За честта на Прици - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Ричард Кондън (Първа глава) #3

Първа глава

Внучката на Корадо Прици се венчаваше пред бароковия олтар на Санта Грация ди Трагето — църквата, носеща щастие на семейство Прици. Булката сияеше сред тържествените звуци на хора и възхваляващото песнопение на епископа. Младоженецът, малко по-нисък от нея, но по-развълнуван, беше братовчед Петси Гароне, член на най-приближения кръг на фамилията.

Озарена от нежна светлина църквата бе изпълнена с божествена музика. Дон Корадо Прици, осемдесет и четири годишен, седеше на първата пейка до пътеката, от дясната страна. Той дремеше, но дори в покой, лицето му, така изкусно прикрито и измамно, приличаше на гигантска трънлива корона на хищна морска звезда. От време навреме отваряше малките си остри и студени като кубчета лед очи, оглеждаше се наоколо и пак ги затваряше.

До дон Корадо седеше най-големият му син Винсънт, бащата на булката, широкоплещест едър мъж. Хванал коленете си с ръце, и свъсил вежди, той тананикаше тихичко „Звезди и райета навеки“. До Винсънт беше брат му Едуардо и неговата трета „истинска“ съпруга Baby1. Едуардо наричаше съпругите си Бейби, не за да звучи по американски, както обяснил веднъж на майка си, а защото Христофор Колумб кръстил „Niña“2 първия си кораб, с който открил Америка. Това означавало „малката“. „Всичките са лукави женички — говореше майка му — защо не ги наричаш Pinta“3? Едно беше сигурно — по традиция никой в семейството не би ги нарекъл Santa Maria4.

От всички единствен Едуардо беше изискан: с посребрена, високо пригладена на вълни коса, с костюми от Чифонели (Рим) и пари от банката Гучи.

Точно зад дон Корадо седеше Анджело Партана, неговият най-стар приятел и съветник на семейството. Висок, кокалест и плешив, този седемдесетгодишен мъж беше винаги елегантен.

Зад първите два реда също от дясната страна, сред задушната миризма на стотиците запалени восъчни свещи, наредени според ранга си, седяха по-нискостоящите Прици, още един Партана, много Сестеровци и Гароневци. Между тях имаше елегантно издокарани роднини от най-влиятелните семейства на fratellanza-та5 в Съединените щати. Сал Прици беше женен за Върджи Лакамарито, сестра на Ауджи Лакамарито „Англиканеца“, бос на детройтската мафия. Две от дъщерите на Гароне бяха омъжени за синовете на Дженаро Фустино, шеф на мафията в Ню Орлиънс, които контролираха целия юг на Съединените щати. Катерина, племенницата на дон Корадо, бе съпруга на сина на Релиджо Карамаца, глава на чикагската мафия. Дон Корадо бе втори братовчед на Сам Бенефиче, ръководещ мафията в Нова Англия, а Карло Бигоне „Бидона“ — бос на клана в Кливлънд.

Всички клонове на предприятията на братството представляваха един конгломерат, който можеше да действа дотогава, докато се неутрализират, от една страна, пазителите на закона, а от друга, докато се поддържат сърдечни, дълготрайни отношения с неговите клиенти — жертви. Както при никоя друга търговска организация, бизнесът на семейство Прици зависеше изцяло от солидните му връзки с кръговете от обществото, нямащи нищо общо с криминалния свят, но крепящи се на взаимната изгода. Би било погрешно да се смята, че семейство Прици се различаваше от „законното“ общество. Огромните печалби и облагите се създаваха и насърчаваха и от двете страни. Прици не бяха „лоши“ играчи и играеха карти само със строго определени „добри играчи“. И двете страни изкусно лавираха в дългата нощна надпревара за бичене на пари, помагаха си и обединени бяха най-важната част от политическата и икономическата система на обществото.

