За честта на Прици

Двадесет и осма глава

На другия ден след срещата на Айрин с Винсънт в Манхатън Мейроуз й се обади по телефона и съобщи, че Корадо Прици желае да я види в пет следобед. Беше два часът. Айрин чистеше с прахосмукачката и искаше да изпере сенника, защото сутринта Чарли беше казал, че не е пран вече цял месец. Айрин обаче знаеше, че не може да не отиде, и попита как да стигне до мястото на срещата. Мейроуз й предложи да я вземе с колата. Тя отговори, че е невъзможно, затова Мейроуз й предложи да вземе такси до хотел „Пийк“ на Възвишенията и така те биха могли да се срещнат във фоайето в пет без петнадесет.

В четири часа Айрин се обади на Чарли и му каза къде отива.

— Защо, по дяволите? — извика Чарли. — Не разбирам.

— Вероятно за да ми каже добре дошла в семейството — рече Айрин.

Качи се в таксито изплашена, че Винсънт Прици може да е при баща си. Беше го виждала само два пъти в живота си — веднъж на сцената по време на сватбеното празненство на Тереза Прици и веднъж в Пелей парк, но те бяха достатъчно за нея, защото тя можеше да си има неприятности, ако той я зърнеше отново до някого, който би могъл да му обясни коя е тя.

Когато стигна в хотела, Мейроуз вече я чакаше: красива и безгрижна. Беше най-приятелски настроеното момиче, което Айрин познаваше. Вървяха нагоре по хълма към къщата на Сестеро, бъбрейки си за Чарли. Когато стигнаха до вратата, Мейроуз й заяви, че тя е дотук и че ще я чака в хотела, за да я закара вкъщи. Айрин й благодари и обясни, че ще телефонира на Чарли след посещението при дон Корадо, защото ще отидат да вечерят в Ню Йорк.

Въоръжената охрана я предаде на Амалия, а тя я отведе на горния етаж във всекидневната на дон Корадо. Възрастният мъж се зарадва, като я видя. Той помоли Амалия да сложи стола й близо до него, за да може да й държи ръката, докато разговарят. След като подпъхна одеялото на дон Корадо, Амалия излезе.

— Ти си хубава жена — каза дон Корадо. — Как ни изненада с този неочакван брак с Чарли.

— Като че ли стана точно навреме — отговори весело Айрин. — Бяхме пленени един от друг.

Той я потупа по ръката.

— Разбирам — отвърна той. — И аз някога бях млад. Но женитбата ме разтревожи.

— Защо?

— Знаеш как могат да повлияят някои неща на доверието, скъпо дете.

Той говореше на английски бавно, добре и внимателно, с подчертан акцент, но се изразяваше правилно.

— Хората от заведението на мотела на Престо Челионе в Невада видяха твои снимки и ни казаха, че ти си убила Луис Пало.

Той здраво стискаше ръката й, гледайки я право в очите. Усмихна й се.

Тя мълчеше. Като на удавник, през главата й минаха картини и случки от нейния живот. Ужасена, тя стисна силно ръката на стария човек и впери поглед в него.

— При нормални обстоятелства — говореше той благо — трябваше да те предам на хората на Винсънт, защото такива неща се наказват и този, който краде, си плаща.

Тя не можеше да контролира тялото и ръцете си, които трепереха. Не можеше да отдели погледа си от студените му, малки очички.

— Но сега ти си съпруга на моя кръщелник — син на най-стария ми приятел, ето защо сред тишината на тази стая аз потърсих състраданието у себе си, за да мога да бъде снизходителен към теб.

— Какво да направя? Само ми кажете какво мога да направя? — попита Айрин.

— У теб е другата половина от парите, които Чарли ни върна — рече той сухо.

Въпреки цялото си благоразумие, Айрин кимна с глава.

— Заедно ли направихте това с Чарли?

— Не. Той ми повярва, когато му казах, че това беше номер на Маркси. Дори не знаеше, че бях в играта с Маркси и Луис. Няма и представа, че аз убих Луис и взех всичките пари от него и че Маркси въобще не ги е видял. Той помисли, че сама съм го завела до мястото, където Маркси си държеше парите, каза ми, че ме подозира, призна ми го в деня, когато ме помоли да се омъжа за него. Каза, че чувства, че съм участвувала в целия номер, но след това реши, че не съм, че не бих могла да бъда, иначе няма да може да се ожени за мен.

