За честта на Прици

Тридесет и четвърта глава

В края на месец юли бяха разпратени осемстотин двадесет и шест луксозни покани за банкета в чест на Винсънт Прици, който щеше да стане в „Градините на Палермо“ през септември и който предизвика вълнения и спекулации във фамилията. „Градините на Палермо“ изглеждаха винаги величествени в съзнанието на Винсънт, защото всъщност той не ги беше виждал повече от петдесет години, от времето, когато беше на четиринадесет и извърши първия си голям рекет. През онази нощ се беше любил за първи път и все още смяташе, че това беше станало, защото баща му беше великият маршал. Сам по себе си, актът не представляваше нищо особено за Винсънт. След този първи път той го вършеше къде ли не, но първият път се случи в гардеробната с четиридесет и една годишната гардеробиерка, която правеше всичко възможно, за да продължи договора си. Винсънт смяташе, че тя сега трябва да е деветдесетгодишна — ако е жива — една щастливо устроена жена с чудесен задник. В съзнанието му всичко беше свързано с великолепието на „Градините на Палермо“.

Петдесет години по-късно „Градините на Палермо“ представляваха една дупка, но все още съществуваха, защото Прици го желаеха. „Градините на Палермо“ бяха неговият спомен, където той събираше хората, за да изпита невидимото си влияние върху тях, позволило съществуването на банката, а след това на лотарията и на всичко останало. Моралното влияние на „Градините на Палермо“ върху хората, танците и забавленията, които беше организирал за тях, за да са доволни и чийто резултат бяха многото сватби и деца, го утвърдиха естествено и непринудено като техен кръстник. „Градините на Палермо“ го превърнаха в център, където се стичаха парите му, а тяхното доверие в него — възможно съществуването на семейство Прици. Хората все още възприемаха „Градините на Палермо“ така, както и той. Банкетът в чест на Винсънт беше голям успех, но не по-голям от онзи спомен. През последните двадесет години градинската управа се бе опитала да обяви сградата за негодна, но всеки път дон Корадо казваше на Ед решенията да бъдат променени.

Анджело Партана доведе на приема Мейроуз и жените на двата от тримата caporegime. За посещението на дон Корадо бяха взети специални мерки. В Брентууд Чарли и Айрин Партана подготвяха плановете си за Филарджи и всички бяха учудени, че Чарли го няма. Тримата caporegime — Сал Прици, Роко Сестеро и Таркуин Гароне, съставляваха почетната гвардия, която щеше да доведе Винсънт на банкета в черна лимузина Линкълн, с регистрация в щата Каролина. Шофираше Зинго Папилуш. Всички носеха черни фракове с бели ризи и черни папийонки; никакво цветно облекло. Група от квартала, около четиридесет души, поздравиха Винсънт, когато излезе от колата. Хората на Роко Сестеро бяха организирали посрещането му като малък спонтанен израз на уважение.

— Стой тук и чакай — нареди Роко на Папилуш. — Босът иска щом излезе, колата да е тук.

Тримата мъже заобиколиха Винсънт, двама отпред и един отзад, разчиствайки пътя му към банкетната зала. Поведоха го към пътеката между масите с насядали около тях хора — под висящите вимпели, знамена и слабо осветление. Поздравяваха го шумно — мъжете свиркаха оглушително с пръсти, а жените се втурваха да го докоснат. Винсънт се опита да се ръкува с няколко души, промъквайки се през възбудената тълпа като световен шампион от тежка категория след успешен нокдаун. Благодарение на силата на caporegimi-те, той стигна до мястото си на подиума, където Анджело Партана беше завел Мейроуз Прици и съпругите на caporegimi-те.

Една бригада от седемнадесет готвачи, наета от Болоня и Венеция, се трудеше от сутринта в кухните на „Градините на Палермо“, приготовлявайки възхитителни сицилиански ястия. Повечето от гостите предпочитаха сицилианската кухня. Прици определено я обичаха домашно приготвена. Но от 19 години, когато Чарли Партана наби всички в кухнята, за това че бяха развалили любимото ястие на майка му, focaccia di Fioridi Sambuco72, колкото пъти отидеха на ресторант, където можеха да проверят кой е готвачът, винаги подбираха най-добрия. За банкета на Винсънт трябваше да се сготви за 735 големи чревоугодници. На масите имаше 203 души повече от допустимия според Правилника на противопожарната охрана от 1927 година брой.

