За честта на Прици

Четиридесет и четвърта глава

Когато слезе по стълбите в къщата на Сестеро, оставяйки непреклонната жестокост на баща си и дон Корадо два етажа по-горе, Чарли чувстваше тялото и мозъка си като внезапно замразени. Беше прекарал целия си живот с двамата възрастни мъже изпълнявайки непочтените им и брутални заповеди като нещо нормално в работата си. Въпреки че отново и отново прехвърляше в главата си това, което току-що му бяха наредили да направи, той не можеше да намести разпилените части така, че да могат да се съберат в едно познато цяло. Току-що му бяха възложили да убие жена си, като че ли това беше нещо нормално, което се вършеше всеки ден в братството. Сега като Бос на фамилията Прици първата задача, която му бяха поставили, бе да убие собствената си съпруга. Чарли бе отрасъл с убеждението, че независимо колко порочни можеха да бъдат нещата в бизнеса, жените бяха държани в безопасност. Това беше основен закон на честта като цяло. Независимо какво правиш за пари, никога не убивай жени — и още поточно — собствената си съпруга.

Той разбираше всичко това, но не можеше да го проумее. Разсъждавайки, си спомни за седемдесетте милиона долара и че дон Корадо не си мръдна пръста, за да отмъсти за убийството на сина си от бандата сводници, защото ако започне война, тя може да попречи на седемдесетте милиона да потекат към него. Тази мисъл успокои Чарли, докато отиваше от къщата към шевролета. Когато Бока убиха сина му, дон Корадо трябваше да остави настрана размишленията за честта, Анджело трябваше да наблюдава агонията на собствения си син заради страшното убийство, което трябваше да извърши. Водачите трябваше да жертват себе си на първо място, за да проправят пътя на онези, които ги следваха. Чарли беше лидер. Независимо как възприемаше всичко това, семейството беше неговият живот. Чувството му към неговата съпруга беше огромно, но то стоеше някакси настрана.

Айрин беше нещо различно, много по-бледо, по-незначително в сравнение със значението, което семейството имаше за него. Сега той беше Босът на семейството. Той трябваше да даде пример, който щеше да се помни дотогава, докато съществуваше фамилията. Смътно схващаше, че беше правилно да жертва жената, която обичаше, за да може семейството да продължи да съществува и да пази честта им, което беше и негова същност.

Изведнъж осъзна, че Айрин беше толкова далече от всичко това, че не му оставаше нищо друго, освен да я убие. Не беше изцяло нейна вината, че беше задигнала от Прици седемстотин и двадесет хиляди долара. Тя беше полякиня и какво можеше да знае за истинските правила? Айрин обаче сгреши, като върна половината от парите и се беше престорила на невинна, за да задържи другата половина. Какво очакваше тя — че Прици ще се примирят със загубата на толкова пари?

Той се насилваше да си внушава, че е напълно възможно през цялото време тя да се е преструвала на луда по него, както тя казваше, само и само, за да не я убие. Това, че се ожени за нея и всичките тези прегръдки и целувки, готвене и пране на сенника и миене на пода, вероятно беше прах в очите. Беше го убедила, че е луда по него — но как е могла да вземе петдесетте хиляди от Винсънт, за да го пречука, ако наистина е имала такива чувства?

Беше взела участие в случая с Филарджи и това я довърши. Той се мъчеше да прехвърли отново всичко. Тя хвърли бебето към бодигарда точно когато се отвори вратата на асансьора. Бодигардът посегна към оръжието, вместо към бебето. Айрин трябваше да сграбчи жената, натиснала погрешно етажа и да я задържи като щит пред себе си, за да накара бодигарда да свали оръжието или да даде възможност на Чарли да изскочи и да го удари. А може би не е могла? Тя беше застреляла първо бодигарда, защото може би той я беше предизвикал. Айрин имаше здрави нерви. Тя вършеше всичко, както трябва. Но защо трябваше да убива тъпата курва, застанала на погрешния етаж. Тя не беше насочила оръжие срещу Айрин. Просто стоеше там с невинния израз на шокиран страничен наблюдател, а Айрин й видя сметката и натопи всички в тази мръсотия.

А каква жена беше само! Чиста във всяко отношение и страхотна домакиня. Понякога чувстваше, че тя не можеше да понася сицилианска храна, но умееше да я приготвя, като че ли бе учила при семейство Спина в Агридженто. Беше истинска жена. Никога не се оплакваше. Мразеше Бруклин, мразеше сицилианците, мразеше климата, но никога не се оплакваше.

Нямаше смисъл да мисли за всичко това, помисли си той. Много, много отдавна беше научил, че споразумението да убиеш някого, е просто бизнес. Беше израснал с Густо Бустарела. Те бяха приети в братството в един и същи ден. Харесваха едни и същи курви. Още когато бяха петнайсетгодишни хлапаци, бащата на Густо беше прекарал с тях най-малкото петдесет часа, за да им показва как се използва нож. Освен това, Густо беше необикновено забавен човек. Смееше се по милион различни начини. Беше най-добрият приятел, който Чарли някога беше имал, освен Поп, но когато Винсънт му каза, че трябва да оправи Густо — край! Той го извърши. Дори използва нож в името на старите времена. Какъв смисъл имаше да мисли за неща, които нямаха нищо общо с работата. Всеки трябваше да умре някога.

