За честта на Прици

Деветнадесета глава

След краткия меден месец, който Чарли и Айрин успяха да удължат с цяла седмица в Ню Йорк и над петнадесет месеца след самия инцидент, Чарли бе призован пред Бруклинския съд за убийството на двамата самосиндикални контрабандисти на наркотици Каурико Грифоне „Пъпчивия“ и Сам Фанфароне „Хубавото време“. В предявеното обвинение фигурираха като „собственици на гараж“. Семейството отложи заседанието на съда, докато Ед Прици успее да оправи Чарли. Той незабавно беше привлечен под отговорност за криминално престъпление. Бяха внесени двеста и петдесет хиляди долара като гаранция за неотклонение. След това съдията нареди да го освободят поради липса на достатъчно доказателства. Чарли си отиде направо вкъщи, където Айрин вече беше приготвила вечерята. Те се целуваха и прегръщаха три-четири минути, после Айрин каза:

— Чарли, имаш ли нещо против, ако променя това жилище?

— Така ли? — рече той — Какво ще правиш?

— Е, като начало ще сложа няколко дузини книги. Както и да е, целият апартамент прилича на подредена площадка от летен базар. Нека си поиграя малко.

Чарли изпита остра болка при мисълта, че вероятно Мейроуз нямаше да види никога новата подредба.

— Разбира се. Щом искаш, направи го — каза той. — Само не кани Мейроуз тук, нали?

— Защо не?

— Тя е декоратор в Ню Йорк. Подредила е това жилище.

Лицето му просветна.

— Знаеш ли, тя би могла да ти достави всичко на едро.

Айрин застина за миг.

— Никога не купувам на едро или рекламирани боклуци — заяви тя. — Тебе какво те засяга, Чарли? Имам девет обзаведени стаи в Калифорния, с красиви неща. С най-хубавите. Ще полудееш по тях. Много ще ти хареса, като подредя.

— Така ли? Какво има за вечеря?

— Мъча се да сготвя нещо ново. Специално задушено с вино, по френска рецепта, разбираш ли, френско провансалско.

— Без макарони?

— С това ядене, което се нарича La daube de beuf Provançale46 се сервират малки farfallini47 точно както е по рецептата.

— Повярвай, те вървят с всяко ядене.

Телефонът иззвъня. Беше Татето.

— Хей, Чарли, Ед Прици е уредил всичко. Това е добре. Слушай, довечера в десет трябва да отидеш у Бен Сестеро. Повече не могат да чакат.

— Разбира се, Поп. Кога ще дойдеш тук, за да се срещнеш с булката?

— Вече съм я срещал, спомняш си, нали? Както и да е, тя е не е от сантименталните. В зависимост от развитието на нещата довечера, помисли си за една вечеря в неделя.

— Чудесно.

Затвориха телефона едновременно.

— Тази вечер са насрочили важна среща в десет часа — съобщи той на Айрин. — Същата, за която спомена Поп, когато се обади в Мексико.

— Важните срещи носят много пари — отвърна Айрин, като бъркаше бавно яденето.

— Ако всичко върви гладко, Татето ще дойде за вечеря в неделя.

Айрин сложи капака на тенджерата.

— Добре. Сензационно. Тогава довечера ще вечеряме навън. Задушеното ще престои два дни и в неделя ще го поднеса на баща ти, ще бъде най-разкошното ядене, изнесено някога тайно от Франция.

— Седни и пийни чаша вино — предложи й Чарли. — Ще ти приготвя вечеря. Уверявам те, ще признаеш, че е по-добре от яденето навън.

— Как? Какво ще правиш?

— Ще ти приготвя нещо страхотно.

— Какво?

— Ще направя pasta con le Sarde48 от Палермо, които са най-хубавите спагети със стриди около един фунт, запечени със сардина, малко накълцана аншоа, копър, стафиди и шам фъстък, задушени в масло и подправени с шафран. След като те напия, ще се любим цяла нощ.

— Е, поне до девет и половина, когато ще тръгнеш за срещата.

— А, по дяволите яденето — каза той, като я награби. — Всякога можем да ядем. Така и така няма да мога да ям тази вечер, като те гледам.

Чарли пристигна за срещата на Бруклинските хълмове пет минути по-рано. Охраната, Сам Фалконе, едно ново момче от Агридженто, отвори вратата. Амалия Сестеро го поздрави, целувайки го по двете бузи.

— Всички са тук — каза тя. — Сега ще доведа Поп долу.

Заведе Чарли до плъзгащите се врати, отвори ги и той влезе вътре. Тя ги затвори след него.

Столът на дон Корадо начело на масата беше празен. Винсънт седеше отдясно. Ед Прици — отляво, наредени според възрастта, а не според материалното им положение. Това дразнеше Ед. Анджело седеше отдясно на Винсънт, а вдясно от него беше празният стол на Чарли — срещу Бен Сестеро и Хари Гароне, които седяха вляво от Ед. На другия край на масата седеше един непознат — мрачен мъж с нос като въже и голям корем. Две златни верижки за часовник бяха закачени на сивото му сако от каша. Докато Чарли заобикаляше масата край него, никой не му го представи, затова той не му обърна внимание.