Гостите бяха елитът на фамилията Прици: caporegimi-те, техните най-смели бойци, известни счетоводители, „инкасатори“, пласьори на наркотици, неколцина дилъри, посредници, висши профсъюзни ръководители, опитни администратори от порнографския бизнес, знаменитости, издатели, реномирани лъжесвидетели, най-големите лихвари, посредници в нечисти сделки от най-висш ранг, горилите, приятели от нюйоркския полицейски отдел и техните съпруги. Въпреки че не можеше да присъства на банкета, Ед Прици беше запазил долу, пред подиума, две маси за шестима конгресмени, петима съдии, юридическия съветник на губернатора на щата, които ги бяха почели с присъствието си. Гостите седяха от двете страни на дълги трапези, поставени върху дървени подпори. Върху тях имаше цветя, бутилки вино, блестящи бели покривки и взети под наем сребърни прибори и посуда. Изглежда всички се бяха вманиачили от идеята, че щяха да видят легендарния дон Корадо Прици, Цезаря и Кръстоносеца на тяхното време, който щеше да мине под прожекторите и да отиде на сцената. Шумът беше ужасяващ. Стари приятели се поздравяваха, като крещяха през масите, тичаха с викове, за да се прегърнат и целунат. Смееха се на глас, защото бяха щастливи.

Хората седяха под огромните тъмнокафяви портрети на личностите, които Корадо Прици уважаваше най-много в света: Артуро Тосканини, Папа Пий XII, Енрико Карузо и Ричард М. Никсън. Те бяха негови патронни светци, а поне един от тях му беше дългогодишен защитник.

Когато всички седнаха и всеки зае мястото си, Кюкъмбърз Четриоли и Манго Пасато въведоха дон Корадо в залата през задната врата към единствения празен стол на подиума. Когато възрастният мъж се появи на сцената, аплодисментите и виковете бяха страхотни. Навярно овациите щяха да бъдат грандиозни, но дон Корадо, както винаги, се беше погрижил да бъде придружаван от един човек, когото нито той, нито някой друг от семейството, беше виждал някога. Беше го срещнал за първи път преди двайсет секунди и знаеше, че синът му го счита за най-великия певец в цялата история, въпреки че той самият предпочиташе Енрико Карузо. Това бе италианският маестро Джилиано Рици, чийто менаджер се бе съгласил да пее срещу хонорар от двадесет и пет хиляди долара. Беше дошъл направо от благотворителния концерт в Ню Орлиънс с изтребител-бомбардировач на военновъздушните сили, по специалната договорка на Ед Прици с Пентагона.

Пред 735 души дон Корадо прегърна една осма от огромния тенор, после седна на мястото си, а тълпата изпадна в луд и неудържим възторг.

Великият певец стоеше с лице към всички, искрено и дълбоко развълнуван. След това, под акомпанимента на пианото встрани, запя затрогващата ария от Les Vepres Sicilienne73 за убийството на невъоръжен французин от сицилиански патриоти. Докато той пееше, хората хълцаха, а някои се бяха умълчали, може би за първи път в живота си. Когато изпя и последната великолепна нота, всички станаха на крака, като аплодираха бурно, крещяха истерично и плачеха.

Рици вдигна ръце и изпрати целувка, благославяйки семейството, поклони се дълбоко и излезе от залата. Аплодисментите, свирканията и виковете не спираха. Винсънт стана, като вдигна ръце. В продължение на девет минути се опитваше да усмири екзалтираните хора. След това се изправи дон Корадо, усмихвайки се, но не вдигна ръце. Стоеше и се усмихваше и те разбраха, че отново не беше пожалил сили и средства, за да бъдат щастливи. Невъобразимият шум премина във врява, врявата — в стотици гласове, а гласовете в шепот. Всички седнаха.

— Тук сме, за да почетем моя син — каза просто дон Корадо. — Той ще ни напусне — гостите възкликнаха потресени, — за да отиде да живее в къща, струваща 925 000 долара с изглед към собственото му игрище за голф в Лас Вегас, Невада. От ваше и от мое име, пожелавам ти от все сърце, Винсънт, да бъдеш здрав и Бог да те благослови. На сбогуване ти поднасям този скромен подарък, израз на общото ни уважение, за който вие всички вложихте своята лепта с любов — пълен комплект от сребърни стикове за голф и петстотин от любимите ти мексикански пури.

Той се усмихна. Гостите аплодираха. Сам Фалконе и Уили Лестато се появиха на подиума, залитайки под тежестта на огромната по размери торба за голф от слонова кожа, в която се побираха повече стикове за голф, отколкото бяха запалените факли на празника на Свети Андрей през цялата 1754 година; Фил Витимидзаре ги следваше, балансирайки с двайсет кутии пури.