Знаеше, че говорейки всичко това, защитава живота на Чарли, защото, по един или друг начин, нейният вече беше решен. Чувстваше как се изпотява под мишниците и по бедрата.

— Чарли е добър човек. Чарли е честен — въздъхна дон Корадо. — И така, детето ми, до пет дни трябва да донесеш триста и шейсет хиляди долара, които да сложиш в ръцете ми заедно с петдесет процента глоба за това, което си ни направила. Ще ти стигнат ли пет дни? — попита той загрижено.

— Да, о, да.

Искаше й се да изкрещи от облекчение.

Пет дни. Петстотин и четиридесет хиляди долара.

Тя се срещна с Чарли в хотел „Пийк“ в шест часа и заедно тръгнаха с колата към Манхатън, за да вечерят.

— Чарли, хайде да сменим италианската кухня тази вечер.

— Дадено. Но къде има добър полски ресторант?

— Утре сутринта трябва да отида в Лос Анджелийс.

— Защо?

— Трябва да уредя освобождаването на офиса, а има и неща, които искам да изпратя за апартамента ни тук. Ще се върна в петък вечерта.

— И без друго утре ще бъда целия ден на Острова с Филарджи.

— Как е той?

— Страда. Какво искаше дон Корадо?

— Ами, да ми каже добре дошла в семейството, нещо такова.

— Това е страхотно. Не мога да повярвам. Това е висока чест да бъдеш приветствана в семейството на fratellanza-та и то от главата на цялата фамилия. Имам предвид особено за жена, която не е сицилианка.

— Прици са наистина сплотени, нали?

— Какво имаш предвид?

— Ами, начинът, по който скроиха номера на Филарджи.

Той беше изненадан.

— Бейби, такава ни е работата. Прици са най-добрите в страната, защото пипат здраво. Хората не забравят с кого си имат работа.

— Господи, все си спомням за оная жена, която сгреши етажа. Ей, богу, наистина нямаше късмет.

— Айрин, хайде! Тя беше свидетел.

— Какъв късмет! Натиснала е погрешно бутона и умря.

— Къде ще вечеряме?

— Не съм много гладна.

— Искаш ли да отидем преди това на кино. Можем да вечеряме после, тъкмо ще огладнееш.

— Кино ли?

— В някой от салоните на Трето авеню — предложи Айрин. — Но дори и по-късно, мисля че няма да огладнея.

Чарли я закара на летището в 8:30 следващата сутрин. Преди да тръгнат, той попълни един откраднат билет — отиване и връщане, първа класа, който беше задигнал от офиса на Ед Прици. Успяха само да си купят вестници преди да съобщят да полета и тя замина.

След като самолетът излетя, Айрин отвори първия вестник.

Обърна на една статия на страница втора:

Имаше снимка на тялото на жената, грижливо поставено на полицейската носилка. До нея в малко квадратче, беше снимката на офицер от полицията.

Айрин остави вестника. Глупавата кучка е отивала на четиридесет и третия етаж, защо е натиснала бутона за четиридесет и първия? Свещена глупост! Облегна се и затвори очи. Тя не само беше пречукала жената на ченге, но това ченге се занимаваше с престъпниците. Този път наистина щеше да се разчуе. Взе отново вестника, защото нещо в написаното не беше наред, но не можеше да разбере какво точно. Тогава й просветна. Там нямаше нищо за Филарджи. Един голям банкер беше отвлечен, а и след три дни все още никой не знаеше нищо!

Прииска й се да смени самолета в Лос Анджелийс и да замине направо за Хонконг.

Когато Чарли отиде в офиса, намери бележка да се обади на Амалия Сестеро.

— Амалия, здравей!

— Той иска да дойдеш и да обядваш с него днес, Чарли.

— Разбира се. Чудесно.

Чарли усещаше, че няма да бъде чудесно. След толкова години неочаквано започна да се среща с дон Корадо твърде често.

След всяка среща нещата се влошаваха.

— Той обича да обядва късно. В два часа, нали?

— Разбира се, чудесно. Много добре, Амалия.

