За честта на Прици

Четиринадесета глава

Айрин скрои номера на Луис Пало в собствената му кола, на паркинга. Беше облечена в секси шорти и корсаж, за да може той ясно да види, че не носи пистолет, слизайки от Ависа и притичвайки през паркинга, щастлива като булка, за да избяга с него. Маркси беше прикрепил пистолета към таблото в колата на Луис откъм мястото за пътници. Докато се навеждаше да целуне Луис, издърпа пистолета от магнита и го простреля в главата. Излизайки от колата, тя го смъкна напряко на предната седалка. После седна отзад, за да може да се наведе и пребърка джобовете му. Парите бяха в багажника на колата, заедно с куфара му. Бяха поставени в чанта.

Отнесе чантата в Ависа и потегли към Рено. Рано сутринта по пътя се преоблече в красива рокля. От Рено със самолет отлетя за Лос Анджелийс, взе Гози-то и се прибра вкъщи. Когато пристигна, Маркси си беше легнал. Не беше добре. Беше имал два кръвоизлива.

— Не мога да се мръдна, Айрин — промълви той.

— Почивай си, Маркси. Не говори.

— Ще дойдат да си търсят парите. Вече трябваше да тръгнем за Хонконг, а точно сега не съм добре, Айрин, — той се изкашля силно в носната си кърпа. — Тази къща я водят на отчет.

— Маркси, моля те! Ще измисля нещо.

Беше го измислила преди четиринадесет дни, така или иначе Маркси умираше.

— Кажи им, че съм дошъл тук и съм те заплашил с пистолет — рече той. — Кажи им, че не знаеш нищо за никакви пари.

Тя отиде в малката стая, където гледаше телевизия и разпредели парите на две равни купчинки. Сложи едната обратно в чантата, защото това беше делът на Маркси, и я хвърли в килера на предния хол. Нейната половина ще отиде в трезора на банката. Ако нещо се случи с Маркси, а това можеше да стане всеки момент, тя считаше, че има право на цялата сума.

На другия ден Маркси настоя да седне. Облече халат с пистолет в единия джоб и тя го настани зад бюрото в стаята за телевизия, с тесте карти. През този и следващия ден, редеше пасианси, умирайки. Храната им се привърши и Айрин отиде да пазарува. Време беше. Трябваше да дойдат скоро, мислеше си тя. Когато се върна от супермаркета, почувства чуждото присъствие и влезе в кухнята, играейки ролята на щастлива съпруга.

— Върнах се, скъпи — изпя тя и чу гласа на Чарли зад себе си. Слава Богу, всичко му беше приготвено. Обръщайки се, за да застане с лице към него, тя си мислеше за Маркси. Знаеше, че трудният, много трудният му живот беше свършил.

Номерът мина. Тя го заведе при парите. Правеше се на шокирана. Разиграваше невинност. Тогава Чарли й призна какво е подозирал и й каза какво няма да направи. Нямаше да я убие. Той я обичаше. Никога в живота си не бе помисляла, че ще каже толкова развълнувано:

— Искам да се омъжа за теб, Чарли.

Те или трябваше да върнат нещата в началното положение, или да отидат много далеч. Лично той се чувстваше страшно нещастен, но грешката беше негова. Нищо не можеше да докаже. Тя му беше дала половината от парите доброволно. Не можеха да я свържат с Луис. Само Маркси, но Маркси беше неин съпруг и те знаеха по-добре от всеки друг какво трябваше да преживеят съпругите в този бизнес заради съпрузите си. Освен това Маркси беше мъртъв. Ако успееше да разиграе невинност пред Чарли, с всеки следващ ден нещата щяха да се оправят. Той би се почувствал добре, двамата щяха да бъдат добре. А междувременно тя щеше да бъде с триста и шестдесет хиляди долара в аванс.

Разбира се, трябваше да запази парите, това бе сигурно, но трябваше да се опита да задържи Чарли преди всичко. Боже, помисли си тя, как бе възможно някой да обиди някого, като го нарече скаут36? Невероятно, но Чарли наистина е бил скаут. Чарли заплати своя дълг към живота. Чарли вярваше. Тя трябваше да си го върне, за да разбере колко много го беше наранила, като стана причината той отново да повярва в онова, в което бе вярвал. Трябваше да го накара да повярва, че тя разбира нещата, в които той вярваше — лоялността, честта на Прици, голямата необходимост да откликне на оказаното му доверие, което го задължаваше да изпълнява дълга си без оглед на усилия и цена.

