Скритият пожар

Глава 11

Пола пристъпваше внимателно по продълговатите пластмасови плочи, които маркираха строго определената пътека от периферията на местопрестъплението към неговия център. Мястото беше ужасно мрачно и потискащо. Тя се запита какво ли бе накарало някой напорист строителен предприемач да избере този гол скат, за да построи жилищен комплекс. Дори най-страстният любител на природата би се затруднил да намери тук нещо привлекателно. В далечината се виждаха няколко израсли едно до друго дървета, а зад тях се забелязваше силуетът на ниска каменна къща. Пола предположи, че става дума за ферма, съдейки по овцете, които пасяха по склоновете около строителния обект, превърнал се в център на такава бурна активност.

— Поне не вали — Франи Райли я посрещна с тези думи, когато тя стигна до групичката хора в края на пътеката. Незапалената цигара в ъгълчето на устата му заподскача нагоре-надолу, когато той заговори.

— Добро утро, сержант Райли — каза Пола. Един-двама от останалите криминалисти я погледнаха с любопитство, но облечените в бели защитни костюми специалисти от лабораторията по съдебна медицина дори не вдигнаха поглед. Интересуваха се повече от мъртвите, отколкото от живите.

— Благодаря, че ме уведомихте.

Пола съвсем не беше изпаднала във възторг, когато сутринта настоятелното писукане на мобилния й телефон прекъсна дълбокия й сън — днес беше почивният й ден. Но новините, които й съобщи Франи Райли, несъмнено оправдаха събуждането.

— Струва ми се, че го открихме — бе казал той. Мрачният му тон й подсказа, че в това откриване няма нищо добро. — Ще изпратя съобщение с указания как да стигнете до мястото.

Тя се беше обадила на Карол, беше взела душ за четири минути и след още двайсет минути вече съобщаваше името си на полицая, който контролираше достъпа на местопрестъплението. Той очевидно я очакваше — нещо, което затвърди убеждението й, че Франи Райли си върши съвестно работата. И сега стояха един до друг на няколко фута от циментираната канавка, в която лежеше тялото — най-вероятно на Даниъл Морисън.

— Кой го откри? — попита тя.

— Получихме анонимно телефонно обаждане. Човекът явно си беше изкарал акъла — Франи посочи с палец към пътя с макадамова настилка. — Има пресни следи от гуми, явно някой е спирал тук. Доколкото разбирам, тялото е било изхвърлено на това място, много преди да бъдат оставени следите. И куп следи от обувки. Момчетата, които разбират от тези работи, твърдят, че всички следи са оставени по-късно от вчера следобед, когато валя. По всичко личи, че някакви пикльовци са дошли тук да видят дали няма нещо за крадене, но ги е очаквало нещо много по-различно.

— Можем ли да бъдем сигурни, че тялото е на Даниъл Морисън?

— Съществува реална възможност да е той — Франи поразмърда масивните си рамене под анорака. — Хайде да излезем извън кордона, да изпушим по цигара и да ви разкажа подробностите.

И без да изчака отговора й, той тръгна забързано по пластмасовите плочи, сякаш имаше да изпълнява задача. Когато го последва, Пола забеляза неодобрителните погледи на някои от униформените полицаи. Напоследък обществената нетърпимост към пушенето почти се беше изравнила с отношението към педофилията. Пола непрекъснато се канеше да се откаже от цигарите, но кой знае как винаги ставаше така, че отлагаше този момент. Беше спряла да пуши навремето, но след като опасностите на професията станаха причина да загуби колега и приятел и самата тя да се озове на косъм от смъртта, прегърна никотина като любовник, завърнал се от рисковано пътешествие. В напрегнати мигове той беше по-приемлив наркотик от много други, чиято жертва бяха ставали нейни приятели и колеги пред очите й. Поне не се отразяваше на способността за трезва преценка, нито пък те излагаше на риска да те изненадат в компрометиращ контакт с някакви гадни дилъри.

— Е, какво има там, в канавката? — попита Пола.

— Младо момче, отговаря на описанието на Даниъл. Облечено е в тениска с емблема на неговото училище.

— Не разполагате ли със снимки?

Райли въздъхна и едновременно с това издиша струя цигарен дим.

— Имаме снимки. Но от това няма голяма полза, поне докато тялото не бъде поставено на масата за аутопсия. На главата му е нахлузен найлонов плик, затегнат около шията и залепен здраво с лепенки. Ако се съди по състоянието на тялото, вероятно от това е умрял. — Райли поклати глава. — Но това не е най-лошото.

Стомахът на Пола се сви. Беше виждала достатъчно ужаси, за да предположи какво подсказва това кратко изречение.

— Обезобразен ли е?

Райли погледна над рамото й към дърветата в далечината. Лицето му, белязано със следи от някогашни схватки, застина в сурова маска.

— Там, където би трябвало да бъдат половите му органи, има само една кървава дупка. Не се виждат никъде около него, но ще можем да бъдем сигурни, едва, когато вдигнем тялото.