Айрин взе такси от летището в Лос Анджелийс до хотел „Бевърли Уилшър“. От там тя отиде пеша до офиса си и провери телефонните секретари. Нямаше никакви обаждания. Приближи се до прозорците и дръпна завесите. Беше блестящ слънчев ден и тя се запита как може да се живее в Бруклин, в една дупка с две стаи, когато разполагаха с такава разкошна къща като нейната, сред такава чистота и толкова слънце. В един прекрасен ден беше открила, по дяволите, какво е любовта и когато я откри, на любовта на момчето тя отвърна с любов. Никога не беше изпадала в такава беда. Най-големият бандит в страната посягаше на парите й. Полицейският отдел в Ню Йорк я търсеше, като че ли беше бубонна чума. Нямаше да й бъде лесно да отговаря, ако я хванат, нито пък адвокатите на Прици биха могли да я измъкнат. И всичко това заради някаква мръсотия, наречена любов. Тя беше зарязала приятна, лека работа, великолепна къща в най-хубавия климат на света, заради тази любовна глупост. Искаше й се Маркси да се върне. Той беше бита карта и безполезен, но с него живя в безопасност седемнайсет години. Те успяха, а сега трябваше да извади петстотин и четиридесет хиляди долара от нейните собствени пари и да захвърли договор за сто хиляди. Всъщност да ги връчи на един от най-богатите хора в страната. И защо? Защото той иска така и защото ще я унищожи, ако тя не го стори. Законът искаше да я изиграе. Лошите приятели искаха да я изиграят. Господи, шестстотин и четиридесет хиляди долара!

Извади едно куфарче от килера. Струваше й близо хиляда долара, на дребно. Беше красива вещ, приятна за докосване. Излезе с него от офиса и отиде в банката на булевард „Уилшър“.

Дадоха й самостоятелна кабина в сводеста стая и й донесоха касетките. Това беше целият й живот, нейният труд. Това беше кръвта й, смесена с галони студена пот. Мислеше, че няма да издържи. Спомни си бельото на мъжете, с които лягаше, когато проституираше в Чикаго, преди да срещне Маркси. Спомни си пъпките по слабините им, грубите косми по гърбовете им, дъха им. Прилоша й. Спомни си как се опитваше да се стопли през първите четиринадесет зими от своя живот, докато баща й пухтеше като локомотив, а майка й хълцаше, после пиеше и пак хълцаше, и пак пиеше. Трябваше да даде на този старик петстотин и четиридесет хиляди! Повече от половин милион долара! Хората, които плащаха данъци, трябваше да работят осемнадесет години и да печелят по 127 хиляди годишно, за да съберат тези петстотин и четиридесет хиляди. Захлупи лицето си с ръце и заплака горчиво. Защо, по дяволите, въобще беше срещнала Чарли. Ако си беше вървяла по начертания път, тя и Маркси сега щяха да са в Сингапур или някъде другаде — на Южния остров в Нова Зеландия, където крадяха само овце, а те не бяха интересни за бандата. Сега тя и Маркси можеха да бъдат в някоя клиника в Швейцария, подлагайки на операция лицата и пръстите си. Можеха да имат нови документи и да отидат навсякъде, но тя трябваше да попадне на Чарли и на цялата любовна глупост.

Знаеше, че като изпразни всичките касетки на масата, може незабавно да тръгне за летището. Да прелети полюса до Цюрих и там да направи връзката. След десет дни с ново лице и отпечатъци, нови документи тя щеше да бъде в безопасност, а парите й щяха да бъдат у нея.

Но без Чарли. Дори и за петстотин и четиридесет хиляди долара тя не мислеше, че може да мине без Чарли.

След като напусна офиса си, Чарли отиде в Бентууд. Водопроводчика беше на смяна, четеше някакво порнографско списание, а наоколо цареше хаос.

— Момчета, вие животни ли сте? — попита Чарли възмутен, минавайки през кухнята, затрупана с чинии й отпадъци, към всекидневната. Навсякъде се въргаляха чинии с огризки от сандвичи и мръсни чаши от бира. — Какво искате? Да ви цапардосам по главите ли? Това не е само детинско, но и вредно за здравето.

— Чарли, какво става?

— Добре, де. Къде е прахосмукачката? Къде е кофата за боклук?

— Знам ли?

Чарли хвана Мелвини за яката и го събори върху канапето.

— Ти ще изчистиш всичко тук, чуваш ли? Къде, по дяволите, е Дом? Доведи го тук.

Той ритна Мелвини.

— И не ми разправяй твоите глупости, как ще ме натикаш в гадния кенеф, защото там ще отидете ти и Дом, ако след един час не е почистено.