Беше преуспяла в този бизнес, защото хората, които си разбираха от работата и можеха да я вършат, бяха малко. Знаеше, че това се дължи не само на факта, че е добър специалист или защото е жена. Дори за грубата работа — премахването на гадните, дребни разбойници, без хората от върховете — броят на работещите в бизнеса беше нараснал едва с 20%; касапи, удушвачи и квалифицирани работници. Прици можеха да изкарат на улицата две хиляди и сто души, но вероятно имаха не повече от сто и петдесет бачкатори, а от тях поне сто бяха сбирщина от некадърници, които можеха да дърпат само единия край на въжето, окачено на врата на някой нещастник, докато останалите дърпат другия край.

Чарли беше легендарен като работник. Беше изпълнявал поръчки посред бял ден, на открито, с много свидетели и си беше отивал след като свършеше работата, защото имаше всичко, което един отличен работник трябва да има, плюс усещането, че постъпва правилно, когато убива. Сигурно тук играеше роля и силата. Но Чарли не я пилееше. Тя нямаше нищо общо с парите. Нито един обикновен човек не беше наказван от семейството му за това, че е направил някакъв удар. Повечето от тях бяха животни. Тя знаеше, че чувствата пречеха на Чарли да се превърне в животно. Работата се върши от майстор — Чарли знаеше, че служи на идеята, а не на парите, защото класата му се отличаваше толкова много, че шефовете, за да бъдат абсолютно спокойни, бяха принудени да плащат по-големи проценти за всеки удар.

При нея бе по-различно — мислеше си тя. Не беше обвързана с никакво семейство. Беше надежден платен наемник, който не очакваше закрила отникъде, ако не си свършеше работата добре. Затова й плащаха много пари. Трябваше да разчита само на главата и нервите си. Но сега, когато Чарли беше влязъл в живота й, почувства колко враждебно бе всичко наоколо. Едно беше да работиш сама, но никога не би могла да живее сама и нейният късмет — добър или лош — й беше довел Маркси. Знаеше, че ще трябва да умре сама, но, по дяволите, така е било с всички. Ако живееше с Чарли, може би нямаше да се чувства така сигурно, така както се чувстваше сега. Ако бяха заедно, тя би могла да се слее с него, да се научи да мисли като него и тогава ще започне да вярва, така както вярваше Чарли. Тогава, по дяволите, може би щяха да опитат късмета си и да си родят деца, може би щяха да изчистят мръсотията, с която бе изпълнена по-голямата част от живота й, и тя щеше да живее, защото щеше да има вярата.

Считаше шанса си равен на шанса на играч на chemin de fer37 срещу банката. Първо трябваше да накара Чарли да я изслуша.

Да му каже от какво главно се препитава. Това щеше да го разтърси, но той познаваше тази работа в подробности. Знаеше механизмите, икономиката, причините. Чувстваше, че това е сто на сто в нейна полза. Трябваше да го убеди, че гледат на нещата по един и същ начин и затова се обичат.

Отрицателните страни на обира във Вегас тя анализира последователно. Първо, трябваше да убеди Чарли, че няма нищо общо с обира. Как можеха да проследят всичко и да стигнат до нея? От друга страна, Луис и Маркси бяха мъртви, а само половината от парите бяха излезли наяве. Те никога не можеха да докажат, че тя има връзка с Луис, но Маркси й тежеше на врата като воденичен камък. Той беше единствената връзка, която имаха, но често бяха започвали от следа по-малка и от тази.

Беше допуснала грешка, вероятно защото работеше сама, и не се беше погрижила за репутацията си в бъдеще. А може би пък всичко това да е за добро. Може би всяка нейна грешка, при всеки удар, да не беше толкова характерна за нея, и те щяха да я изключат автоматично от сметките си. Но тя не смяташе, че е точно така. Беше оставила Луис в Невада, след като го беше застреляла. Комисията, явяваща се като арбитражен съвет, съставен от представители на пет семейства от Ню Йорк до Чикаго — беше приела правило, че в Невада никой няма право да извършва убийство, освен ако изхвърли тялото в друг щат. Някой от Комисията можеше да реши да вдигне шум заради това, само за да притесни Прици и Прици ще трябва да се оправят само като пречукат някой, за когото решат, че е претрепал Луис.

И така, тя обичаше Чарли повече от всичко, което беше обичала досега, но ако изобщо трябваше да роди деца на Чарли, искаше той да напусне Прици, ако те започнат да се насочват към нея като към единствената връзка с мъртвия Луис и парите.

Припомни си, че те нямаше да гледат на нея като на малката вдовичка на Маркси Хелър, като на домакиня — работен кон, която си е перяла килима, когато Прици намерили половината от парите в къщата на Маркси. Много скоро Анджело Партана щеше да напомни, че тя е част от обкръжението, че те току-що са й платили сто хиляди долара, за да духне на Сал Нетурбино. Те не можеха да й припишат нищо, но знаеха, че тя не е в ред и можеха да тръгнат оттам.

Тя наистина имаше нужда от Чарли Партана.