За честта на Прици

Трета глава

Чарли и баща му трябваше да прекарат по-голямата част от деня, правейки химически анализ на партидите от пратката хероин, току-що пристигнала от Азия през Колумбия. Беше хероин клас А, № 4 и те останаха заедно с химика, докато той не го раздели на части за продажба на едро и за търговците. Следобед, когато се връщаха през Лонг Айлънд Сити, Чарли се сети да каже на баща си, че е бил задържан заради убийството на Нетурбино.

— Хм, Ед ми съобщи — каза баща му. — Но ти си от чист по-чист, нали?

— Кой го уби, Поп?

— Ние.

— Ние? А защо? Аз нищо не знаех.

— Е, така е най-добре, нали?

— Кой го уби?

— Един талант, не е от града. Беше специално нещо.

— Как стана?

— Винсънт ми поръча да го направим така, все едно, че нямаме нищо общо със случая. В комисията ще мърморят, но ние нямаме пръст в тази работа. Всички бяхме на сватбата и сме се снимали там, нали? Не се впрягай. Беше добре обмислено.

— Господи, наистина добре е изпипано — възкликна Чарли.

Върна се в къщи към девет часа и десет минути вечерта и като седна на терасата се обади на Мейроуз. Беше гадна вечер. Дъждът се лееше и той трябваше да застане в най-отдалечения ъгъл между сенника и стената. Винаги си мислеше, че всеки, който има тераса с такъв изглед или трябва да я използува, или да се върне да живее в евтините квартири на Западен Бруклин.

Мейроуз беше намерила номера на Айрин.

— Нека ти кажа, че трябваше доста да се потрудя, за да го получа, Чарли — рече тя — По-лесно щеше да се открие номерът на телефонна кабина на връх Еверест.

— Искам да ти изпратя нещо наистина хубаво заради услугата, Мей.

Тя се изсмя тъжно.

— Прати ми свети Валентин18 — отвърна тя. — От това имам нужда.

Беше 9:25, следователно 6:25 в Калифорния, подходящ час. Айрин отговори на третото позвъняване.

— Обажда се Чарли Партана — От вълнение дъхът му спря.

— Чарли Партана ли?

— Да.

— Това е страхотно! Как откри номера ми?

— Помолих някого за това. Не се сърдиш, нали?

— Да се сърдя? Поласкана съм. Къде си?

— В Бруклин.

— О!

— Но утре трябва да бъда в Лос Анджелийс за няколко дни. Помислих, че бихме могли да вечеряме заедно.

Последва продължителна пауза.

— Добре — съгласи се тя — Мисля, че ще мога.

— Прекрасно. Тогава ще мина да те взема. Кога е удобно?

— В седем часа.

— Чудесно.

— Но не тук. Нека бъде… какво ще кажеш за фоайето на Бевърли Уилшър?

— Добре. Съгласен съм. Приятни сънища.

Той натисна прекъсващия бутон, но остана дълго втренчен в апарата. Цял живот беше приемал телефона като част от мебелировката си. Ами когато имаш нужда от адвокат или лекар? А какво да кажем за това, което апаратът току-що беше направил за него? Нищо ли? За бога, да не би да ти е предал вица на деня или хороскопа ти? Сега той беше променил изцяло очакването му за живота. Този телефон му беше дал Айрин. Ако отсега нататък видеше лоши деца да изтръгват телефонните апарати от кабините, както често правеха в квартала, щеше да ги набие.

Едва появила се във фоайето на хотела, с шапка от блестящо зелена ефирна материя, която би превърнала всеки шапкарски магазин във водещо място на изкуството, тя — както Чарли забеляза от другия ъгъл — беше забавила движението във фоайето до минус девет мили в час.

Той напрегнато наблюдаваше какво впечатление направи появата й в залата, съжалявайки бедния Паули. Представяше си, че вижда как очите на стария човек се замъгляват, как служителите и случайно намиращите се там се възбуждат, а всяка жена, която я зърваше, разбираше, че при такава съперница съдбата я осъждаше на вечна самота. Присъствието й подкоси краката му и той се хвана за облегалката на един стол, вторачен в нея. Той прекоси фоайето, застана пред нея и каза:

— Страхувах се, че няма да те видя отново.

— Аз ти се обадих — обясни тя. — Мейроуз ми даде телефона ти. Но тебе те нямаше. Щях отново да те потърся в неделя сутринта.

Тя лъжеше, но това беше хубава лъжа.

— Не ме ли будалкаш?

Това доказваше нещо на Чарли, даваше му надежди, че няма да е мимолетно увлечение, от което най-много се страхуваше.

— Нека да отидем някъде — предложи той.

Тя стана. Беше почти три инча по-ниска от него, но той не си спомняше да е била толкова висока.

