За честта на Прици

Тридесета глава

В деня след разговора с дон Корадо Чарли все още беше обхванат от страх. Дон Корадо го беше отписал, но се нуждаеше от него, за да се грижи за Филарджи, докато го освободяха.

Чарли благодареше на Бога, че го беше направил изпълнител, а не просто рекетьор. Ако се опитаха да го притиснат, те може би щяха да притиснат себе си, защото два дни преди да освободи Филарджи Чарли — може би с малко помощ от Айрин — щеше да унищожи Дон Корадо и Винсънт и Ед Прици.

Беше 3:40 ч. Самолетът на Айрин от Крайбрежието щеше да пристигне в 6:20. Той реши да отиде направо на летището и да я чака. Карайки покрай Белт Паркуей, той си мислеше да отиде до вкъщи, да вземе непопълнените самолетни билети, след това да излети от летище Кенеди за Цюрих, за да си вземе парите, и да продължи до Нова Зеландия, но знаеше, че и той, и Айрин ще трябва да имат повече сили, отколкото просто да избягат. Подвоуми се дали да обърне колата, но много-много не вярваше на програмата на правителството за защита на свидетелите. Ед Прици беше много важен фактор в организирането на голяма кампания за набиране на средства за новия президент и той веднага зае мястото си в нея.

Караше бавно, за да мине времето. Паркира колата на Ла Гуардия и отиде до една будка. Купи си вестник и влезе в кафенето.

„Пряка връзка с убийството на Калхейн“ пишеше на първата страница. Камериерката в хотела открила, че Филарджи не е спал в леглото си две нощи поред, а от банката се обадили сутринта на втория ден, за да проверят в апартамента му дали е там. През това време били открити документите на мъртвия бодигард в една еднолична фирма в Лонг Айлънд сити и от бележника му се разбирало, че е бодигард на Филарджи. Това беше в сряда. Ченгетата се бяха опитали да запазят случая в тайна, но в петък Гомски вече се беше погрижил някой да го подшушне на вестниците. Комбинацията от съпруга на полицейски капитан и президент на банка щеше да държи историята на първите страници на вестниците през останалата част от седмицата и Чарли знаеше, че никакви инструкции за откупа няма да бъдат изпратени в банката, докато силният натиск не спадне и докато вестниците не бъдат готови да придадат на случая друга страхотна окраска.

Трябваше да минат поне още пет дни преди банката да получи искането за откупа. Може би дори повече, защото не хората, а банката и застрахователната компания трябваше да направят крачката. Щяха да минат около три седмици преди да се договорят с ченгетата как да стане плащането. Щеше да има серия от писма до застрахователната компания, уведомяващи ги да изплатят сумата в Сентръл Парк — където зад всеки ъгъл ще има по двама полицаи — докато истинското писмо стигне в банката при Гомски, нареждайки му да уреди изплащането на откупа в Лагос, Хонконг, Аруба, Панама и Сао Паоло. Така че ще има още цял месец, докато му кажат да пусне Филарджи.

До 6:10 ч. Чарли пи бирата си и чете спортната страница. След това тръгна да търси информационно табло, за да види номера на изхода, където щеше да кацне самолетът на Айрин. Отиде нататък, за да чака близо до него.

Самолетът пристигна по-рано. Айрин излезе, като викаше и махаше с ръка. Те се прегърнаха и притиснаха един към друг. Тя каза:

— Изглеждаш отвратително, Чарли. Какво се е случило?

— По-добре да говорим за това в колата.

Той грабна малкия й куфар. Тя се опита да го задържи, но не успя.

— Какво носиш тук? — попита той. — Семейните ни скъпоценности?

Тя се усмихна лекичко.

Тръгнаха с червения очукан шевролет към изхода на паркинга и Айрин попита:

— Какво е станало, Чарли?

— Готова ли си?

— Да.

— Вчера Дон Корадо ме извика да обядваме заедно. Тази Амалия е невероятна готвачка. След като се нахранихме, той ми каза колко болен е Винсънт и че ще го преместят във Вегас, за да ръководи трите хотела, а аз ще поема работата на Винсънт и ще получавам неговите проценти.

— Чарли! Това е страхотно!

— Да-а?

— Защо не?

— Те ме издигат.

— Защо те издигат?

— Е, не знам. Това има нещо общо с триста и шестдесетте хиляди долара. И Луис Пало. Няма значение откъде, но Дон Корадо сигурно знае за случая.

— Знае. Не можах да измисля как да ти кажа, но той знае.

— Кой ти каза?

— Той. В деня, когато отидохме да вечеряме в града, в деня преди да замина за Лос Анджелийс. Когато ти казах, че ме е викал, за да ме поздрави с „добре дошла“ в семейството.

— Свещена глупост, Айрин. Тогава защо трябва да ме издига? Той знае. Той те е сплашил, ти си моя съпруга и двамата трябва да се справим с това положение.

— О-о-о! Чарли! — Айрин заплака кротко.

— Бейби, аз те обичам. Разбираш ли? Любовта е като храна за мен. Няма да позволя нищо да те нарани. Ти си моя жена.

— Исусе Христе, Чарли. Колко те обичам.

