За честта на Прици

Четиридесет и трета глава

Корадо Прици и Анджело Партана седнаха да закусват в 8:00 часа. Дон Корадо закуси, както винаги, с една чашка зехтин. Анджело изяде една купа със stracciatells alla Notale Rusconi81. Рускони, известният от тринайсети век готвач от Милано, беше домашният идол на Партана. Дон Корадо го изненада, като започна да говори по работа преди да е свършила закуската.

— Филарджи ще бъде в затвора още преди обяд — заяви той. — Сега автоматично всичко ще тръгне по пътя си, докато банката отново стане моя. Ще спечелим добре от него. А сега трябва да се върнем към обичайната всекидневна работа, да дадем на полицията това, което иска.

— Не виждам как ще го направим, Корадо — отвърна Анджело. — Полицията иска да им предадем втория човек по случая Филарджи. Ако направим това, вторият човек ще изпее всичко. Ще бъдем замесени и това може да бъде краят на фамилията.

— Премислил съм го, Анджело. Намерил съм изход. Искам да кажеш на полицията, че сме научили за някой, който в срок от двадесет и четири часа, а може и по-рано, да ми предаде лицето, убило жената. След това извикай Чарли и му кажи, че искаме да се срещнем с него тук.

— Какъв е планът ти?

— Слушай, Анджело. Ето какво ще направим, за да заработим както преди.

Анджело извика лейтенант Хенли в 10:30 същата сутрин.

— Как е Мистър Финли? — попита Анджело.

— Не му е толкова лесно, колкото иска да покаже — отговори Хенли. — Казва, че през цялото време е бил със завързани очи и запушени уши, че не знае къде и колко време са го държали. Повтаря едно и също.

— Е — рече Анджело, — имам една възможност за вашите хора. Рано тази сутрин получихме анонимно съобщение, че убиецът на Калхейн ще бъде предаден през следващите четиридесет и осем часа, а може и по-рано.

— Надеждно ли е съобщението?

— Не знам. Беше анонимно, но мога да ти кажа само, че човекът, който го е получил и ми го предаде, е добре осведомен източник, както обикновено се казва във вестниците.

— Как ще действаме?

— Ще поискам от моя източник да накара неговия човек да ми се обади, когато убиецът може да бъде предаден. След това ще ти съобщя, независимо кое време е, за да се обадиш в детективското бюро и да го приберете, а Робърт Финли — да го идентифицира.

— Финли твърди, че е бил със завързани очи. Как може да го идентифицира?

— Когато са го хванали в стаята му, не е бил с вързани очи. Нападателят трябва да се е втурнал вътре, застрелял е бодигарда и е извел Финли точно когато мисис Калхейн е излизала от асансьора. Финли трябва да е видял нападателя.

— Ще чакам на телефона.

— Дейви. Имам малък подарък за теб.

— Какъв подарък?

— Заложи на младо-турците срещу пиратите. Те ще спечелят точно единадесет точки. Заложи всичко.

— Къде може да се залага в този град?

— Ще ти дам един номер в Джърси.

След като Чарли видя как Филарджи пресече Медисън авеню и тръгна по улицата към хотела си, той се включи с шевролета в потока от коли и тръгна на север до Шейсет и втора, после зави, за да пресече града към Йист ривър драйв, надолу по Бруклинския мост до Пералнята в хотел „Свети Габионе“. Айрин беше права по своему. Тя не можеше да предвижда големите неща, но дори и да грешеше, правото беше на нейна страна. Прици се бяха съгласили за това, което щеше да им струва връщането на Филарджи. Трябваше да го изпълнят. Щяха да си получат банката практически срещу нищо, ето защо трябваше да разберат, че след като бяха поели някои разходи, за да си върнат банката, налагаше се да ги направят.

Той щеше да изложи всичко това на Поп, който е бил в течение на обещанията. След това двамата щяха да се обадят на дон Корадо и да се срещнат с него, за да уредят всичко. Той се гордееше с Айрин. Трябваше голям кураж, за да реагираш така. Имаше страхотна жена и го знаеше. Поп също го знаеше. Беше време да го каже и на дон Корадо.