Дон се появи на стълбите.

— Хей, какво, по дяволите, става тук? — кресна той — Опитвах се да поспя.

— Сапунената фея те иска тук — каза Водопроводчика.

— Слез тук, долу, простако — изръмжа Чарли.

Дом забърза по стълбите.

— Хайде, изчисти цялата мръсотия наоколо — той бутна Водопроводчика по рамото, — после пусни тази прахосмукачка, където намериш килими или завеси. Ти, ти, малък негоднико, иди и измий чиниите. Когато свършите, изтъркайте пода. Чувате ли ме? Действайте!

Двамата се втурнаха да работят. Чарли слезе по стълбата в мазето, където държаха Филарджи. Използува два различни ключа за двете брави. Филарджи пишеше писмо.

— Как е? — попита Чарли.

— Хората са внимателни. Храната е добра — рече Филарджи.

— Изглеждаш добре.

— Доста добре. Все мисля за жената, когато понечи да излезе от асансьора. Може би ще ми мине. Сънувам кошмари — тази страшна жена, която дойде да ме отвлече. Не мога да прогоня образа й от съзнанието си. Тя дори не трепна, когато застреля беззащитна жена в лицето.

— Убитата бе ужасна тъпачка — отвърна Чарли, — натиснала е погрешно бутона.

— Какво ще стане с мен?

— Изгледите за теб са добри, мистър Филарджи. В понеделник банката ще извърши операцията за откупа. Знаеш, че банката е застрахована. Плащат откупа и ние те пускаме. Това е цялата работа.

— Кога?

— Може би след две-три седмици.

— Наистина ли ще ме пуснете да си отида?

Чарли кимна сериозно с глава, мислейки за онова, което дон Корадо кроеше на този беден кучи син.

— Не се ли безпокоите, че мога да ви разпозная, вас, жената и двамата горе?

— Виж какво, мистър Филарджи, ти беше там, когато убихме твоя бодигард и жената. Ние ще те пуснем. Но, ако се намесиш в мърсотията и съобщиш на полицията, че можеш да ни разпознаеш, ще умреш. Където и да отидеш, ще те ликвидираме. Няма друг изход. Искаш ли да ти донеса нещо от Ню Йорк?

— Ами, имам един малък списък от книги. Ако можете да ми осигурите, бих искал да имам и телевизор.

— Разбира се, защо не?

Чарли отиде да търси Поп, за да говори с него и да му каже, че дон Корадо го вика, но Поп беше на среща със закуска с двама баскетболни треньори. Чарли се качи в пикапа и отиде до ъгъла. Там нямаше никой. Мисис Латучи се усмихваше широко.

— Кафе? Заведението черпи — предложи тя. — Знаеш ли колко платиха за лейди Керът? Дванайсет на един. Бях заложила десет по три различни начина. Господи, беше страхотно. Какво ще кажеш за днешните надбягвания, Чарли?

— Днес няма нищо — рече Чарли. — Обзалагам се, че в цялата страна няма нито едно надбягване.

— Кой смяташ, че ще вземе приза?

— Още е рано. След две седмици ще ти кажа.

Влезе Фил Витимидзаре. Поръча си един „Датски“ и отиде към машината за пинбол.

— Хей, Чарли — обърна се той, — какво става с Водопроводчика? Не го виждам напоследък.

— Представи си, бие ме — рече Чарли.

— Не дойде на службата в неделя — каза Витимидзаре. — Отец Донигър ме попита за него.

— Ще дойде — отвърна Чарли, — знаеш какъв е Водопроводчика.

Излезе от закусвалнята. Отиде в едно от централните бруклински кина. Трябваше да убие два часа. Даваха някакъв военен филм. Седна в ложите. След около двайсет минути един крадец се промъкна до него. После сложи ръка върху бедрото на Чарли, а Чарли я натисна през коляното си и я счупи. Смени мястото си в другия край на салона. „В какъв скапан свят живеем, — мислеше си той, — щом могат да те закачат разни дегенерати даже в Бруклинското кино.“

Отиде с колата на Бруклинските височини. Паркира на забранено място до ъгъла на къщата на Сестеро и натисна звънеца на Корадо Прици.