В църквата, от лявата страна, на задната половина от пейките седяха с безразличие работните групи на Прици и техните capiregimes6 на почетната гвардия от около седемстотин души — една трета от действащите soldati7. Пред тях бяха посредниците от групата на главния инспектор, градските поделения и полицейският отряд към Нюйоркския полицейски отдел, всичките в цивилни дрехи. До тях седеше главният оперативен ръководител на един от многонационалните конгломерати, папският нунций, водачите на националния съюз, суперзвезди от екрана, операта, театъра, телевизията и от големия свят на спорта. Шафер бе сегашният световен шампион в полутежка категория, а шаферка — Мис Америка на годината. На първите три реда сенатори и конгресмени седяха рамо до рамо с висши полицаи, радио и телевизионни водещи, най-добрите и блестящи умове на печата, представители на областната и централната прокуратура, хора от Белия дом.

Радиото плътно отразяваше церемонията от галерията на църковния хор, където бяха инсталирани камерите на телевизионните мрежи заедно със записващата апаратура, собственост на Прици. Лавината от безкрайните репортажи се сливаше с прекрасната църковна музика и щракането на обикновените, старомодни новинарски камери. Омъжваше се внучката на Корадо Прици.

Чарли Партана седеше на единадесетия ред, отдясно, до своя братовчед Паули Сестеро, административен директор в киното. Чарли беше едър, подвижен мъж на четиридесет и две години. Приличаше на покойния Фар Лап, с яки скули и издадена напред челюст, с жълтеникави очи и вежди като осил. Той стана един от „преуспелите“ мъже в обществото на честта още щом навърши седемнадесет години — също като баща си.

Чарли Партана беше син на Анджело, sottocapo8 на Винсънт и екзекутор при Прици. Един следобед тринадесетгодишният Чарли се озова на пътя Гън Хил в Бронкс, където никога не беше ходил. Баща му не можа да измисли по-добър начин, за да пречука Фил Тероне Малкия, най-големият мръсник и търговец на марихуана в северен Бронкс. Чарли беше облечен с къси панталонки. Там около тридесетина деца се блъскаха за сребърните монети, които Тероне им подхвърляше. Чарли просто изтича зад колата и пръсна черепа на Тероне. След това хвърли пистолета и изчезна сред децата.

Беше коравосърдечен и нищо не можеше да го развълнува. Винаги изработваше плана си, обмисляйки го хладнокръвно, до най-малки подробности. Веднъж полицията плътно обкръжи един апартамент. На покрива и по прозореца имаше прожектори, високоговорители и снайперисти, всичко като за снимане на филм — за да хванат гангстера Димпълз Танкреди, който не само работеше за Прици, но беше пречукал и две ченгета. Танкреди му изпрати съобщение, изказвайки съжалението си, но и решимостта си да се споразумее с полицията, макар че това щеше да удари бизнеса на Прици с опиати по Източния бряг, за да спечели време вместо да бъде пречукан от ченгетата. Поне достатъчно време, за да може адвокатът му да уреди някои неща и побеснелите ченгета да се успокоят. Дон Корадо беше слисан от намеренията на Танкреди и го сподели с Анджело Партана, който каза: „Ами, моят Чарли ще влезе там и ще опатка това курче“. Това беше четвъртият удар на двадесетгодишния Чарли.

Едуардо Прици уговори официална среща с висши полицейски офицери от Бруклин. Бяха разменени мнения и на всички стана ясно, че и двете страни желаят отвратителният убиец на ченгета да бъде умъртвен. Отделът се съгласи това да извърши агент посредник, но не желаеше да рискува повече живота на други полицаи.

За случая ченгетата дадоха друго име на Чарли, който още на следващия ден се появи във вестниците, без снимка, като Джордж Фиърънз, детектив първа степен, снабден с полицейска карабина. Той се качи със служебния асансьор до задната врата на апартамента, където Танкреди беше сгащен в клопката. Накара го да се приближи, за да чуе предложенията за споразумението, което Прици искаха да сключат за него. Вратата не се отвори, но Танкреди бе достатъчно близко и Чарли му свети маслото. След това слезе със служебния асансьор, върна пушката и каза на ченгетата какво е положението горе. Четирима от тях се качиха до апартамента, разбиха предната и задната врата пред приятелските телевизионни екипи и простреляха единадесет пъти умиращия Танкреди.

— Тук има даже хора от Агридженто, Чарли — учуди се Паули, който изглеждаше нисък, когато стоеше прав, но седнал, той създаваше впечатление на огромен човек.