Поп гледаше през прозореца, когато Чарли влезе в стаята му. Той се завъртя със стола, като чу вратата да се отваря.

— Здравей, Чарли — рече той. — Готов ли си да поемеш работата?

— Да — отвърна Чарли. — Почти бях забравил.

— Кой ще ти бъде заместник?

— Ти си съветникът, какво мислиш?

— Изборът е твой, Чарли. После ще ти кажа дали съм съгласен. Сега ти трябва да взимаш решенията.

— Ще издигна Сал Прици.

— Хубаво.

— Поп, трябва да говоря с тебе.

— Какво има? — попита Поп.

— Татко, това е просто нещо. Айрин иска парите, както се съгласи дон Корадо, когато получи писмото ми и Филарджи беше при мен.

— Парите ли си иска?

— Тя иска това, което й се полага. Дори разбира, че няма шанс за парите от застраховката на Филарджи, въпреки че семейството се съгласи да й ги плати. Желае да забрави останалата част от договора с Винсънт и ако трябва — парите за участието й в случая Филарджи. Но си иска петстотин и четиридесетте хиляди. Трябва да ги получи днес до пет часа.

— Петстотин и четиридесет хиляди ли?

— Парите, които върна на дон Корадо.

— Но триста и шестдесет хиляди от тях са пари на Прици.

— Бяха, но ние имахме Филарджи. Дон Корадо искаше Филарджи и това беше част от цената.

— Чарли, къде си?

— Какво искаш да кажеш?

— Дон Корадо те прави Бос. Има ли нещо по-голямо от това? То ще ти донесе около десет, петнадесет пъти повече, отколкото случая с Филарджи, а и тя е твоя съпруга?

— Татко, знам, но Айрин си иска своя пай. Тя вижда мястото на Винсънт като полагащо ми се, но както и да е, не може да си представи какво носи мястото на Винсънт. Но дори и да знаеше, няма да повярва, защото Прици и всички други в живота й винаги са я мамили.

— Няма начин да й платим, Чарли.

— Татко, моля те, погледни с очите на Айрин. Когато тя иска да й дадем парите, тя прехвърля целия си труден живот. Тя е била по-добра от тези, които са й казвали какво да върши. А какво са й казвали те? Че тя е нищо, а тя е знаела повече. Знаела е, че и тя струва толкова колкото и те. Започнала е от Чикаго. Натоварили са я с много работа, скъсвайки й задника да се занимава с дребни поръчки, за да може да дели това, което сама е изкарала. Работила е в тинята, заразите и вонята, за да изкарат от нея петдесетте си процента, и тя се махнала. Взела учебници по счетоводство от скапаната библиотека, за да се научи да се оправя със сметките, после се върнала в Чикаго и станала секретарка на шефа на джебчийска банда. Плащали й почти нищо, но се е научила как да говори, как да се облича и им казвала много неща, докато разбрали, че е умна и на нея може да се разчита. Направили я куриер на три семейства. И докато летяла непрекъснато със самолети, чела много за данъците върху доходите. Айрин винаги е била подготвена, но никой никога не я е оценявал достатъчно. И така, тя навлязла в тези среди. Станала наемен убиец. Останалото знаем, но те никога не са я допускали в играта. Продължавали да й плащат нищо в сравнение с изгодата от нейната работа. А сега, сега има пръст във всяко начинание на Прици. Нейна е заслугата за отвличането на Филарджи от хотела, а не моя. С бързите си решения тя се справяше и ние успявахме. Отвлякохме Филарджи и това ще донесе на Прици седемдесет милиона долара. Върна им парите от Лас Вегас — те получиха два пъти парите си — веднъж от нея и веднъж от застрахователните компании, а дон Корадо въпреки всичко й наложи глоба от петдесет процента за това, че тя им удвои парите. Какво, по дяволите, е това, Поп? Непрекъснато говорим за чест и затова трябва да платим на Айрин всеки цент, който сме обещали да й дадем.

— Няма начин да й платим, Чарли.

— Добре, татко, с цялото ми уважение към теб, трябва да чуя това от дон Корадо.

Анджело вдигна телефона, който беше на бюрото му, и набра един номер.

— Амалия — рече той. — Анджело е. Чарли и аз трябва да видим дон Корадо днес.