Замаяни от Джилиано Рицо, зашеметени от неочакваната новина за преместването на Боса, гостите на банкета изведнъж бяха върнати към реалността от този материален израз на уважение скочиха на крака, за да откликнат така, както реагираха на маестро Рици.

Страхотният изблик на любов и огромната човешка тълпа тласнаха стотици от тях към сцената, като протягаха ръце да го докоснат и поздравят, а тримата, които донесоха подаръците, изведоха внимателно и бързо дон Корадо от залата.

Тримата caporegime влязоха в ролите си. Те обкръжиха Винсънт и завикаха на хората:

— По дяволите, върнете се по местата си — крещеше Роко Сестеро, като слизаше от подиума.

— Да не мислите, че това е зоологическа градина — рече Таркуин Гароне.

— Отдръпнете се! Хайде сядайте, за Бога! — викаше Сал Прици.

Тълпата бавно се оттегли назад. Когато и последният участник седна на мястото си, Винсънт стана и ги поздрави.

Внезапно една жена се появи в дъното на залата и изпищя:

— Пожар!

Изведнъж стената зад нея избухна в пламъци. Огнените езици започнаха да обхващат източната стена отвсякъде — откъм задната част на голямата зала към подиума.

— Хайде! — извика Винсънт. Той сграбчи ръката на дъщеря си и я повлече след себе си, бягайки към задната врата. Роко Сестеро го последва, бутайки жена си. Анджело Партана пробяга бързо през сцената към вратата, следван от Сал Прици и съпругата му, а близко след тях и Таркуин Гароне. Водещите избързаха и си пробиха път, като събориха двама келнери. Когато стигнаха коридора и изскочиха на улицата, Гароне спря, сложи ръка на устата си и извика след тях:

— Връщам се за сестра си.

Никой не го видя повече.

— Сал — каза Винсънт, — заведи жените в колата. Роко, остани с мен и Анджело. Колата е отпред.

Те притичаха към черния Линкълн. Винсънт и Анджело се сместиха на задната седалка. Роко седна отпред при шофьора.

— Хей — извика той на Попалуш, седнал зад кормилото, — тръгвай!

Попалуш седеше безучастен. Той дори не поглеждаше към пожара. Роко се втренчи в него.

— Мръсна работа, шефе — каза той. — Някой е убил Зинго.

— Какво?

— Той е мъртъв. Извадили са му окото.

— Тогава някой е запалил пожара нарочно — извика Винсънт.

Стотици ужасени, изплашени хора се изливаха от „Градините на Палермо“, обвити в черен дим, който плътно ги обграждаше като чума.

— Те са убили Зинго, за да разберем, че пожарът е заради нас. Прав ли съм, Анджело?

— Да, така е. Прав си! Роко, по дяволите, избутай Зинго и ни изведи оттук.

Той се протегна и отвори вратата до трупа. Роко го избута на улицата и седна зад кормилото. Колата бавно потегли през замаяната тълпа и профуча нататък.

— Закарай ме при баща ми и после се обади по телефона на Ед да извика линейки. И да обработиш пресата, за да не излезе че е масова сеч между банди. Господи, не мога да повярвам, че някой ще ни причини това. Кой би могъл да го направи, Анджело?

— Успокой се, Винсънт, не забравяй, че имаш кръвно. Ще говорим, когато стигнем при баща ти.

— Слушай, Роко — каза Винсънт, — най-напред се обади да докарат няколко бойци в къщата на дон Корадо. Който е убил Попалуш тази вечер и запалил гадния пожар, може да се опита да застреля и дон Корадо.

— Ще поставим цялата къща в готовност — отвърна Роко.

— Слушай, Роко. Първото нещо, което ще направиш, е да поставиш шест момчета на телефона, които да се обадят из целия град, за да разберем кой направи това. После ще изведем баща ми извън града и ще ги пратим по дяволите.

Винсънт и Анджело се изкачваха бавно по каменните стъпала до входната врата на къщата на Сестеро. Винсънт дишаше тежко, а лицето му бе като сива маска, надяната на главата му. Извади голяма връзка ключове от джоба си и отключи вратата. Един човек изтича към тях със заредена пушка, готов да ги изхвърли, но Анджело каза:

— Добре, добре, Фредо. Босът е.

