За честта на Прици

Шеста глава

Корадо Прици живееше с любимото си дете Амалия Сестеро. Тя се грижеше за него, за децата си, кухнята, църквата и семейния живот. Къщата, както подобаваше на ръководен бизнесмен с доходи, отговарящи на положението му, се намираше на Бруклинските височини. Имаше великолепен изглед към Манхатън, който за Дон Корадо беше като чужда страна. Дон Корадо и синът му Винсънт не притежаваха нищо. Къщи, коли, мебели, бижута, машини — всичко се водеше на името на различни компании. Като старомодни мъже на честта считаха, че много е важно да спазват правилата на скромност и аскетичност и да не дават никакви поводи на Данъчната служба да мисли, че биха могли да си позволят по-голям разкош, отколкото позволяват скромните им доходи.

Амалия приветливо посрещна Чарли на вратата и го целуна по двете бузи, като че ли въоръженият портиер не беше там.

— Имам gelu i muluni29 за тебе — каза тя меко на сицилиански — след като татко си легне.

Тръгна към двете плъзгащи се дъбови врати и леко почука. След това приглушен глас отвътре отговори да влезе. Тя открехна вратата. Чарли влезе и Амалия затвори след него. Стаята бе облицована в черно дърво. Мебелите бяха тежки, в тъмен цвят, защото това бе помещение за сериозни неща — хранене и срещи. Завесите бяха спуснати. Восъчните плодове във фруктиерата, поставена в средата на масата, блестяха матово на светлината, падаща от централната лампа с абажур от червена коприна и оранжеви ресни. Тя полуосветяваше лицата на хората, които предпочитаха сянката на тъмнината.

Винсънт Прици и Поп седяха до голата маса за хранене. Това бяха двама възрастни италиано-американски бизнесмени в черни костюми, връзки, бели ризи и лъснати обувки. Техният обичаен маниер на изразяване — любезен, почтителен и учтив, се бе превърнал в отвратително подчертаване на уважението, оказвано им в техните райони — Бруклин, Куинс, Лонг Айлънд, Маями, Вегас, Атланта сити, Финикс и Лос Анжелийс, областта Колумбия, Лондон, Сицилия, Турция, Иран, Лаос, Колумбия, Мексико и Южна Франция, въпреки че нито един от двамата не беше ходил по-далеч от Бруклин или Вегас.

Винсънт Прици беше като трактор. Всичко в него беше тежко: говорът, челюстта и правосъдието му. Беше човек, който гледаше на всичко сериозно. Когато пиеше нещо, преди да го глътне винаги внимателно го прецеждаше в устата си през зъби. Някога беше екзекутор, когато баща му активно участвуваше във всички операции на деня, както сега Чарли Партана беше екзекутора на Винсънт. Той обаче се срещаше с Чарли колкото се може по-рядко, поради унижението, причинено от дъщеря му почти преди десет години на Чарли и лично на него. Знаеше, че греши, но не можеше да прости на Чарли по три причини: първо, защото беше нанесъл петно върху честта на Прици; второ, защото не се беше оженил за някоя друга, така че цялата история съответно да бъде забравена от всички. Как можеше да говори с дъщеря си или да разреши да се омъжи, докато човекът, пред когото тя беше съгрешила, оставаше неженен? Винсънт се отнасяше към Чарли много коректно, но официално и неестествено. Всеки, който беше запознат с техните взаимоотношения, разбираше, че той не можеше да изпитва такава загриженост за Чарли, каквато се мъчеше да покаже. Той преиграваше, като че ли желае от все сърце да изкупи пред Чарли вината на дъщеря си. В същото време болезнено осъзнаваше, че като бос се намира в неизгодна позиция спрямо един от хората си. Ненавиждаше Чарли, защото той беше причина за страданията му. Това беше третата причина. Действаше не чрез Чарли, неговия заместник-шеф, а чрез Анджело Партана. Това обаче само укрепваше властта на двамата Партана в семейството. Но когато имаше нужда от Чарли или когато баща му казваше, че имат нужда от Чарли, той го викаше и изтърпяваше присъствието му.

Пронизващите очи на Винсънт гледаха заплашително. Те бяха неподвижни като лазерен лъч. Всеки поглед беше мълния, онова предисторическо творение, за което се считало, че пада като светкавица. Смразяващият поглед на Винсънт обаче се дължеше на неговото късогледство и на суетността му да не носи очила. Движеше се трудно, понякога с по-леко, а друг път с по-видимо накуцване. Имаше моменти, когато изобщо не можеше да ходи. Всяка седмица пращаше по сто долара на монахините от манастира „Литъл систърз“ в Грийвъс Уундз, за да се помолят на литургията на свети Джерардо, светецът на подаграта, да облекчи страданията му.