— Виждаш ли, хей там, онзи приятел с лице на костенурка? Това е Пиетро Спина — член на fratellanza9 от старата родина.

— Остави това — каза Чарли. — Чия е тази страхотна глава два реда напред, през пътеката?

Те загледаха с любопитство жената пред тях.

— Страхотна ли? — попита Паули.

Тя беше очарователна и те веднага го забелязаха.

— Господи, Паули, тя е великолепна! — възкликна Чарли, като наблюдаваше втренчено дамата. Красива по своему, за него тя притежаваше класическа хубост. Беше мургава и седеше величествено като богиня.

— Не я познавам — каза Паули, — но трябва да е много близка приятелка на семейството или е от големите вестници.

— Ако беше приятелка на семейството, сбъркала е мястото си в църквата.

Хорът затихна и Чарли чу шума на записващите камери. „Четири комплекта камери“, чудеше се той. Паули му беше казал, че сватбата ще бъде заснета от Скот Милър на едночасов филм с музика, заглавия и специални ефекти; с Тони Муто, която имаше три плочи между петдесетте най-добри песни и пееше на сицилиански диалект по неин избор „Трябваше да си ти“. Филмът щеше да бъде записан на видеокасети и всеки участник в сватбата щеше да получи по една, за да се наслаждава на церемонията през следващите няколко години.

— Слушай, Паули, искам нещо от теб.

— Какво е то, Чарли?

— Щом свърши литургията, предай на шефа на екипа да ми снима онова момиче.

— Щом искаш — ще го имаш. Ето! — Извади картичка от задния си джоб и драсна нещо — Дай му това и той ще направи каквото му кажеш.

От предния ред Амалия Сестеро се обърна и се усмихна.

— Хей, Паули — извика тя.

— Да?

— Млъкни и гледай сватбата.

Докато тълпата излизаше от църквата, Чарли избърза и хвана шефа на снимачния екип. Пъхна стодоларова банкнота в ръката му, като смяташе, че тя ще свърши по-добра работа отколкото картичката на Паули.

— Опитвам се само да подпомогна киното — каза той. — Виждаш ли онова момиче, хей там? Красавицата с роклята в жълто-зелено.

Човекът погледна.

— Красавицата ли?

— С късите бели ръкавици! Която излиза по пътеката.

— О, тази ли? Да.

— Снимай я колкото можеш, когато стигнем в хотела. Ясно ли е? Запази всичко, което направиш за мен, разбра ли?

Чарли имаше груб, остър глас, като поскръцването на пясък, попаднал в скоростите на тежкотоварен камион. Той звучеше сърдито дори когато пееше коледни песни. Гласът, ръстът и кръглите му изпъкнали очи накараха оператора почти да приеме, но той се смути и се разколеба.

— Виж какво, приятелю, бих искал да го направя, но…

— Искаш ли да изядеш тази картичка?

Чарли пъхна картичката на Паули в ръката му и човекът енергично кимна с глава.

— Разбира се, — каза той — удоволствието е мое. Ще я има навсякъде, в целия филм.

— Не се будалкаш, нали? — предупреди го Чарли.

Декораторите бяха превърнали балната зала на хотела в точно копие на старите градини в Палермо. Всички от квартала, които влизаха в залата, оставаха изненадани от гледката, защото я свързваха с младостта си. Ефектът беше толкова поразителен, че три възрастни дами плачеха и се смееха от умиление.

— О, за бога, виж! — извика главата на семейство Бока — Какво ще кажеш за всичко това?

Целият таван бе украсен с гирлянди от крепирани хартиени ленти: червени, бели и сини от едната страна към централния полилей и червени, бели и зелени от полилея до другия край. Балоните се удряха един о друг в тавана, полюлявани от топлия въздух. Тържествената сватба се превръщаше в прием. Присъстващите се почувстваха изведнъж близки и някои започнаха да се прегръщат. Тук имаше толкова любов, че сърцето на Чарли се преизпълни с нея, като халба с бързо налята бира.