Божичко, шефе, извинявай — рече пазачът. — Няма осветление, затова реших да не рискувам.

— Добре постъпваш — похвали го Винсънт, минавайки край него.

Двамата се изкачиха по високата стълба на първия етаж. Винсънт се облегна на стената, докато Анджело чукаше на вратата на дон Корадо.

— Аз съм, Корадо, Анджело. С Винсънт сме.

Чуха гласа на стареца, който ги покани да влязат.

Анджело отвори вратата и пропусна Винсънт да влезе пръв. Дон Корадо редеше сложен пасианс от три колоди карти. Той погледна към тях.

— Какво се е случило? — попита той.

Винсънт се строполи на един стол.

— Не изглеждаш добре, Винсънт — каза баща му. — Няма значение какво е станало. Анджело ще ми разкаже. Мини през хола и отиди в спалнята да се съблечеш и да легнеш. Наспи се добре тази нощ. Утре ще говорим.

Анджело помогна на Винсънт да се изправи.

— Чувствам се отвратително, Поп — призна той.

Той се обърна и като тътреше краката си, излезе от стаята.

Когато вратата се затвори, Дон Корадо погледна Анджело.

— Някой запали „Градините на Палермо“ — съобщи Анджело. — Точно преди това са пречукали Зинго Попалуш. Намерихме го в колата на Винсънт пред сградата.

— Кой го е направил?

— Бока.

— Защо?

Анджело разказа на дон Корадо какво беше говорил Винсънт на срещата в наетата заседателна зала в банката в центъра на града.

— Той обиди Бока пред всички кланове, Бока трябваше да запази честта си. Те ще му го върнат.

— Колко души попаднаха в пожара?

— Винсънт остави хората на Ед да броят заедно с ченгетата и пожарната. Няма да разберем, докато не изгасят пожара. Може би утре.

— Колко мислиш че са?

— Имаше много хора, Корадо. Всички тичаха към предната врата, когато ние тръгнахме да излизаме през задната. Може би стотина души, а може да са и няколко стотици.

— Сводниците си отмъщават така — проговори дон Корадо, без да повишава глас.

Ако някой друг слушаше, би помислил, че той не изпитва нищо. Но Анджело знаеше, че Корадо страда много от обидата, нанесена на честта, и очакваше последствията.

— Винсънт го обиди пред семействата, така че Бока изчака всички наши хора с жените и дъщерите си да се съберат на едно място и предизвика пожар. Какво ще кажат тези, които вървят по гайдата на Бока за стореното от него. Там бяха видни политици и петима съдии. Имаше поне трима сакати на масите онази вечер. Какво биха казали те, ако трябва да подкрепят Бока?

— Корадо, никой няма да обвини Бока за пожара. Никой не може да докаже кой го е предизвикал и дали е бил умишлен или случаен пожар.

— А ще оправдаят ли убийството на младия грък Попалуш от Бока, заради нанесената му обида от Винсънт, бос и мой син? Ти вярваш ли в това, Анджело?

— Това е емоционалната страна, Корадо. Те ще оправдаят Бока, ако ние го обвиним в убийство.

— Какво ще стане, ако го обвиним за пожара?

— За това няма да го подкрепят. Те са честни, въпреки че не всички са наши приятели. Някои поддържат Бока. Ще искат доказателства.

— Тогава ще изчакаме няколко месеца. Когато Чарли се върне — защото аз ще сключа сделка с Чарли, а той ще приеме — искам хората около Бока да започнат да умират от „нещастни“ случаи и „неизличими“ заболявания. Чак когато Бока остане сам, заобиколен от нови хора, а някои от тях ще бъдат наши, за да сме в течение на работата му — ще насъскаме полицията в осем или десет щата срещу него и ще се погрижим да получи от нашия съдия няколко поредни присъди по закона Ман за петдесетина години във федералния затвор. За това няма да се нуждаем от подкрепата на семействата, защото никой не би могъл да докаже, че Бока е виновен за пожара.

Осемдесет и девет души загинаха от пожара в „Градините на Палермо“. Двеста и седемнадесет получиха тежки обгаряния, четирима ослепяха. Като по чудо конгресмените и съдиите излязоха невредими от огъня. Хората на Ед Прици посъветваха оцелелите да подадат иск срещу собствениците на „Градините на Палермо“, но съгласно дарение от 1943 година на нейните „анонимни“ собственици, сградата беше притежание на фондацията на благословения орден Decima Manovale, организация с идеална цел на религиозни аскети, дали обет за вярност към бедността.