Анджело Партана беше по-висок от Винсънт (и десет години по-стар), колкото Чарли бе по-висок от Анджело. Неговото ласкаво и мило одобрение на убийствата и корупцията бяха пословично легендарни в техните среди. Беше човек на бруталната лоялност. Болките, алчността и наказанието на другите бяха просто стока за Анджело Партана.

Беше елегантен по своему. След смъртта на съпругата му, майката на Чарли, през 1950 година, той се прояви като голям кавалер. Белите му сколуфи и мустаци бяха в стил Пучини. Кожата му беше набръчкана като кокосов орех. Носът му беше като човка на папагал, нос оставен от някой арабски нашественик в Западна Сицилия. Приликата на Чарли с баща му беше по-скоро в жестовете и говора, отколкото физическа — конете не приличат на папагалите. Но и двамата имаха очи като сачми, непроницаеми за съпричастие. Двамата мъже, баща и син, бяха израснали, за да служат на феодалните си господари. За сицилианците времето се беше променило само привидно. Партана, баща и син, бяха първи condottieri30 на семейство Прици и пазеха всичко, което те имаха, защото то се делеше между Партановци, Сестеровци и Гароновци в тази последователност.

— Сядай, Чарли — покани го чичо Винсънт.

Чарли издърпа флегматично един стол. Беше свикнал с отношението на Винсънт към него.

— Аз дадох на Едуардо онзи съвет за застраховката срещу отвличане, Чарли — каза Поп. — Той е проверил при адвокатите и те са казали, че става.

— Добре — отвърна Чарли.

— Господи, подаграта ме мъчи — проплака Винсънт.

Чарли слушаше разсеяно. Изпитваше нужда да мисли за Айрин и не можеше да не мисли за нея. „Лекарят в списанието трябва да е прав“, разсъждаваше той. Как иначе би могло да се обясни дали такова страхотно чувство, обхванало двама души, е било изпитвано в подходящо или неподходящо време? Айрин и всяка друга жена, която беше обичал някога, му подсказаха, макар и не много ясно, че могат да му дадат това, което той смътно си представяше, че иска да получи от майка си. Не защото майка му не му беше дала тези неща. Тя не го беше лишавала от нищо. Беше най-страхотната жена в живота му. Той искаше да му се възхищават и тя го правеше. Затова, след като си беше отишла, той искаше същото от жените. Майка му беше заета по цял ден. Искаше му се да има нейната обич и възхищение, да бъде при него винаги, когато пожелаеше. Нещо подобно той усети в първия момент, когато се срещнаха с Айрин. Преди двадесет години бе изпитал същите трепети от Мардел Люпон, откачената стриптизьорка в Ню Джърси Сити. Беше се побъркал по това момиче и историята продължи петнадесет месеца, докато тя се самоуби. В бележката пишеше, че го е направила, защото са я изместили от първото място, но той винаги се съмняваше, защото нещастието стана на следващия ден, след като го подведоха под отговорност за убийството на Бъми Фейн и Бинки — как му беше името?

След случилото се той премисли всичко и реши, че Мардел е била родена и отгледана, за да се самоубие, както всички самоубийци. Но тя беше жена — говореше изящно, звучеше като музика, а майка му, въпреки големите й качества, никога не бе говорила така, защото бе родена и израсла в старата им родина. Мардел го обичаше и му се възхищаваше. Беше по-умна от целия върховен съд.

Повече от всеки друг Мейроуз беше доказала, че лекарят от списанието е прав. Приличаше на майка му и правеше всичко както нея. Тя беше едно мощно съчетание. Мейроуз беше сицилианка с гореща кръв, която имаше нужда да се управлява с цялата мъжка сила, защото понякога си мислеше, че е като дядо си. Тя обаче обичаше да пие, а това не беше хубаво. Една вечер пи много. Вече уморена, започна да се заяжда с него, защото беше танцувал продължително с Вера Бендикино, победителката в състезанието Харвест Муун. После, за да му отмъсти, си тръгна от забавата с някакво момче, което не бяха виждали преди, също къркач, и с това свърши животът й с него. Намериха я пияна в Мексико. Баща й я изпрати някъде за пет месеца. Даваха й нещо, което я караше да повръща всичко, докато загуби интерес към пиенето. Сега не пиеше.

Мейроуз беше страхотна жена, но Чарли знаеше, че дори и да я пожелаеше отново (в продължение на няколко години не беше сигурен дали я желаеше или не), той не би могъл да я има, защото Прици твърде много се срамуваха от постъпката й като сгодена за него. Той я обичаше, защото беше смела, като майка му имаше нежен глас и необятно сърце. Близо десет години Прици я бяха захвърлили просто като счупена бутилка и никой не я бе видял с мъж. Това не значеше, че никога не е била с мъже, но в очите й имаше толкова много тъга, че той смяташе, наложеното й от Прици наказание за прекадено голямо.