— Слушай, имаме време. Дон Корадо каза, че всичко се блокира, докато ченгетата спипат Филарджи — рече Чарли нетърпеливо. — Той има нужда от някой, за да пази Филарджи, а после ще действат. Имаме три седмици, месец, за да се подготвим. След това ти и аз ще се справим с тях преди да са ни хванали.

Айрин въздъхна дълбоко и бавно се отпусна.

— Чарли — каза тя, — знаеш ли как получавам поръчките си?

— Не.

— Клиентите се обаждат на телефон в Канзас Сити или Южна Калифорния, а след това разговорът се прехвърля на моя телефонен секретар в Лос Анджелийс.

— И това става по телефона?

— Да, да. И така — преди няколко дни получих обаждане, което гласи: пълен хонорар, среща в Пелей Парк на Петдесет и трета в Ню Йорк.

— Парк ли? На Петдесет и трета ли?

— Да. И кой мислиш, че е клиентът?

— Кой?

— Винсънт Прици.

— Какво-о?

— Да, така е.

— Какво, по дяволите? Ако Винсънт иска да пречука някого, то аз го правя.

— Този път не. Това би било самоубийство. Той ми предложи договор за теб.

— Винсънт? За мен?

— Да! За тебе.

— Чакай малко. Винсънт ти дава поръчка за мен? Той наема жена ми, за да ме убие?

— Чарли, за бога! Той не знае, че съм твоя жена. Обадил се е на номера в Канзас Сити. Казва, че струва седемдесет и пет хиляди. Казах му, че ще бъде трудно. На края се договорихме за сто хиляди.

— Това е лудост. Водопроводчика щеше да го свърши без пари. А което и да е от моите момчета щеше да го стори без нищо.

— Миличък! Не се засягай! Той иска специалист. Не ме питай защо.

— Ще ти кажа нещо — рече Чарли. — Той не иска семейството да знае, че сключва договор, за да ме убият. Дон Корадо ме издига, но когато помислят, че вече са ме хванали, той няма да похарчи сто хиляди долара, да са осъществи замисъла си. Има си изпълнители, които пречукват хората срещу нищо. Обаче това е глупаво. Ако Винсънт плаща сто хиляди долара на един специалист да ме очисти, тогава — първо, той трябва да е полудял, искам да кажа, побеснял за нещо, което счита, че съм му направил — и второ, той използува свои собствени пари, не че ги няма, но плащайки сто хиляди долара, него ще го боли повече, отколкото мен, когато ме убива.

— Едно е сигурно — добави сухо Айрин, — ние сме на нож със семейството ти. Какво ще правим? Знаеш ли какво ми каза Луис Поло? Че дори да отидем в Рио или където и да било, ти ще ни намериш, защото никой не може да избяга от тебе. Имат ли Прици друг като теб? Има ли друг, който няма да се откаже да ни търси?

— Какво им липсва? Имат дон Корадо, който не забравя. Те са сицилианци. Дон Корадо ще каже на петима други да помнят и ще ги накара да се закълнат, че ако той умре, те няма да забравят. Те са навсякъде в този скапан свят. Дори да си в ресторант в Уганда, някой педераст ще съобщи на чиновник в италианската легация, който ще предаде в Палермо, а те — на дон Корадо в Ню Йорк и работата е готова — еди-каква си сума за нашите палци. Може би две хиляди души в Африка ще хукнат за палците ни, освен ако не им поискат главата ми. Ако ще бягаме, трябва да изменим лицата си. Трябва да имаме нови отпечатъци и документи. Трябва да станем съвършено нови и въпреки това всяка минута ще мислим, че ни следят.

— Какво ще правим тогава?

Той отби колата в една странична улица и спря до бордюра.

— Ще използваме Филарджи, за да ни измъкне по някакъв начин. Дон Корадо няма да разреши да ни докоснат, докато Филарджи е с нас.

— Мислиш ли, че можем да го изтъргуваме?

— Прици имат нужда от мен. Не знам доколко, но нещата така са се объркали, че и ние имаме нужда от тях.

— Ти не знаеш, Чарли. Въобще не ме попита колко реши да ме глоби за измамата старият глупак.

— Какво имаш предвид?

— Каза ми да избирам — или да те убия, или да извадя петстотин и четиридесет хиляди от моята сметка в банката. Би трябвало да ги дам. Господи! Гледах парите си в един от сейфовете ми в банката и почти щях да се разплача. Колко много работих, за да получа тези пари, наливайки в главите на Маркси и Луис какво и как да направят. Трябваше да се боря за това по всякакъв начин, защото съм жена, следователно те знаят повече.

— Но защо петстотин и четиридесет хиляди? — попита Чарли.

— Прици си иска неговите триста и шейсет хиляди плюс петдесет процента глоба — петстотин и четиридесет от моята кръв. И аз трябва да им ги дам, защото тази банда сицилианци са затъвали до гуша в патологични престъпления в продължение на седем века. Трябвало е да мамят, покваряват, крадат и убиват всеки, който е заставал между тях и парите. Това е селски манталитет, Чарли, не мога да го понеса.

— Айрин, слушай, майната им на Прици.

— Чарли!

Тя беше напълно шокирана, чувайки го да казва това.

— Аз съм твой и ти си моя. Прици не могат винаги да побеждават.

— Но какво ще правим сега?

— Само едно — да говорим с баща ми.