От всяка страна на залата имаше дълги маси, отрупани с планини от сандвичи. Евреите сервитьори от веригата магазини за деликатеси на Прици пълнеха дузини бирени халби. Ед Прици бе започнал този бизнес, защото където и да отидеше, все не можеше да намери хубаво парче пастърма. Това го наведе на мисълта и за пекарните, които скоро завладяха цялата страна. Тъй като никой не можеше да направи по-хубав ръчен хляб с коричка, неусетно гастрономите на Палермо Мейвън покриха страната с правото на предимство, включително и с подбора на сервитьори-евреи. Повечето от тях, говорещи сицилиански, пълнеха кани със самбука10 от големи бъчви. На масите имаше девет вида салати, планини от farfalline11, купчини студено месо, salsiccia12 и пасти, подредени сред четиринадесет вида сицилиански борнони и сладолед. „Господи“, дивеше се Чарли, дори и оркестърът беше както трябва: пиано, акордеон, кларнет и един бас свиреха роков аранжимент на Giovanezza13. Над сцената, зад оркестъра, в тежки позлатени рамки висяха огромни, осем на десет фута, тъмнокафяви портрети на Папа Пий XII, Артуро Тосканини, Енрико Карузо и Ричард Никсън.

Много от по-възрастните мъже бяха облечени официално в смокинги, а по-възрастните жени — в тоалети в подходящия за сватба черен цвят, докато младите бяха в евтини дрехи като ziticones14. Чарли също носеше смокинг. Беше четири часа̀ в летния следобед, но това беше сватба на Прици и всички трябваше да знаят как се отдава почит.

Осемдесет и три годишната сестра на Дон Корадо, облечена в черно, седеше до вратата и плачеше щастливо. Влизайки, гостите пускаха запечатани пликове или пари за булката в черната чанта с шнур, която тя държеше между краката си. Сумата беше като че ли шестдесет долара. За да объркват туристите във Вегас, хората от техните среди брояха хиляда долара за един. Тази мярка обаче стана общоприета, затова голямата купчина пари бяха шестдесет хиляди.

Чарли избърза с придвижването си от църквата в една полицейска кола, за да бъде сигурен, че ще стигне там пръв. Даде на сержанта, който го уреди, един кредитен купон за шест говежди стека, опаковани в лед от месарската фирма „Прици“. Когато влезе в залата, той се настани точно до вратата и зачака.

Тя дойде след около двадесет минути. Вероятно беше минала през тоалетната. Наблюдаваше я, когато пусна плика си, след това видя, че е с Мейроуз Прици, сестрата на булката. Той мина пред тях в тълпата и застана така, че те да могат да се приближат до него.

Какво лице! Тя не приличаше точно на италианка, но беше красива. Устата й цъфтеше като букет от макове, а такава кожа той не бе виждал никога. Успя да застане така все едно е бил избутан от хорския наплив на пътя им близо до вратата. Мейроуз изглеждаше възхитително. Приличаше на имигрантка-италианка, с хубави очи и красиви форми сред грабващи заоблености и възвишения. Беше висока почти колкото Чарли, с тъжни очи и дълги пръсти. Жена, която беше правила всичко както трябва, освен веднъж, когато съгреши.

— Здравей, Чарли — извика тя. — Чудесно е! Запознай се с приятелката ми Айрин Уокър. Това е Чарли Партана.

Тя го изчака да заговори и той си помисли, че Айрин постъпва умно. Как може една жена да има такова лице и тяло и в същото време да бъде толкова интелигентна. Когато го погледна, стори му се, че забелязва изражението в очите й — подобно на онова, появило се върху лицето на Пизаро, когато за първи път зърнал перуанско злато; изражение на човек, направил историческо откритие. „Господи, помисли си Чарли, никога не съм виждал такава жена“.

Мейроуз изчезна в тълпата.

— Ще пийнем ли нещо? — попита Чарли.

— Може би чаша вино за булката и младоженеца отвърна тя.

