За честта на Прици

Тринадесета глава

Оставаха още два дни до заминаването й във Вегас и докато тя мислеше как да попречи на неговото преследване, след като около събитието се вдигне шум, Чарли Партана й телефонира от Ню Йорк и я покани на обяд. Маркси трябваше да й позвъни на следващия ден в дванадесет часа, но често пъти той закъсняваше. Тя си уреди срещата с Чарли за един часа в „Бевърли Уилшър“. Маркси се обади пет минути по-рано.

— Всичко е точно — каза той с гръден глас, плод на една от актьорските му приумици, имайки предвид Черната пантера. Тя имаше достатъчно време да се освежи и да нагласи върху къдриците си новата (сто и деветдесет долара на дребно) зелена феерична шапка и потегли с колата към хотела.

Чарли изглеждаше блед, когато тя го зърна във фоайето, но като се приближи към стола й, целият се изчерви. Тръгна стремително към нея и измърмори колко се страхувал, че няма да я види отново. Беше абсолютно права. Беше хлътнал здравата по нея. Добре, желанието й се сбъдна. Чудесно. Сега знаеше, че трябва да мисли за положителната страна на неговото увлечение, за купчината пари, които изгребваха от Вегас. Изпитваше нещо особено към Чарли, което я смущаваше. Не можеше да разбере какво точно става с нея, но когато го гледаше в очите, се чувстваше по-стара и по-близко до смъртта, и същевременно — вечна. Не знаеше какво е това чувство, защото никога преди не бе изпитвала подобно нещо. Единствените книги, които беше чела, се отнасяха до данъците, така че какво ли знаеше за любовта. Чарли бе различен от преди — веднъж на сватбата и втори път — от мита за него. Той беше младолик мъж на средна възраст. Изглеждаше толкова здрав и беззащитен. Беше много едър — всичко у него беше огромно: ръцете, носа, главата, но в големия мъж имаше един малък човек, а в малкия — едно момче, едно копнеещо момче. Тя мислеше какво представлява той, какво е самата тя — вътре в самата си същност, която се преструваше, че знае какво точно иска. И у двамата имаше някаква несигурност, която можеше обаче да се стопи мигновено, мислеше си тя, ако нейната и неговата несигурност се слееха. Тогава те щяха да се почувстват изведнъж сигурни.

Пътувайки към нейния любим пуерторикански ресторант „Лос Тремблас“, Чарли й разказа как беше помагал на хората в един мотел по време на буря и това обърка представите й за него, защото тя го знаеше като отмъстителя на Прици, а това не пасваше на момчето, което миело чинии и оправяло легла, за да бъде полезно. Опита се да се досети за номера, който им бяха скроили в Лансинг Мичиган горе-долу по онова време и си спомни за търговския агент на Тиймстърз, когото бяха застреляли с ловна пушка. Трябва да е било работа на Чарли.

— Ти си различен от това, което си представях, Чарли — каза тя.

— Защо така?

Тя, разбира се, нямаше сама да разказва с какво се занимава, за да печели и живее така добре, както и не можеше да му каже, че беше очаквала да види един гангстер, а се оказа, че до нея седи съвсем различен човек.

— Добре де, би трябвало да си груб. Исках да кажа, мислех си, че като си видял жените, си помислил: „Какво пък толкова, нека те да чистят мотела. Нали жените са за това“.

— Не! — каза Чарли. — Аз живея сам. Имам една чиста, спретната къща. Където и да съм, си представям, че съм в нея. Това ли е ресторантът? Там, горе?

Чарли я запита дали е омъжена и тогава тя разбра откъде идваше снизхождението му към случая в Лас Вегас. Така или иначе Луис трябваше да си отиде, защото той всъщност очакваше тя да избяга с него в Рио или където и да е. А Луис беше първият, когото Прици щяха да заподозрат, защото той беше от семейство Прици. Маркси умираше. На него не му пукаше какво ще стане и той се хвана с тази мръсна работа само за да й остави парите. Тя трябваше да се справи с Луис и да остави Маркси на Чарли. Затова искаше да даде на Чарли още малко поводи да не хареса Маркси, за да свърши всичко по-бързо. Тя даде възможност на Чарли да изкопчи от нея цялата история с брака й. Нямаше нищо вярно, с изключение на това, че тя и Маркси бяха женени.

Когато срещна Маркси, беше на осемнадесет и си развяваше задника във фоайетата и баровете на хотел „Лууп“. Плащаше на сдружението петдесетте процента от това, което печелеше. Той не беше сводник. Събираше парите от сводниците и момичетата. Работата си вършеше усърдно и методично, но беше вътрешно неспокоен човек. Още като дете, когато баща й биеше майка й четири пъти в седмицата, Айрин смътно бе усетила, че у себе си има нещо, което укротява мъжете. Маркси долови това.