Дон Корадо беше известен на Източния бряг като най-големия лакомник в братството. Той пиеше по една малка чашка зехтин за закуска и още една за вечеря. Ядеше само веднъж на ден, но заради количеството храна, която той без никакви усилия натъпкваше в крехкото си тяло, със стомах колкото шапката на кукла и черва не по-дълги от въженце за скачане, човек оставаше с впечатлението, че присъства на изкуството на голям илюзионист. Никога не канеше повече от един гост на обяд и никога повече от един път в месеца. Защото не можеше да понася да дели с някого дори и малка част от храната на масата си.

Той поздрави грубо и разсеяно Чарли, защото мислите му бяха ангажирани изцяло с предстоящото ядене. После го заведе до масата.

Започнаха обяда с чаша сицилианско вино — Мамертино — полусладко, много силно, златисто на цвят, със силен аромат.

— Чарли, как така убихте жената на ченгето?

— Падрино! Никога не си си представял такова нещо. Курвата натиснала грешен бутон в асансьора. Вратата се отваря точно в момента, когато вторият човек застрелва бодигарда. Жената просто стои там. Тя вижда всички ни. Налагаше се да изчезне.

— Предполагах, че е станало нещо такова. Но Ед казва, че това причинило истинска буря. Отделът е побеснял, че са пречукали жената.

— Как така? Защо?

— Чарли, ти не ме чу. Това не е просто жена на ченге, а жената на капитана, който ръководи поделението за борба с организираната престъпност и когато накрая разберат, че Филарджи е отвлечен, ще организират акция срещу бандите и господ знае каква пара ще се вдигне.

Сервираха супата, беше Le virtue55 — в нея имаше свински кренвирши, топчета месо, спанак, зеленчуци и фиде. Въпреки че още от детството си Чарли беше чувал за обедите на Дон Корадо, погрешно взе гигантската порция супа за великан за основното ястие, но скоро се усети. Дон Корадо погълна четири купи, както бетонобъркачката поглъща цимента. Поливаше всяка от купите с чаша червено вино — Корво ди Костелдача, сухо и приятно, докато Амалия им донесе навити на спирали макарони от Абруци, ricci di donna56, върху които беше изсипала задушени раци с домати, чесън и хапки препържен хляб, силно подправени. Чарли бързо я стрелна с очи, когато се приближи да му сервира, след като беше обслужила Дона. Тя сведе очи, кимна леко и му даде само по лъжица от всичко, което имаше на подноса. Дон Корадо не забеляза това. Той изяде две големи порции преди да проговори отново.

— Амалия, скъпа моя — рече той, — днес имам ищах за спагетите. Може би ни очаква ранна зима. Има ли някакъв начин да ни приготвиш и други спагети? Би ли направила?

— Приготвила съм panzerotti57, татко.

— Не си ги спомням. Какво е това?

— Ти ги обичаш. Пържени cappiddi d’Angilu58, гарнирани с cannaruozzoli59 и с mozzarella60, шунка, яйца, домати, лук и аншоа.

— Звучи толкова хубаво! — изпя дребният старец, пляскайки с ръце. — От Бари е, родното място на Урбан Шести.

Изведнъж Чарли се почувства отпуснат от хубавите аромати, великолепната храна, от всичко, което дон Корадо погълна, и от удоволствието, доставяно от всяка хапка. Почувства се в безопасност. Той вече не се страхуваше от гладния, малък човек, чието име или присъствие беше толкова ужасяващо — като чесъна за върколака — през целия живот на Чарли. Това бяха мили картини и звуци от кухнята на майка му, небесния рай. Това беше разкошната кухня на неговото детство и на целия му живот. Той започна да диша спокойно като голям goloso61, като гаргантюански ghiottone62, взети заедно, сякаш Светият дух беше седнал на рамото му със салфетка, завързана под брадичката му. Чарли даде знак на Амалия с нетърпеливи очи, натрупа щедро хлебчета в чинията си и се нахвърли върху тях. Дон Корадо кимна весело, дъвчейки с огромен апетит.

Чарли си представяше как самият той щеше да изглежда на възрастта на дон Корадо, наслаждавайки се на такава храна, докато се износят вътрешностите му; всеки италиано-американец, който чуеше легендата за него, щеше да му завижда. Храната беше като парите или властта. Взимаш я, но не позволяваш на друг да вземе от нея. Достатъчен беше само един обяд с дон Корадо, за да разбере това.