Гласът й действаше сякаш дим излизаше от някакъв съд. Той просто невидимо се разнасяше от нея, но Чарли го виждаше. Имаше цвят на флорентинско злато, с розова следа от дима, останал от фойерверките на 4 юли… Бе прикован от очите й. Господи! Те излъчваха здраве… Имаха ресници като ресните, които майка му винаги слагаше на абажурите, когато бе дете. Бялото им бе искрящо бяло и то подчертаваше кафявото, как то цветята, които израстват от езерото. Кафявото бе с цвета на кленов сироп, а вътре между ситни власинки с цвят на мандарина плаваха малки златни рибки. И те промениха живота му. Какво би се случило, ако успееше да откъсне поглед от очите й и да огледа останалата част от нея? Той бе покорен от тази жена.

— Мога ли да те заведа у дома? Искам да кажа, когато си готова.

Тя спря един сервитьор с поднос, пълен с чаши шампанско и Чарли взе две.

— Аз живея в Лос Анджелийс — каза тя.

— Имам предвид моя дом — поясни Чарли.

Точно в този миг Винсънт Прици започна да говори по микрофона на сцената. Лицето му беше оловносиво. Имаше чуплива сива коса и все още акцента на старата си родина. Не му пукаше от нищо. Приличаше на морганатичния съпруг на Майката Земя, на покровителя на парите, телевизията и веселия живот. Той представи дон Корадо на гостите. Чарли беше целият в слух. За две години не бе имал възможност често да вижда дон Корадо. В зашеметената от страхопочитание зала настана мъртва тишина. Дори келнерите-евреи спряха като заковани, докато дребното, омаломощено тяло, въплътило насилствената смърт и корупция, трябваше да стигне до микрофона на сцената, влачейки краката си. Присъстващите сякаш въздъхнаха с благодарност, че този sine qua non бе пленник на толкова изхабена плът.

От всички водачи на fratellanza-та единствен Корадо Прици се бе издигнал стабилно, със сила и престиж, защото никога не се бе отклонявал от omerta-та15. И за отплата тя го беше запазила и защитила. Беше единственият присъствал както на срещата в Кливлънд през 1928 година, така и на срещата в Апелъчин, близо четвърт век по-късно, през 1957 година. От всичките арестувани на срещата в Кливлънд през 1928 г. единствен той нямаше снимка в полицейските папки. За повече от шестдесет години неговата слава и мощ във fratellanza-та здраво беше нараснала, а властта му в правителството на Съединените щати се бе удвоила геометрично. Беше единственият „приятел“ от Съединените щати, радващ се на лични връзки с покойния дон Кало Вицини, който беше като член на семейството на сегашния Capo di tutti Capi16 на Сицилия — дон Пиетро Спина, чийто син днес присъстваше на сватбата.

Дон Корадо потупа ръката на сина си и му даде знак да наклони глава. Винсънт се наведе, като кимаше докато слушаше. След това се обърна към микрофона.

— Баща ми ви приветства с добре дошли на големия семеен празник — предаде той думите му. — Пожелава на всички да прекарате весело. Вдига тост за обич и щастие на булката и младоженеца и им желае много деца.

Винсънт вдигна чаша. Жеста му последваха осемстотинте гости. Всички пиха. Старият човек бавно се затътри по сцената и изчезна зад пианото между завесите, съпровождан от двама от хората си, като единият му разчистваше пътя, а другият вървеше след него.

Музиката засвири отново. Свиреха „Ти, ти ме побъркваш“, един истински Пийбоди, танцът, който се играеше, когато Чарли за последен път се беше престрашил да излезе на дансинг с жена.

— Хей, какво ще кажеш, да потанцуваме — предложи Чарли.

Мейроуз Прици дръпна Айрин точно когато той щеше да я отведе към дансинга.

— Търсят те на телефона, Айрин — каза тя.

— На телефона ли? — промърмори тъпо Чарли, но Айрин вече се бе отдалечила с Мейроуз и те се загубиха в тълпата.

Остана на мястото си, като се чудеше дали тя ще се върне и мислеше, че няма да го понесе, ако не дойде. Безразличен към всичко наоколо, започна да крои планове. Щом булката и младоженецът си тръгнеха, той щеше да заведе Айрин в парка отсреща. Ще седнат на една пейка и когато се уморят да седят, ще се разходят около блока. Отново ще седнат на пейката и ще решат къде да отидат да вечерят.