Чарли току-що седна на стола и плъзгащите се врати се отвориха. Амалия въведе дон Корадо в стаята, настани го в стола му, с лице към тях. Всички станаха. Дон Корадо даде знак с лявата си ръка на Амалия да напусне стаята и когато тя излезе, каза на сицилиански, че е щастлив да види Чарли, оправдан от отправените му обвинения. Чарли му благодари.

— Господинът в края на масата е Алвин Гомски — обясни дон Корадо на английски с глух, пресипнал глас. — Той е касиерът на нашата банка. Поканих мистър Гомски, за да чуете от неговата уста какво става.

Погледна го кротко, очаквайки да заговори.

Мистър Гомски можа да разбере само някоя и друга дума, защото дон Корадо говореше със силен акцент, но Ед му беше съобщил защо е поканен.

— Президентът на банката краде — започна Гомски — и ако му се позволи да използва неговата система на неизгодни сделки с чужда валута, банката ще фалира след около девет или може би четиринадесет месеца.

— Благодаря ви, мистър Гомски.

— Документите ще разгледаме утре сутринта — рече Ед.

— Ще поговори за това. — Благодаря ви, мистър Гомски. Ариго, изпрати мистър Гомски — обърна се дон Корадо към най-младия си зет.

— Едуардо ще ви разкаже подробно — каза дон Корадо на сицилиански, когато Гомски напусна стаята.

Едуардо заговори с висок глас на търговец, привличайки вниманието на останалите присъстващи, стреснати от скандално чудовищната новина. Дон Корадо затвори очи, може би за да се съсредоточи по-добре.

— За мен банката винаги е била като родина — заяви Ед Прици на агридженски диалект. — Всичко постигнахме благодарение на банката и не само с натрупаните в нея пари. Човекът, който закупи седемдесет и пет процента от банката, е неаполитанец — Розарио Филарджи. Приел е името Робърт Финли, но този Филарджи — Финли, трябва да е много глупав, ако мисли, че ние няма да защитим нашите двадесет и пет процента. Касиерът на банката, мистър Гомски, когото видяхте тази вечер, ни каза и вие го чухте, че Филарджи измъква големи суми от банката и я води към фалит, като прави тъмни сделки с чужда валута, и че ако не защитим банката, след една година тя ще фалира.

— Какво ще кажете за такъв мръсник? — рече Анджело. — Трябва да му откъснем ташаците, гаден тип.

— Имаме ли достатъчно доказателства, за да направим това, Еди? — попита Винсънт брат си.

— Поп е изработил план — отвърна Едуардо. — Трябва да чуете цялата история.

— Добре — съгласи се Винсънт.

— И така, откъде идват парите на Филарджи, за да купи осемнадесетата най-голяма банка в Съединените щати? Е, в Италия има една голяма банда крадци. Най-горе, в правителството, както е и тук. Големите пари идват от големия бизнес. В сравнение с тях ние сме жалки бандитчета, ограбващи бензиностанции по време на депресията. В сравнение с тях сме само една ротативка, с всички останали във Вегас.

Той наля до половина изпотената чашка пред него с мастика и подаде шишето на Винсънт, който само намокри дъното на чашката си заради подаграта и го предаде на Анджело. Ед Прици мълчеше, докато шишето не се върна в неговия край на масата.

— Тези хора изнасят по някакъв начин парите от Италия в Швейцария, без да плащат данъци, и ето, че Филарджи открива две банки в Киасо зад Комо. Хората му получават на ръка от италианците купища пари и ги прехвърлят в швейцарските банки на Филарджи. Той им е вършил работата толкова добре, че е успял да ги убеди; държат да запазят всичките яйца в една швейцарска кошница, и те са му дали пари, за да закупи седемдесет и пет процента от нашата банка. Но името на Филарджи отново трябва да се промени — мошеник на дребно, той никога не може да открадне достатъчно. Сега краде от техните седемдесет и пет и от нашите двадесет и пет процента, но безчести повече нас, отколкото тях, защото това ние го схващаме по-добре.

— Загубата на парите или на честта? — попита Ариго Гароне.

Чарли го погледна така свирепо, че Гароне пребледня.

— Хари искаше да изтъкне, че ние чувстваме загубата и на двете много повече, отколкото всичко друго — добави меко Ед Прици.

Анджело побутна Чарли по крака под масата.

— И така, честта и парите на баща ми са застрашени, затова ще ви запозная с неговия план как да се справим с Филарджи. Някои хора страдат когато им отнемеш живота, защото той е най-сладкото нещо за тях. Моят баща реши, че за Филарджи най-сладкото нещо са парите, затова точно тях ще вземем. Ще го оставим да живее без пари, няма да му позволим и да ги изкарва.

Дон Корадо отвори очичките си. Той поглеждаше всеки от седящите около масата и кимаше с глава:

— Така Филарджи ще си плати — каза той. — Успях да измисля това, защото Чарли ми подсказа пътя за справедливото му наказание.

— Аз ли? — попита Чарли тъпо.

— Той ми подсказа, че застраховката за похищение не се облага с данъци. Едуардо ще ви обясни.

Дон Корадо затвори очи. Всички погледнаха към Ед Прици.