През целия си живот беше празен и неуверен човек, но откакто бяха заедно, винаги когато тя имаше нужда от него, той се задействаше. Може би тя беше една от седемдесетте проститутки, от които взимаше пари. Той потвърди напълно психическата си неуравновесеност (ако не беше нещо друго), когато през есента на 1963 година я покани да пийнат нещо в „Палмър Хауз“. След известно време й предложи да се премести при него. После през есента на 1964 й каза, че работи като счетоводител в сдружението в Детройт и й предложи да се омъжи за него. Беше напълно объркана от предложението му, но все едно. Маркси й харесваше. Той имаше нужда от нея, но Господ знае, и тя имаше нужда от него.

Липсваше й безразличието, което имаше у преуспяващите уличници. Не беше родена самоубийца и не беше глупачка. Парите я привличаха, а Маркси знаеше всичко за тях, така че тя се разплака на рамото му и каза да. Преместиха се в Детройт. Бандата Пърпъл се превърна от еврейска шайка в сицилианско семейство. Маркси беше находка от стари времена, част от сантименталното понятие, че евреите разбирали от пари повече, отколкото сицилианците. Полека-лека и на двамата им стана ясно, че у Маркси много неща не са наред: сърцето му беше слабо, страдаше от хемофилия. След десет години на този климат, той не можеше да издържи повече. По онова време тя беше куриер и доставяше „каймака“ в Невада на определени хора, пренасяше го в Маями за първо разпределяне, след това в Ню Йорк за второто и накрая за последна подялба между Чикаго и Кливлънд. После я преместиха на задграничните маршрути и тя носеше парите в Цюрих, Женева, Панама, Нигерия и Карибите; дълги полети с много време за зубрене на данъчните книги.

Може би Маркси беше тежест, истински камък на шията, но резултатите показаха, че за нея той беше наистина щастлив талисман. Именно Маркси я беше въвел в истинската работа, на самия й връх. В Ню Йорк имаше един бижутер, който Сдружението използуваше да продава на едро крадени камъни, но той подменяше истинските с фалшиви и имаше много оплаквания. Държеше магазин за диаманти на Четиридесет и седма улица, между Шесто и Пето авеню, и там винаги беше пълно с жени, търсещи изгодни сделки, като се надяваха да хванат някой мъж, за да им ги купи. Джо Лакамарито, босът на Маркси, беше бесен, защото този мошеник си мислеше, че може да се измъкне с откраднатото. Той поиска някое от семействата в Ню Йорк да изпрати група в магазина и бижутерът да си го получи. Маркси беше добър приятел на Джо.

— Нека ти кажа, Джо — рече той, — тази работа най-добре ще я свърши жена. Тя ще го пречука и ще се смеси с навалицата толкова бързо, че никой няма да може да каже нищо.

— Жена ли? — каза Джо — откъде да намеря жена за такава работа?

— Имам я — рече Маркси.

Вечерта, докато миеха и прибираха чиниите, Маркси й обясни.

— Заставаш на щанда. Взимаш камъка, който искаш да купиш. Бижутерът ще се наведе, за да отвори кутийката, докато ти отваряш чантата си. Все едно, че изваждаш парите. После го застрелваш, хвърляш пищова в тълпата, смесваш се с другите жени и изтичваш на улицата, като крещиш заедно с другите, които излизат панически на улицата.

— Колко ще платят, Маркси? — попита Айрин.

— Двадесет и пет хиляди.

— Не се ли будалкаш?

— Това е нищо, Айрин. Веднъж да се разчуе в Сдружението, че има жена от висока класа, която убива по договор, ще видиш, цената ще скочи три пъти.

Айрин се зае с работата й всичко се разви точно така, както беше казал Маркси. А за случая Нетурбино въпреки инфлацията взе сто хиляди долара. Винаги имаше по три, понякога и четири такива случая в годината.

Маркси искаше да й бъде посредник срещу петдесет процента, но тя така го изгледа, че той побърза да каже:

— Не, това няма да стане. Ще бъда въвлечен. Ще бъда подкрепление.

Каза му, че може да даде телефонния й номер на Джо Лакамарито в Детройт. След това си разработи своя система. Имаше флирт с красив хлапак, студент-гений в електронната лаборатория на Техническия университет в Лос Анджелийс. Той осъществи релейната връзка на телефона в Канзас Сити с телефонния секретар в Бевърли Хилз. След това тя си осигури втори телефонен номер в Колумбия, Южна Каролина, който също се свързваше директно с телефонния секретар в Бевърли Хилз. Беше невъзможно да се подслушват разговорите. Сензационен успех! За нейния бизнес!

И така, тя повери на Чарли, че някога, преди четири години, била омъжена за няколко седмици. Каза му, че е полякиня, нещо което не беше признавала от осемнадесетата си годишнина и че се занимава с консултантска дейност по данъците, което беше истина. Водеше незначителна част от данъчната работа на Синдикатите в Южна Калифорния. И после, най-неочаквано се случи нещо, което тя определено трябваше да предвиди, а не беше сторила. Легна с Чарли Партана и беше готова да се закълне в Бога, че подобно нещо никой не бе преживявал.

Беше се влюбила в Чарли Партана. Тя обичаше Чарли Партана и независимо какви бяха неговите правила, те трябваше да изживеят любовта.