Сега се налагаше да убие Айрин. Когато беше влязъл в къщата на дон Корадо, той все още я обичаше, но когато излезе оттам, тяхната любов се бе случила с други двама души, много отдавна и в друга страна. Поп го беше казал. Семейството беше неговият живот.

Той пътуваше към брега, мислейки как най-лесно да се справи с нея. Нямаше да е леко, но ако сам не си създадеше трудности и тя няма да му се опре особено. Ако беше тръгнала в пет часа, а тя беше точно такъв тип жена, не са й били необходими повече от четиридесет минути да стигне до летището, ако движението не е било задръстено. Можела е да хване самолета в шест за Лос Анджелийс и щеше да стигне там в девет и половина, да отиде у дома си към десет и половина, което беше седем и половина местно време. Така че той можеше да й се обади в единадесет нюйоркско време.

Прибра се към пет и половина и взе душ. След това отиде до нишата, където държеше на пода една кутия, и извади от нея дългия нож с баданьор, който беше взел от Маркси Хелър. Избра лек кожен калъф, пъхна ножа и го прикрепи към вътрешната страна на прасеца си. След това обу долнището на пижама и се огледа в голямото огледало в гардероба. Нищо не се виждаше под широките панталони на пижамата. Ето това щеше да използува. Ще си сложи един 48-калибров Магнум в кобура на рамото, после, като дойде време да си легнат, бавно ще свали кобура, за да може тя да види какво прави, ще го закачи на някой стол, далече от леглото, и ще си легнат. Ще чака удобен момент, за да я прободе с ножа. Искаше да го направи най-безболезнено и бързо. Дори без тя да разбере.

Приготви си хамбургер. Изпи две чаши червено вино, докато ядеше пред телевизора и видеото. Непрекъснато пускаше касетата със записа на Айрин. Когато двете минути и четиридесетте и двете секунди свършваха, той натискаше бутона на дистанционното и я пренавиваше, за да я пусне отново, като дъвчеше хамбургера и пиеше вино „Кианти“.

Записът беше кратък, както и неговият живот с Айрин — толкова различни случки бяха включени във филма. Сега можеше да разбере и Паули, и баща си, и оператора за това, че не си бяха загубили ума, както той, от външността на Айрин. Тя несъмнено беше хубава жена. Но по десетобалната система не можеше да й даде 12 точки, както беше направил, когато беше заснет филмът. Сега би й дал седем.

Гледайки сцените отново и отново и анализирайки всичко, той се разкъсваше вътрешно от това как се беше заблуждавал, че и двамата са полудели един за друг, защото тя беше поразила и него. Мислеше си, че тя го е обикнала от пръв поглед, от момента, в който Мей го беше запознала. Сега можеше да види, че всъщност, Мей го обожаваше, а не Айрин. Айрин го гледаше така, както пътникът на потъващ кораб гледа към спасителната лодка. Беше имала голяма нужда от него, но не заради това, което той си мислеше, че тя се нуждае от него.

Не се чувстваше изигран. Беше му тъжно. Никога нямаше да я забрави. Но татето е бил прав. Татето винаги беше прав. През целия си живот той беше представлявал част от фамилията Прици, а за по-малко от три месеца — само част от живота на Айрин. Нямаше нищо, което да си избере от това време. Тя заплашваше семейството — беше откраднала от семейството и трябваше да си отиде. Но беше истинска жена — хубава, смела. Не понасяше подигравки, дори и на Корадо Прици. Искаше му се да може да спре живота си някъде по средата на филма.

След като се нахрани, разтреби кухнята, извади прахосмукачката и се увери, че около канапето не е останала и трохичка по пода. Не можеше да понася хлебарки.

Когато се облече, той се обади в авиолиниите и си резервира място за Лос Анджелийс. После седна и попълни един бланков билет със съответния номер на полета. В 11:05 избра номера на Айрин. Тя се обади на второто позвъняване.

— Ало?

— Чарли е. Господи, ти наистина го направи.

— Когато кажа нещо, аз го правя, Чарли.

— Аз и Поп бяхме при него на обяд, но обядът започна едва в два и половина, а той не говори, докато се храни, така че беше почти пет без петнадесет, когато му казах какво искам.

— Така ли?

Беше напрегната като наркоманка. Нито един сицилианец нямаше да даде петстотин и четиридесет хиляди долара просто защото някой ги е поискал. Те не й дадоха нито една от другите суми, които й дължаха, така че нямаше никакъв шанс, освен ако не я бяха взели на мушката да й върнат парите, които тя беше откраднала от тях. Сграбчи облегалката на един стол и притискаше слушалката в очакване на това, което щеше да каже Чарли.