— С по-високи токчета ли си? — попита той.

— По-високи от какво?

— По-високи от тези на сватбата.

— О, да, наистина.

— На алеята има наета кола с шофьор.

— Хайде да вземем моята, ти ще караш.

Никога не бе чувал такъв глас. Преди да се прибере вкъщи щеше да накара Паули да му пусне филми с Гарбо, защото гласът на Айрин Уокър звучеше като нейния. Беше чел някъде, че някой платил хиляда и петстотин долара за увехнала роза, която Гарбо целунала може би преди двадесет години. Тогава си помисли, че това ще е някой глупак, но сега разбра, че би платил хиляда и петстотин долара за всяка роза, която е била в една стая с Айрин Уокър. Беше в една стая с нея. Тя го харесваше и скоро щеше да го целуне. Може би един ден щяха да го продадат на търг и само Господ знае колко щяха да дадат за него.

Тръгнаха бавно покрай асансьорите, витрините и ресторантите, към широкия покрит изход за колите. Тя пошушна нещо на едно пиколо и една кола с цвят на аметист, непозната марка, двуместна, със свален гюрук веднага бе паркирана пред тях. Чарли помогна на Айрин да се качи, даде бакшиш на момчето и му каза да освободи наетата кола. Отиде до шофьорското място и седна.

— Що за кола е тази?

— Gozzy.

— Gozzy ли?

— Копие на Мерцедес от 1929 година. Японците ги правят в Англия за арабския пазар. Това е голяма кола — като за Калифорния.

— Голяма за всяко място — подхвърли Чарли, когато излизаха от двора — Навярно е много скъпа.

— Е, не беше без пари — призна си Айрин — Но, господи, помисли колко ще струва след две години! Какво обичаш да ядеш?

— Да ям ли?

— Какъв ресторант, имам предвид?

— На открито. Там винаги има нещо необикновено.

— А, а, дали ще намеря такъв ресторант на открито за теб?

Тръгнаха към океана, после нагоре по магистралата край Тихоокеанския бряг и Чарли се почувства по-висок, по-добър, по-мощен, по-мил и по-умен откогато и да било в живота си. Беше му така хубаво, че разказа за времето, прекарано в Лансинг Мичиган, защото освен сега с нея, единствено тогава преживяното го караше да се чувства добре.

— Бях по работа и имаше виелица. И толкова много сняг, че почти никой от персонала на хотела не можеше да дойде. Бяха само помощник-управителят и помощник-касиерът. Гостите сами трябваше да си оправят леглата, да си готвят, да почистват фоайето. Някои от тях бяха невероятно капризни. Разбрах що за стока беше всеки, но аз обичам да домакинствам и да готвя. Живея сам и съм свикнал. — Та, казвам на управителя, че искам да помогна, за да излезем от положението. А той ми се усмихва, все още виждам красивата му усмивка. Работех на телефонния комутатор, в кухнята, на бара, навсякъде където можех да помогна. Повечето от гостите понасяха бурята добре, разменяха си вестници и т.н., но други, мърморковците — висяха във фоайето и като гледаха как снегът се трупа ли трупа, изпадаха в паника. На третия ден пред вратата дойде собственик на снегорин и предложи да разчисти целия паркинг и пътя до главното шосе. Поиска четиристотин долара. Естествено заместник-управителят заяви, че не е упълномощен да похарчи толкова пари и че те имат сключен договор с друг човек със снегорин. Хората, които стояха във фоайето, се развикаха, когато той отказа сделката. Двама души го заблъскаха така, че аз трябваше да ги дръпна в салона и да ги посъветвам малко. Нещата се успокоиха, но двамата недоволстваха, което повлия на другите и те не искаха вече да работят. Просто седяха във фоайето и роптаеха. Аз оправях на всички леглата. След това отивах зад тезгяха в бара и им приготвях храна. В четири часа, когато вече се беше стъмнило, снегоринът, с който имаха договор, дойде до входната врата. Човекът съобщи, че снегът е почистен и можем да стигнем до магистралата. Мотелът се изпразни за десетина минути. Само трима от онези копелета, извинявай, предложиха да платят, но помощник-управителят ги уведоми, че няма за какво да плащат. Когато си отидоха, Франсиз М. Уиникъз — помощник-управителят, одобри постъпката ми. Знаех, че съм постъпил добре, но думите му ме зарадваха. Всяка Коледа му се обаждам. Приятно ми е.

— Гордея се с теб, Чарли — възкликна Айрин. — Ти заслужаваш да се чувстваш добре.

Беше въодушевен. „Казват, че хвърлиш ли троха хляб, след няколко хиляди мили и години по-късно тази троха се връща в цял тон хляб“, мислеше си Чарли.

— Е, човек трябва сам да знае колко струва — заключи философски той.