Четирите жени в неговия живот, включително майка му, имаха нещо вълнуващо класическо, защото се гордееха със себе си, но те, както и той, таяха някаква болка.

Би могъл да се опре на Айрин и непрекъснато да усеща нейната гордост и наслада от живота, но и мъката й. Може би лекарят от списанието не беше пожелал да каже, че хора, които се влюбват, изведнъж виждат един в друг някаква надежда, че другият ще може да прогони мъката. — Нещо невъзможно. Но, по дяволите, можеше и да е така. Може би заради това той и Айрин се обичаха.

Двете плъзгащи се врати в отдалечения край на стаята се отвориха. Амалия влезе, подкрепяйки малката, съсухрена фигура на Корадо Прици. Следваше ги силно загорял мъж в спортни дрехи, които бяха комично смешни до облеклото на другите в стаята. Амалия заведе стария човек до празния стол начело на масата и внимателно му помогна да седне. Никой не поздрави загорелия мъж, който седна до Чарли Партана, срещу Винсънт и Анджело. Амалия излезе от стаята. Дон Корадо разглеждаше една жълта ваза върху малкия страничен шкаф отвъд дългата маса.

— Всички познаваме Сирил Блустоун — започна Винсънт. — Той е президент на три наши хотела във Вегас и ще ни каже какво се е случило в Казино Латино. Гадни копелета.

Блустоун обясни:

— Ние разбрахме само защото инкасаторите от Източната част започнаха да питат къде са парите. Десет дни след като изплатихме разписка, подписана от един играч за сто процентов кредит, не получихме чека и инкасаторите тръгнаха да си търсят парите. — Той бръкна във вътрешния си джоб — Тук имам четиринадесет разписки. Най-голямата е за 60 000 долара, а най-малката за 43 000 долара. Общо 722 085 долара. Бедата е в това, че когато инкасаторите отиват да получат парите, играчът, подписал разписката, се оказва починал от простуда или от нещо друго преди подписването, или пък бил в Европа или на друго място, откъдето не би могъл да подпише документа във Вегас. Всеки отделен лист е заверен, такива са правилата на заведението, от Луис Пало и от касиера — Маркси Хелър. Всеки отделен лист, сам проверих. За всяка дата, на всеки лист. И така през цялата десетдневна почивка, която управителят на казиното Джак Реймън взе за първи път от три години. Когато Реймън излезе в отпуска, шефът на смените, който е и заместник-управител на казиното, пое работата. Това бе Луис Пало от фамилията. Много опитен в дейността на казиното. Всеки фалшив документ, който той е носил на касата, винаги е отивал у касиер номер три — Маркси Хелър, който е бил агент на Луис в касата. Имали са десет дни на разположение. Десет дни преди Реймън да се върне на работа. Десет дни преди да тръгнат инкасаторите.

— Къде са Луис и Хелър? — попита Чарли.

— Луис е мъртъв — отвърна Винсънт. — Хелър е изчезнал.

— Луис беше проснат на предната седалка в колата си на паркинга, доста зад бара на Престо Чилионе — рече Блустоун. — Трябва да си е уредил срещата там, защото Луис беше твърде подозрителен човек.

— Всички познаваме Луис — добави Винсънт. — Познавам го от времето, когато беше помощник на хладилен камион преди четиридесет години. Дойде при баща ми. Предложи му вярност и приятелство и го помоли да му помогне. Беше подозрителен човек, но никога не забравяше откъде идва хлябът му. Ние му дадохме занаята. Работеше при нас и отговаряше за смените в най-голямото ни казино във Вегас и за всички игрални маси. Имаше решаващ глас върху операциите на кено и слот машините. Беше вторият ни човек в заведението, защото си знаеше работата.

— Дойде като фалирало крупие. Беше толкова добър, колкото и Кон Мак Криъри. Работеше като отговорник на зала и на етаж. Много от раздаващите са твърде тъпи, за да се издигнат нагоре и казват, че губели повече пари за бакшиши, отколкото получаваните като допълнително възнаграждение. Луис можеше да раздава, да извършва финансови операции, да наблюдава банката, да оправя всичко. Той работеше със замах и пипето му сечеше. Успяваше да контролира играчите, затова те винаги се връщаха. Добър във всичко, най-голямото качество на Луис беше умението му да узнае банковата сметка на клиента. Той беше като машина, компютър…

— Искам да добавя — прекъсна го Блустоун — когато беше шеф на смените, а Джак Реймън беше на работа преди да излезе в отпуска, Луис като отговорник на етаж никога не носеше разписката на даден играч на касата и не получаваше парите. Реймън, шефът на казиното, имаше право, но не го ползваше. Той караше лично играчите да ходят на касата и да удостоверяват самоличността си. Ето защо, ако Луис само се бе опитал, дори когато беше заместник-управител, това би изглеждало подозрително и все някой щеше да ми подшушне. Но, ако агентът на Луис е бил на касата, тогава той би могъл да му подаде подправен лист на богат играч, чиято сметка би било възможно веднага да се провери в картотеката. Той и агентът му ще заверят документа и ще го оставят при другите, а неговият агент ще изплати парите на Луис.