Внезапно си помисли, че поради работата му в бизнеса можеше да не доживее толкова дълго, колкото дон Корадо. Всъщност, според статистиката, можеше да не изкара и до края на годината.

Като продължаваше да се храни, той разсъждаваше върху своята тленност. Реши, че когато изпълни договора си с дон Корадо за Филарджи, както искаха от него, и дон Корадо снизходително му връчи неговия дял от откупа, докато старецът е в добро настроение заради седемдесетте милиона, които щеше да спечели, връщайки си банката срещу десет цента на долар, той щеше да сложи край на грубата работа с всичките предимства, предлагани срещу сегашния му рискован живот. Щеше да помоли дон Корадо да му разреши да поеме националния спортен справочник на семейството във Вегас, Маями, Атлантик Сити, Далас, Ню Йорк и Лос Анджелийс, носещ годишен приход от петдесет милиона за Прици, и да получава своя твърд дял от пет милиона годишно, а нека онзи приятел да си чука главата.

Айрин щеше да се гордее с него, че е измислил такава хитрина. Без съмнение сигурно щеше да има още трудности, докато се установят. Никой нямаше да му поднесе всичко това ей така, но всяко семейство имаше своя спортен справочник и това позволяваше развихрянето на американската спортна мания. Това трябваше да се поеме от Чарли Партана, подпомаган от съпругата си, която наистина разбираше от пари. Непрекъснато поднасяната храна, която го беше омаяла, сега го събуди отново. Пристигна следващото ястие.

След panzerotti-то ядоха варена прясна риба тон и баница, наречена pitaripiena63, направена от ред извара, ред свинско пържено, ред кашкавал, ред кренвирши и твърдо сварени яйца. Чарли мълчаливо отказа.

— А сега, Чарли — започна дон Корадо, дишайки лекичко, като си наливаше чаша вино „Елоро“, — основното ястие, за което си направих труда да поръчам тази сутрин, скъпи Чарли, защото ти щеше да бъдеш мой гост за обяд. Това е специалитетът от нашето родно Агридженто — congilio in agrodolce64, сготвен по знаменитата рецепта на Спина, семейството на скъпата ми съпруга. Такъв сос няма в цяла Италия — сос със сини домати, целина, маслини, caperi65, бадеми, мед и лимон. Ще се почувстваш като Бог.

Завършиха с различни сладкиши, плодови торти и бонбони „Nipitiddata“, „Nfasciatelle“, „Scursunera“66 и сладолед с жасминов аромат.

— Трябва да поговорим за работата — каза дон Корадо на Чарли — или да вземем един истински десерт. Освен ако не искаш да опиташ от знаменитата cassata67 на Амалия, от двата вида.

— Не, благодаря, падрино. Сладкишите и бонбоните са ми достатъчни за десерт.

— Тогава аз ще опитам сладоледа, Амалия, изстуден, но не замразен, направен така, както само ти можеш — с micotta68, захаросани плодове и шоколад. И, разбира се, ще пием по чаша „Малвазия“.

След обяда двамата мъже се настаниха в столовете „Морис“ във всекидневната на дон Корадо и се загледаха в настръхналите пера, които се издигаха от шията на града в Долен Манхатън. Пиха кафе и пушиха големи мексикански пури maturo69, дон Корадо каза:

— Чарли, знаеш, че винаги си бил любимецът ми.

— А ти беше мой настойник, когато ме заклеваха Падрино. Старах се да живея достойно за тази чест — отговори Чарли на хубав сицилиански диалект.

— Така е, Чарли. Много добре си спомням. Закле се в абсолютно подчинение и опази клетвата.

— Благодарение на теб, Падрино.

— Чарли, нека ти кажа, че много от успехите на семейството се дължат на тебе. Ти си най-добрият ни екзекутор. По-добър от Винсънт и баща ти. Никога не си провалял договор. Винаги си прибирал и последния долар.

— Исках да се отплатя за доверието ти.

— Все повече ти вярвам. Повече от всякога, а и синът ми Едуардо също ти има доверие.

Лиричното отклонение на Боса се стори странно на Чарли. Защо нито веднъж не спомена Винсънт. Нали той беше заместник на Винсънт, защо тогава дон Корадо трябва да говори за доверието на Ед в него? Ед Прици винаги беше стоял съвсем настрана. Не бяха имали преки разговори по време на редките срещи и единственият контакт на Чарли с него беше чрез групата на адвокатския колектив по криминалните дела.