Ако Чарли признаеше, че Прици отказват да му дадат парите й, тя е в безопасност. Ако кажеше, че парите са у него, щяха да се опитат да я очистят.

— Парите са у мен — заяви Чарли — В същата чанта. Той дори не ги е пипал.

Айрин се почувства като фотоапарат, поставен на автомат, който фотографираше, връщайки се десетки мили назад, после стотици мили още назад — в космическото пространство — без нито за миг да загубва представа за картините, които заснемаше — един изчезващ спомен за това, което беше изпитвала към Чарли. Тя хвърли последен поглед и след това го изтри завинаги. Спомни си деня, в който му призна, че го обича. Каза му, че не знае как да го изрази, защото никога не го е казвала на друг. Беше бленувала за деня, когато щеше да го каже, щеше да бъде истина и тя го каза на Чарли. Чу собствения си глас: „Никога не съм обичала никого. През целия си живот е трябвало да се защитавам, а не можеш да се защитаваш повече, ако обичаш някого.“

Разкъса миналото, като че ли беше телеграма от два месеца. Трябваше да се защитава. Прици изпращаха човек, за да я убие, и този човек беше Чарли.

— Не се будалкаш, нали? — запита тя — Човече, това е истинска изненада.

— Да, така е. Ти можеш да ме довършиш — отговори Чарли.

— Е, радвам се, че се е уредило. Пази ги. Имам работа тук за три дни, докато продам къщата и освободя офиса. После ще дойда в Ню Йорк и ще поизхарчим от тях.

Лондон, ето къде щеше да отиде, каза си тя. Имат хирурзи, езикът е същият и ще може да си набави нови документи. Девет часа разлика във времето. Ако тръгне утре сутринта, през Полюса, утре вечер може да бъде там. Налагаше се да остане, докато отворят банката, за да погледне в сейфовете.

— Имам по-добра идея, Айрин. Остават ми няколко свободни дни преди да поема работата в Пералнята. Току-що запазих място за сутрешния полет за Лос Анджелийс и можем да изкараме хубаво няколко дни.

Сърцето й се сви от болка, сякаш новопоявил се глетчер внезапно се бе врязал в нея, приковавайки я завинаги, като че ли тя беше мастодонт. Как можа изобщо да попадне в тази любовна история? Беше работила единадесет години, за да изгради бизнеса си, най-добрия бизнес в света — без данъци и с добри пари, с фасада, която беше толкова законосъобразна, че беше абсолютно безопасна. Имаше къща, каквато майка й не беше и сънувала. Ако от време на време поискаше секс, нямаше никакъв проблем. Имаше си калифорнийския климат, колата, дрехите и сейфовете в банката, но свързана с всичко това, през цялото време тя трябва да е имала някаква склонност към самоунищожение, към бягство от всичко, което имаше, включително душевното си спокойствие, за да се хвърли в капана с отворени очи, влюбвайки се в Чарли.

Какво беше Чарли? Животно, гангстер, сицилиански разбойник, който прострелваше хората в коленете и ги удушаваше с въже. Притежаваше всичко онова, което Маркси я беше предупреждавал, че са сицилианците.

Ако Чарли дойдеше в Калифорния, това щеше да бъде неговото последно пътуване, докъдето и да било.

Ако Чарли дойдеше в Калифорния преди тя да излети за Лондон, ще трябва да го очисти. За пръв път изпита омраза не към Чарли, а към парите на Прици, които я бяха въвлекли в мръсната история и бяха причината да срещне Чарли. Беше го обичала, но сега всичко свърши. Беше заличила срещата им с всичко сантиментално от този род.

— Познавам те, Чарли — рече тя весело. — Нямаш търпение да тръгнеш по новия път. Защо ще си губиш времето да идваш тук. Само след три дни ще бъда в Бруклин.

— Слушай, кой знае дали някога ще имам отново свободно време — мънкаше Чарли в слушалката, а потта се лееше от него. Знаеше, че тя се опитва да го победи. Знаеше, че беше отишла в Лос Анджелийс, за да си вземе парите от банката. — По дяволите — каза той, — всъщност вече тръгвам и не мога да се спра.

— Добре — отвърна тя, — ти решавай. Кой е номерът на полета ти? Ще те взема от летището.

Когато затвори телефона, Айрин отиде до сейфа, вграден в нишата, и набра комбинацията. Извади 9-милимитров пистолет и махна заглушителя от цевта. Беше точният калибър за близка стрелба. Провери дали е изправен и го зареди. Заключи сейфа и занесе пистолета в будоара, сложи го в кутията за грим, с вдигнат капак насочен към вратата. Господи, той беше голям мъж. Ще трябва някак си да го извлече оттам до гаража и да го натика в багажника на колата, която беше взета под наем от летището. Ще го оставя в нея на летището, да гние там, както той беше оставил Маркси. Вече не чувстваше мъката. Чарли беше мишената договор, който тя сключи със себе си срещу пълно възнаграждение.