След като почака двадесет минути, тръгна да я търси, но не я намери. Видя Мейроуз да танцува с Ал Мелвин и се приближи до дансинга, наблюдавайки ги. Не искаше да ги прекъсва, защото Айрин можеше да се върне, а той не желаеше тя да си помисли, че се интересува от друга жена. Когато Мейроуз слезе от дансинга, Чарли я спря и попита:

— Къде е Айрин?

— Айрин?

— Ти я замъкна на телефона.

— Скъпи, как бих могла да знам.

Чарли беше последният гост на сватбата, който си тръгна. Стоеше до вратата, като се взираше в лицата на хората, без да има представа какво би могъл да й каже, ако минеше с друг мъж. Имаше право да говори с нея и ако мъжът възрази, щеше да му счупи пръстите. Но какво ще стане, ако тя не иска да говори с него? Какво ще стане, ако само му махне и продължи, или ако той се опита да я спре, а тя просто го смрази с поглед?

Когато всички си отидоха, Чарли даде на жената пред тоалетната пет долара, за да влезе. След като се увери, че на Айрин не й е прилошало вътре и не й се е случило нещо друго, тръгна да търси главния оператор.

— Хвана ли я?

— Да хвана какво?

Чарли сграбчи мъжа за ризата и го повдигна на пръсти.

— Искаш ли да те изпратя в гробищата? — попита мрачно.

— Слушай, сега си спомних. Имам записа. Много е добър. Ще ти хареса.

Чарли го пусна.

— Кога ще го видя?

— Ние само снимаме, мистър. Искам да кажа, превъртам го и отново отива в лабораторията. Трябва да го получите от фирмата.

— Добре — съгласи се Чарли — Ще го взема.

Той се качи в разнебитения шевролет и тръгна към къщи, като мислеше, че може би бе по-добре, че Айрин изчезна. Иначе трябваше да я вози в трътлестата таратайка. Но, по дяволите, помисли той, можеше да отиде при пиколото и да наеме лимузина, а да остави шевролета и да изпрати утре някой да го прибере. Когато се върна в четиристайния апартамент, обзаведен от Мейроуз, в който живееше вече девет години, свали папийонката си и седна на малката тераса, обърната към залива. През съзнанието му отново изплува лицето й. Необходимо е да я намери. Твърдо реши, че няма да прекара остатъка от дните си като някое дете, гледайки какъв би бил животът му, ако тя не беше изчезнала. Трябваше да я намери. Въпреки че не беше редно, налагаше се да се обади на Мейроуз и да я попита. Струваше му доста усилия, но тя беше единствената му връзка с Айрин. Взе телефона в скута си и набра номера.

— Мей?

— Няма я. Искате ли да оставите съобщение?

— Кой е?

— Прислужницата.

— Имаш ли молив?

— Чакайте. Ще взема… Готова съм.

— Аз съм Чарли Партана. Искаш ли да го кажа по букви?

— Не, разбрах.

— И така, искам да чуя по букви.

Тя повтори по букви.

— Добре — рече той. — Кажи си името и ще ти изпратя десет долара на адреса ти.

— Десет долара?

— Да. Как се казваш?

— Мис Пийчиз Елтъмънт.

— Добре, Пийчиз. Кажи на мис Прици, че трябва да ми се обади независимо колко е часът. Знае номера.

— Да, сър.

Затвори и се обади на Паули в хотела му. Никой не отговори. Отиде до масата и отвори едно чекмедже. Извади плик, постави вътре десетдоларова банкнота, запечата го и го адресира. Излезе от апартамента и тръгна към пощенската кутия срещу асансьора. Извади марка от портфейла си, залепи я върху плика и го пусна.

Вратата на асансьора се отвори и от там излязоха двама души.

— Хей, Партана — извика по-едрият.

Чарли почувства, че го обхваща паника, стоейки без пистолет в открития коридор. Мъжът показа значката си.

Гелъгър, от отдела за самоубийства — представи се той.

Чарли си отдъхна.

— Какво има?

— Сигурно не искаш да говорим за това тук.

— Разбира се, заповядайте.

Те влязоха в апартамента.

— И така? — запита Чарли.

— Някой е претрепал Сал Нетурбино днес следобед.

— А, а?