— Чарли — проговори Дон Корадо, навеждайки се напред, за да докосне леко коляното му и да подчертае тяхната близост, — Винсънт е болен човек. Кръвното му е много високо, опасно високо. Лекарят му ми довери, че болката от подаграта разстройва ума му, но най-зле са бъбреците му. Това е тайна, запомни това, бъбреците на Винсънт няма да издържат дълго.

— Ами — сви рамене Чарли, — съвременната медицина…

— Ще прехвърлим Винсънт във Вегас. Трите хотела могат да ползуват услугите на един общ съветник със съответната власт. Винсънт ще поеме работата Трябва да утвърдим линия на твърди спортни залагания за цялата страна, без да дразним правосъдието. Работата на казиното е нищо в сравнение със спортния справочник.

— Знам — отговори Чарли. — Господи — помисли си той, — защо винаги загрявам толкова късно?

— Навярно се чудиш защо ти казвам всичко това, Чарли? — попита дон Корадо, усмихвайки се.

— Да.

— Ами ти ще заемеш мястото на Винсънт тук.

Чарли премигна.

— Така е — потвърди дон Корадо, лапвайки синьозелено зърно грозде. — Ти ще ръководиш всичко. Ще бъдеш Босът.

— Аз ли? — учуди се Чарли.

— Ти, аз и баща ти ще се договорим какъв процент ще получаваш. Разбира се, по-малък, докато Винсънт бъде освободен от задълженията си и се установи, но все пак трябва да изкарваш четиридесетте хиляди долара на седмица. Ще притежаваш най-голямата организация в този бизнес — две хиляди и сто души на улицата, работещи за теб. Какво ще кажеш, Чарли?

Чарли помълча няколко секунди, най-малкото за да може да се наслади на мисълта за тези пари и власт, които ще бъдат негови. Но той знаеше, че няма да бъде тъкмо така. Винсънт беше най-големият син на дон Корадо. Това беше бизнес на Прици. Те заедно ще решат дали Винсънт ще направи невъзможното и ще се откаже от всичко, което има, за да отиде да си убива времето във Вегас заради чифт проклети бъбреци. Ако станеше такова чудо и останалите приемеха, че това е най-добрият вариант, Винсънт щеше да извика Чарли, да му изложи всичко и да му съобщи от колко процента той трябва да се откаже, за да поеме работата. Чарли нямаше да получава всичко, докато Винсънт е жив. А после, когато му дойдеше времето да предава длъжността, той щеше да въведе следващия.

— Нямам думи, падрино — каза Чарли на дон Корадо. — Не съм сънувал такава чест и привилегия. Как мога да изразя благодарността си? Как мога да ти се отблагодаря?

Малките очички на дон Корадо се изпълниха със сълзи. Извади снежнобяла кърпа и избърса дълбоко хлътналите си очи.

— За мен този ден е още по-голям, отколкото за тебе, Чарли — отвърна той с треперещ глас. — Възможността да усетиш как синът на моя най-стар и скъп приятел в света поема задълженията на собствения ми син, ме изпълва с радост и вълнение.

— Кога ще стане всичко това, падрино?

Чарли имаше мрачни предчувствия. Кражбата на Айрин във Вегас запълваше мислите му. Дон Корадо никога не можеше да прости и да забрави за каквато и да е сума, загубена чрез предателство или кражба, а сега сумата беше голяма, солидна.

— Не Казвай дори на баща си. Нека това остане между нас!

Издигнаха го! Очакваше го! Внезапно чувство на увереност обзе Чарли. Новата работа беше за триста и шестдесет милиона долара. Дон Корадо не би предприел нищо, без да се застрахова солидно по какъвто и да е въпрос, без да е обсъдил и огледал всичко от всяка страна със своя съветник Анджело Партана, а той току-що бе споменал, че Поп не трябва да знае.

— Разбирам, падрино.

— Винсънт ще бъде готов да се премести, като приключи работата с Филарджи. Няма да трае дълго. Ще трябва да минат три седмици преди да приберем откупа и ти ще можеш да пуснеш Филарджи на свобода, за да отиде в полицията и неочаквано да се намери в затвора. В деня когато Филарджи бъде изправен пред съда, Винсънт ще се изнесе от Пералнята и ти ще се нанесеш.