— Единственият начин е да дойдете за обяд — отговори тя.

Чарли и баща му чакаха Амалия да се обади, защото дон Корадо се беше поуспал и обядът започна едва в два и тридесет, а свърши в пет без петнадесет. Чарли беше почти обезумял, мислейки си за ултиматума на Айрин — че трябва да си получи парите до пет или ще го напусне. Накрая двамата възрастни мъже седнаха в столовете Морис, а Чарли — срещу тях на един стол с висока облегалка.

— Кажи ми какво мислиш — рече дон Корадо, — а след това аз ще ти кажа.

— Падрино — започна Чарли, — предадохме ти Филарджи на пълно доверие. Беше вече договорено, че ако се съглася да ти върна Филарджи, жена ми ще получи хонорара си за втори човек и петстотин и четиридесетте хиляди. С уважение към теб, от нейно име моля за тези пари сега.

Дон Корадо и Анджело Партана го гледаха тъжно.

— Казвам, че ще забравим останалите пари. Това са много пари. Но петстотин и четиридесетте хиляди тя трябва да си получи обратно. Ти беше одобрил и тя трябва да си ги получи.

— Чарли — каза меко дон Корадо, — има много сериозна причина за това, че не сме й платили. Великият съвет е решил снощи, че трябва да предадем втория човек на ченгетата.

Чарли погледна ужасено дон Корадо, после Анджело Партана.

— Да я дадем на ченгетата? — възкликна той пресипнало. Думите стържеха в гърлото му като острие на бръснач.

— Слушай, Чарли — рече дон Корадо, утешавайки го доколкото можеше с алигаторските си очички, — снощи Великият съвет според приетия преди петдесет години правилник ни съобщи от името на всички семейства в тази страна, че в срок от една седмица трябва да предадем убиеца на жената, натиснала погрешно бутона. В противен случай всички семейства ще ни обявят война. Великият съвет изпрати снощи тук Бавози и Лингара, за да ме уведомят. Знаеш ли какво ще ни коства една война? Ще струва живота на семейството ни. Ще струва всичките ни хора и всичко, което имаме. За нас, без семейството, което ни осигурява такъв хубав живот в Америка, всичко останало губи смисъл.

— Какво искате да направя? — попита Чарли.

— Ще трябва да й видиш сметката, Чарли. Ти си единственият, който може да се приближи до нея, за да го направи — отвърна баща му.

— Да я убия? Да пречукам Айрин?

— Мислиш ли, че хората на Ед могат да я заловят и да я предадат жива на полицията — каза дон Корадо. — Те не са способни да го направят. Сега и ФБР е намесено, защото това е похищение. Ако я имат жива, ще я накарат да проговори. Ако тя проговори, те ще натикат всички в затвора. Може и на електрическия стол. И тогава ти, аз, Анджело и Ед ще бъдем вътре. Филарджи ще излезе на свобода. Никога няма да си върнем банката. Нямаме никакъв избор, Чарли. Съществуването на фамилията Прици е в твоите ръце.

— Но дали ликвидирането на Айрин ще удовлетвори полицаите за смъртта на жената, натиснала грешния бутон?

— Филарджи ще идентифицира тялото на убиеца на жената. Няма да има кого да разпитват. Ще получат това, което искат, и всички ще се върнем към работата си.

— Но тя е моя съпруга, падрино — извика Чарли съкрушено.

— Тя е твоя съпруга, но от тебе зависи нашият живот — добави баща му. — Отговори ни, Чарли.

— Една жена, която познаваш едва от два месеца, или твоето семейство, което е твоят живот — рече дон Корадо.

На Чарли му се струваше, че се дави. Ако направеше това, което искаха от него, нямаше да му остане нищо. Какво друго имаше той освен Айрин? Как можеше да убие единствения човек, когото обичаше? Всичко друго — Поп, работата, семейството — беше нещо автоматично втълпявано, набивано, подхранвано и търпеливо насаждано у него. Това беше сицилианският начин на мислене. А Айрин беше неговата необходимост, чувството, върху което се крепеше животът му. Тя беше всичко, което го правеше мъж, единственото значимо нещо.