Завиха нагоре по хълма. Там беше заведението, което Чарли щеше да заличи в съзнанието си, защото знаеше, че никога вече няма да го намери — не защото се съмняваше в съществуването му, а защото самият той беше избързал толкова много във времето, че никога вече нямаше да има такова място, където би могъл да се завърне.

„Ресторантът навярно е пуерторикански“, мислеше си Чарли. А и келнерът го доказваше, защото Айрин поиска да им донесе нещо, което трябваше да е пуерториканско и което тя изговори бързо.

— Какво ще ни донесе?

— Трябва да си видиш физиономията, Чарли. Там е изписана решителността ти да устоиш на всичко чуждоземно.

— Така ли? Е, какво е това? — той се опита да не изглежда смутен или като човек, създаващ затруднения.

— Пресен сок от ананас и ром.

— Кажи го пак.

— Judo de pina con Bacardi19.

— Пуерториканска напитка ли?

— Предполагам. Пила съм го само в Куба.

— На кубински ли го каза на сервитьора? Звучеше като пуерторикански.

Взеха по още едно. „Чудесно, помисли си Чарли — и здравословно.“ Тя го накара да яде нещо, наречено combo naches20, което също беше великолепно. Смяха се много, което караше Чарли да се чувства страхотно, защото никой никога не беше помислял, че той е забавен. Всъщност точно обратното. След малко той попита:

— Омъжена ли си?

— В действителност, не.

— Дори и да е фиктивно, искам да знам.

— Бях омъжена — тя сви рамене — преди четири години. Той ме изостави и не знам къде е. И не искам да знам.

— Той те остави?

— Луд е, нали? Беше внимателен, но за кратко време.

— Как така?

— Предполагам, че му омръзнах.

— Това е невъзможно!

Чарли така повиши глас, че мебелите на терасата едва не се разлюляха, а хората спряха да ядат и се заоглеждаха. Айрин се разсмя. След това сложи ръката си върху неговата и го погледна право в очите:

— Имах късмет, че завърши така — каза тя.

— Бих могъл да го намеря.

— По-добре да го няма.

— Някой ден може да поискаш да се омъжиш отново.

— Може би. Но дотогава не искам да знам нищо за него.

— Бракът не трябва да бъде тежест — рече Чарли — Знам, че често е така, но има и сполучливи бракове. Имам предвид съвместния живот на майка ми и баща ми. Бях щастлив, докато тя беше жива. Дразня се, когато науча че не е така, а това, което ти се е случило, ме вбесява. Искам да кажа, че мразя човека, който те е зарязал, но се радвам, че го е направил.

— И аз мисля така за брака. Майка ми и баща ми живееха ужасно, но и тогава разбирах, че животът им би могъл да бъде по-различен. Но да оставим това… Харесвам сакото ти, Чарли.

— Харесваш ли го? Това е шивачът на братовчед ми Паули. Работи в кинематографията. Мисля, че би трябвало да разбира от дрехи. Не го нося често. В Ню Йорк се обличат различно. Там такова сако би се набивало в очите. Би изглеждало твърде ексцентрично. Всъщност, разкошът покварява. Като малък татко ми го повтаряше два пъти седмично. Имаше предвид външния блясък. Поучаваше ме: „Не се поддавай на това изкушение, защото за тебе ще съдят по твоя ум и твоята същност, а не по дрехите, колите или диамантените пръстени“. Така е за мъжете — добави той.

— Той е прав, Чарли.

— Не си италианка, а те срещнах на сватбата на Тереза Прици?

— Епископът, който ги венча, също не е италианец.

— Не е ли? О, да. Той е поляк.

— Ти мислиш, че не съм имигрантка от Западна Европа, защото баща ми е поляк? — Тя го погледна и засия.

— Уокър, полско име ли е? — Беше поразен.

— Беше Валцевич. Родена съм като Майда Валцевич, но аз го промених.

— Мислех, че може би си учила в колежа с Мейроуз?

— Нещо такова. Колко време ще останеш в Лос Анджелийс?

— Може би до вторник.

— Трябва ли да се върнеш?

— Ами да. Занимавам се със зехтин и сирене.

Стори му се, че съзря в очите й насмешка. Питаше се доколко тя е осведомена за фамилията.

— Какво работиш, че можеш да си позволиш такава кола?

— Занимавам се с данъци.

— Данъци ли!

— Да. — Със смърт и данъци. Аз съм данъчен консултант.

— В какво по-точно се изразяват консултациите?

Отговорът, който му даде, можеше да се отнася и за него.

— Ами вчера имах един клиент, който има влог в банка и сметка в друга страна. Казах му, че трябва да попълни финансов формуляр 90221.

— Хм.