— Сега си спомням Маркси Хелър — добави Анджело — Когато беше на работа, носеше сива перука и имаше тъмни торбички под очите, като че ли жена му си държеше там утайката от кафето. Беше голям глупак и обичаше да командва. Устата му бе пълна с корони за 3200 долара.

— Когато казах на татко за Луис Пало — рече Винсънт, сякаш баща му не бе в стаята — той помисли малко и си го спомни. „Не беше слаб човек — каза баща ми, освен когато го ласкаят.“ Луис наистина не можеше да устои на ласкателствата.

Може би, беше по-лош от всички нас. Обичаше дрехите и удобствата. Но през годините, в които баща ми го познаваше, никога не се е проявявал като алчен. Лично аз познавам Луис като смел човек. Той заведе Фуфо Сапере, един маниак, в една баня на Кони Айлънд и така разигра заровете на Пиър Найн, като че ли играеше с ученици. „И така — разсъждаваше баща ми, — ако някой е безстрашен и не е роден за пари и ако на туй отгоре е глупак, как е възможно да измисли такъв готин номер? Тогава? — баща ми сам си задаваше въпроса. — Добре, как стана това? Трябва да е била жена, реши той — само жена би могла да се сети да го поласкае и той ще стане безпомощен“. Разкажи ни за Маркси Хелър, Сирил.

— Маркси Хелър дойде при нас преди четири години от името на Върджил Мароуитц — каза Сирил Блустоун. — Мароуитц дава пари на заем, но не е лихвар, макар че законът му позволява да бъде и мъничко лихвар. Има верига от магазини — „Хепи Файненсиз“ — в Западен Тексас, Ню Мексико и Аризона. Печели доста добре от тях.

— Преди около седем години — прекъсна го Винсънт — Мароуитц реши, че има нужда от закрила, защото бизнесът му беше твърде съблазнителен, за да го остави ей-така на други хора. Той познаваше Едуардо. Срещна се с него. Дойде с много книжа. Каза, че иска да се включи в кабелната телевизия, като финансира от наше име изграждането й на Югозапад. Поставянето на кабела струваше четиридесет милиона долара. Част от парите бяха негови, а друга — от кредит, който той осигури. Той и Едуардо се договаряха и Едуардо му каза, че би поел работата срещу шестдесет и пет процента от сделката. Трябва да знаеш, Мароуитц счита, че всеки от нашего брата в занаята е блестящ като киноартист или нещо подобно. Като че ли му се искаше на неговия паметник да пише, че той е човекът, който познава нашите среди повече, отколкото Джими Хофа. Все едно Чарли да пожелае да бъде известен като близък приятел на всички членове на Националния църковен съвет. — Той въздъхна — Мароуитц е много странен човек и това ни доведе до Маркси Хелър.

Той отпи от чашата изстудена мастика. Кимна на Сирил Блустоун.

— Да-а — каза Блустоун — Маркси Хелър. Той все се навърташе около старата детройтска банка, до едни боклуци. Взимаха опиум, като че ли това бе закуска за шампиони. Той беше добре с математиката. Разболя се от туберкулоза, но понеже беше упорит, момчетата го уредиха при Ейб във Финикс и той отиде там; гърдите му обаче не се оправиха и го изписаха. Сигурно е срещнал Мароуитц и му е напълнил главата с хубави приказки — че познава Капоне и куп подобни лъжи. Въпреки това, Мароуитц настоя да заплати за лечението на Хелър. Когато Хелър излезе от санаториума, Мароуитц му намери работа в една финансова служба. Това беше преди десет години. Преди четири години Мароуитц горещо ми препоръча да настаня Хелър във Вегас. Той е гений на цифрите — казваше Мароуитц и не му се искаше да го пусне, но жената на Хелър не можела да понася Финикс. Взехме го при нас. Останалото знаете.

— Къде е жена му сега? — Попита Чарли.

— В Лос Анджелийс — отговори Блустоун. — Ще ти дам досието на Хелър, адреса на жена му и всичко останало.

— Мисля, че би трябвало да започна със съпругата — каза Чарли.

— След Мароуитц — нареди Винсънт. — Утре сутринта излиташ за Финикс, за да се видиш с Мароуитц. Баща ми си иска парите. И той иска да накараш Мароуитц да те заведе при Хелър. Мислиш ли, че Мароуитц е в играта?

— Откъде да знам, Чарли. Луис не би могъл да си го помисли, така че кой може да знае?