Може би и той ще остарее, както Поп и дон Корадо. Какво щеше да има, когато остарее, ако направеше това?

Щеше да има куп пари в швейцарска банка. Щеше да има къщи, хора, коли и власт — не негови, а под наем. Щяха да го уважават все повече и повече. Щеше да разполага с копои като Водопроводчика и Кюкъмбърз Четриоли около него, където и да отидеше, и щеше да се сбръчка сред безкрайните разговори за спорт, залагания и подкупи. Щеше да престане да съществува и щеше да вехне, защото всяка минута от всеки изминал ден, докато умре, щеше да си спомня какво беше сторил на единственото същество, което имаше смисъл в живота му. Той щеше да убие нещо повече от тялото на Айрин. Щеше да погуби техните безсмъртни души. Щеше да произнесе присъда над самия себе си — да прекара остатъка от живота си в самота. Това беше лошата страна на нещата. Ако премахне Айрин, ще бъде сам. Никой няма да може да я замести. През целия си живот, както всеки друг, той не беше преставал да търси, надявайки се да открие онзи съвършен образ, който да му пасва напълно, по тяло, ум и дух. И когато беше открил Айрин, той разбра, че е успял, че двамата бяха споени като химическо съединение, чиито елементи взаимно се допълваха.

Какво представляваше Прици в сравнение с нея? Какво представляваше животът му без Айрин? Във въображението си той втренчено се взираше в нейното мило, спокойно лице, което му се усмихваше, изпълваше го, спасяваше го. Знаеше, че въпреки огромното значение на Айрин за него, тя беше жената, олицетворяваща майката, любовницата и партньорката — той щеше да бъде още по-самотен, ако обърнеше гръб на семейството си и не извършеше това, което искаха от него — да я убие, защото той беше създаден от историята на своите предци, от баща си, от дон Корадо, за да стане това, което беше.

Фамилията и той бяха едно и също нещо, откакто Сицилия бе започнала да откърмва хора. Те бяха неговата храна. Те бяха завинаги с него. Това бяха стотици хиляди — повечето от тях духове, а някои от тях живи. Сега всички те се бяха вторачили в него, чакайки да научат какво ще направи. Той не можеше да го направи. Те не можеха да очакват той да го направи. Би ли могъл той да бъде палачът — да я измами и да вземе живота й, както беше постъпил баща й, както бяха постъпили мошениците? Той щеше да е последният от тях, който би сложил примката на шията й. Но последният. Тя никога вече нямаше да започне отново, както винаги го беше правила. Той щеше да сломи смелостта й. И само за няколко секунди преди да го направи, щеше да види всичко това в очите й, защото въпреки всичко тя му вярваше и знаеше, че той я обича. Искаше му се да потъне.

— Ще ви я дам — обеща им Чарли.

— Това е бизнесът, Чарли — рече баща му. — Да, това е само бизнес.

— Е, не можем да се оправим без онези пари — каза Чарли. — Тя залага всичко на тях.

— Тогава ще й занесеш парите — отвърна дон Корадо. — Те са в същия малък куфар. Под леглото ми е. Донеси го, Чарли.

Чарли прекоси стаята и клекна на ръце и колене до голямото легло. Издърпа пътническото куфарче и го занесе на дон Корадо.

— Отвори го, синко.

Чарли отвори заключалките и вдигна капака. Вътре в него бяха плътно наредени пачки от по хиляда долара.

— Това се петстотин и четиридесет хиляди долара — каза дон Корадо. — Ако е това, което иска, покажи й го.

— Къде ще го направиш? — попита Поп.

— Тя е заминала за Калифорния. — Той не можеше да ги погледне и затова продължаваше да гледа парите. — Предупреди, че ако не й върна парите вкъщи до пет часа, ще замине за Калифорния.

— Добре — каза дон Корадо накрая. — След като свършиш работата, остави я в колата под наем на летището, след това се обади на Анджело и му обясни къде е. Той ще се обади на ченгетата в Ню Йорк, а те на тези в Лос Анджелийз. После могат да я снимат и да покажат снимките на Филарджи и той може да им каже, че това е убиецът на жената, която натисна грешния бутон, и нещата ще се успокоят. Ще можем отново да се върнем към работата си.