейроуз ще ориентира Айрин. Пък и не беше необходимо Айрин да знае какво точно прави той. Ще знае, че е в тези кръгове и че се числи към семейство Прици. Всъщност малко хора можеха да докажат с какво се занимава. Ако се потрудеше да направи Айрин по-благоразумна, вкъщи щяха да бъдат спокойни. Постепенно щеше да се срещне с всички Прициеви, Сестеровци и Гароневци и да разбере какви чудесни хора са те — топли, истински, солидни.

Но да предположим, че съпругът се появи? Това би било лошо. Ако обаче продължеше да бъде в неизвестност, също би било зле. Той не можеше да представи тази жена на цялото семейство, ако не беше решил сериозно да се ожени за нея. Дон Корадо бе религиозен човек. Те не биха могли да се оженят, ако съпругът остане неизвестен. Разводът не бе добър изход, защото Прициеви, Сестеровци и Гароневци не се развеждаха. Те бяха старомодни.

Айрин трябваше да бъде вдовица. Това е. Тя самата каза, че не се нуждае от мъжа си. Не го беше виждала четири години. Ако овдовееше, това нямаше да я нарани. Всичко, от което той имаше нужда, беше името на съпруга и малко основна информация, така че неговите хора да можеха да го открият. Но трябваше да е внимателен. Айрин беше интелигентна. Вероятно Мейроуз би могла да научи от нея и после да му го каже. След това той щеше да намери съпруга, където и да е, за да се справи с него. Никой нямаше да го свърже със случая. После с Айрин биха могли да се оженят в Санта Грация, както останалите от семейството, и всички щяха да се гордеят, че им изпращат коледни картички. Толкова се вдъхнови, че звънна на Айрин.

— Чарли е.

— А, а.

— Гроги съм.

— Можеш ли да дойдеш в края на седмицата?

— Господи, мисля че не мога.

— Кажи.

— Обичам те.

— Наистина ли?

— Да, наистина — Той беше безпомощен в желанието си.

— Може да не е научно обосновано, но е истина. Четох в едно списание, че според един лекар, когато двама души искат да създадат стабилна двойка, те търсят онова, което е трябвало да получат от майките си.

— Чарли!

Чудеше се дали не е направил ужасна грешка.

— Аз дори не си спомням мама.

— Но, това е от научна гледна точка. Въпреки всичко, ти знаеше какво си искала да получиш от майка си, независимо дали си я спомняш или не. Това е нещото, от което си имала нужда и то е много дълбоко, емоционално. И когато разбереш, че именно това нещо виждаш у някой, който може да ти го даде — това, което си имала нужда да получиш от майка си — ето, това е влюбването. Много ясно беше обяснено в списанието. Беше го писал лекар.

— Но, Чарли, не мога да предположа, че това, което съм искала от майка си е било тя да бъде шест фута и два инча, с глас на таксиметров шофьор и апетит за макарони, колкото апетита на всички скаути в цяла Италия.

— Не, не е това. Не това, което виждаш с очите си, а това което чувстваш. Някой, който ще те защитава и ще се грижи за теб. Някой, който ще бъде нежен и мил към теб и няма да ти крещи. Някой, който иска само теб и никой друг. Това е възможно на теория.

— Дали наистина зная всичко това, или ми се струва, че е така. Но когато те видя отново, аз трябва да съм наясно.

— В края на седмицата, на всяка цена. Аз също трябва да знам. Искам да бъдем заедно през уикенда.

Той си легна в единадесет. Заспа, като мислеше как да намери билети за експресния самолет от Ед Прици, за да осигури отиване и връщане за себе си и Айрин. В дванадесет без петнадесет телефонът иззвъня. Беше Поп.

— Чоли?

— Да, Поп.

— Винсънт иска да те види.

— Сега ли?

— Утре. В два.

— Добре.

— Не в Пералнята. При Бен.

Корадо Прици живееше в къщата на Бен Сестеро.

— За какво, по дяволите, Поп?

— Каквото и да е, ще стане тази нощ.