— Спестявам им пари. Например, ако някое акционерно дружество изплати откуп на похитител за освобождаването на негов служител, сумата се приспада като загуба или кражба. Технически въпрос, но в това е работата.

— Това е страхотно, Айрин. Наистина.

Беше с нея на обяд и вечеря през следващите два дни — неделя и понеделник. Когато в неделя вечерта я целуна, си помисли: „На четиридесет и две години съм, тази жена е към тридесет и пет, а целувката й ме опиянява.“

В понеделник й заяви, че я обича.

— Трябва да ти кажа, Айрин. Не мога да спя. Не мога да ям. Обичам те. Аз съм възрастен човек. Застрахователните компании ще потвърдят, че съм над средна възраст, но това няма значение. Никой в моя живот не ме е карал да почувствам това, което изпитвам към теб. Обичам те. Това е. Това е всичко. Обичам те.

Тя докосна устните му с върха на пръстите си, после ги допря до устните си.

— Мисля, че съм влюбена в тебе — призна тя.

— Не влюбена — каза пламенно той. — Да си влюбен е нещо временно, след това преминаваш към следващото влюбване. Всеки се влюбва и разлюбва. Знам го. Спомням си прочетеното в списанията по този въпрос. Влюбването е просто моментно отделяне на хормонална секреция на даден организъм, която влияе върху обонянието на друг индивид, за да накара да реагира по определен начин. Отнасях се с пренебрежение към този факт, но сега промених становището си. Или това е обратната връзка — съгласна си, нали? На взаимното въздействие между двама. Това е влюбването. Кому ли е нужно?

— Обичам — каза тя. Искам да кажа, мисля, че те обичам.

— Това не само е прекрасно, просто е невероятно.

— Думите ми прозвучаха като увъртане, но аз просто не знам как да се изразя, защото никога не съм го казвала.

— Никога ли?

— Не съм обичала никого досега. През целия си живот трябваше да се пазя, а не можеш да се опазиш, ако обичаш някого. Обичам те, Чарли.

— През цялото време исках да ми го кажеш. Ден и нощ мислех за това. Сега, когато се обичаме, трябва да ти призная, че всичко се променя. Вече няма нужда да се защитаваш. Аз ще те пазя.

— Ще се пазим взаимно.

— Трябва ли да живееш в Лос Анжелийс?

— Ще ми трябва малко време, за да напусна. Къщата ми, бизнеса ми, доста съм обвързана.

— Тогава аз ще идвам тук, докато уредим всичко. Ще работя по няколко дни в Ню Йорк, после ще взимам самолета в седем и Red Eye21 обратно.

— Ще бъде божествено.

— Може ли да идваш понякога в Ню Йорк?

— Понякога.

— Слушай, Айрин, ако всичко върви добре ще се омъжиш ли за мен?

— Ако всичко е добре ли? Това „всичко“ е цяла планина.

— Просто допусни.

— Да, бих се омъжила за теб, Чарли.

Те се любиха в понеделник следобед в апартамента, който беше наел в хотела. Никога не беше му се случвало да му е толкова хубаво и да е така щастлив.

Паули му прожектира филм с Айрин в студиото, беше наистина нещо изключително и за първи път Паули не направи никакъв коментар. Почти триминутния материал те намалиха на две минути и четиридесет и девет секунди. На един от кадрите бяха заедно. „Истинска сцена на Джон Джилбърт — Грета Гарбо, която можеше да съперничи на всяка филмирана любовна сцена“, помисли Чарли. Той не можеше да се съвземе от начина, по който го гледаше Айрин. Как не беше забелязал тогава? Е, всъщност, може би е забелязал, но не е могъл да го усети изцяло. Това бяха мигове, запечатани на лентата и Чарли очакваше Паули да го запита дали би могъл да доведе всички директори на филми в студиото, за да видят нещо истинско. „Този човек е сензационен фотограф, каза си Чарли. Господи, аз изглеждам страхотно!“ Цветовете бяха великолепни: Връзката, която носеше, си струваше единадесетте долара, платени на рекламния агент. На записа се чуваха много странични гласове, но Паули каза, че биха могли да го филтрират и изчистят. Имаше един смущаващ кадър с Айрин, който Чарли не желаеше да остане. Беше просто миг. Мейроуз водеше Айрин при баща му. После всичко свърши. Чарли взе касетата със себе си в Ню Йорк.

Във вторник сутринта една кола на студиото го отведе от хотела. Минаваха през Уетц, когато телефонът в колата иззвъня. Беше баща му от Ню Йорк.

— Здрасти, Чоли — каза Поп — Как ме чуваш?

— Страхотно, Поп. Чувам те, като че ли си в съседната стая.

— Имат ли стаи холивудските коли? — попита баща му смеейки се в слушалката — Слушай, Чарли, имам малък проблем. Като се прибереш, ела направо в бюрото.