Пола изпита облекчение, че няма да й се наложи да оглежда тялото. Знаеше прекалено добре какъв ужас и състрадание будеше видът на загиналите от насилствена смърт, особено ако бяха деца. Те винаги навеждаха на мисли за злата участ, която им е била отредена, безпомощността им будеше чувство на вина.

— Какво казва шефът ви? — попита тя. — Искам да кажа, от това по-тежко престъпление не може да има.

Райли изсумтя презрително.

— Насрал се е от ужас. Очевидно настава време да прехвърлим другиму врелия картоф. Ще продължим да обработваме местопрестъплението, но трябва да уведомите вашата шефка, че ви предаваме случая. Ще проверя дали няма пропуски в документацията по случая и ще я изпратя незабавно във вашия офис.

— Благодаря — каза Пола и извади мобилния си телефон. „Ето ни възможност да докажем способностите си пред Блейк“, мислеше тя. Но Даниъл Морисън беше платил страшна цена, за да могат те да получат този шанс. А родителите му дори още не бяха започнали да плащат.

За Карол Джордан основната движеща сила открай време беше стремежът й към справедливост. Този стремеж бележеше не само професионалния, но и личния й живот. Когато ставаше дума за хора, които обичаше, тя се чувстваше дълбоко отговорна да поправи неправдите, които те бяха понесли. В случая с Тони тя най-често изпитваше безсилен гняв, защото корените на душевната му травма бяха прекалено дълбоки, за да може тя да се добере до тях, а от това следваше, че нямаше и никаква възможност да поправи стореното му зло. Нови възможности се откриха пред нея, когато се запозна с Ванеса Хил. Нямаше значение, че тази жена беше егоистична, коравосърдечна кучка, на която никога не би трябвало да бъде разрешено да отглежда дете. Карол беше готова да преглътне всички оскърбления и инсинуации от страна на тази жена, ако това би й дало възможност да помогне на Тони. Но когато бе разкрила непочтените кроежи да Ванеса да отнеме на сина си наследството, оставено му от бащата, за когото той не знаеше нищо, Карол прецени, че Ванеса е изгорила всички мостове, които биха могли някога да доведат до възможността двете да работят в една посока.

Въпреки всичко Карол не можеше да потисне мисълта, че е длъжна да опита. Макар че самият Тони твърдеше, че не се нуждае от това, тя все пак искаше да направи всичко по силите си за него. Не беше лесно да тръгне срещу желанията му, но реакциите му предната вечер я убедиха, че има основание да отхвърли съмненията си. Беше убедена, че сведенията, които бе успяла да събере за Едмънд Артър Блайт, имаха някакъв положителен ефект върху Тони. А имаше още толкова много за изясняване. Тя искаше да разбере къде е живял Блайт, преди да се появи в Устър и с какво се е занимавал по това време. Предполагаше, че и той е живял в Халифакс, където Тони бе израснал в дома на баба си. Там се намираше и досега седалището на консултантската фирма за човешки ресурси, оглавявана от Ванеса. Карол се питаше как ли се справя тя сега, при сегашното състояние на работния пазар, който се свиваше като че ли с всеки изминал ден, докато глобалната рецесия притискаше все по-тежко всички сфери на човешка дейност. Ако някой имаше шансове не само да оцелее, но и да излезе от кризата с положителен баланс, това беше Ванеса Хил.

Мисълта за среща с Ванеса не доставяше никакво удоволствие на Карол. Но нямаше как да се заобиколи фактът, че майката на Тони беше основен източник на сведения за Артър Блайт. Нито един уважаващ себе си криминалист не би пропуснал да я постави под номер едно в списъка на хората, с които би трябвало да разговаря, ако иска да узнае житейската история на Артър. Несъмнено щеше да се наложи да проверява много старателно всяко сведение, което би получила от нея, но не можеше да я пренебрегне.

Затова като начало тя помоли Кевин Матюс да прикрие по някакъв начин самоотлъчването й от работа, ако Блейк се появеше да пита за нея, и после потегли с колата си през Пенините10 към Халифакс. Ако беше избрала магистралата, вероятно щеше да се движи по-бързо, но по нея пътят бе почти два пъти по-дълъг, отколкото ако се движеше напряко по второстепенните пътища. Карол не би нарекла този път по-живописен — пейзажът беше наистина драматичен, но из него се срещаха прекалено много останки, които напомняха за замърсяването на областта по време на индустриалното й минало, за да заслужава подобно определение. И все пак не можеше да се отрече, че слизането към града по дългата спирала на шосето, през високите хълмове към тъмните очертания на града, разпилян в шепите на долината, предлагаше някои наистина впечатляващи гледки.

Централният офис на фирмата, ръководена от Ванеса Хил, се намираше в масивна сграда с фасада от червени тухли в покрайнините на града. Карол намери на паркинга място за посетители и тъкмо изключваше двигателя, когато телефонът й иззвъня. На дисплея се изписа името на сержант Матюс.

— Дявол да го вземе — каза тя и прие повикването. — Кевин, какво става?

— Току-що се обади Пола. Намира се на местопрестъпление на територията на Северната регионална полиция. Получили са анонимно съобщение за тялото, изглежда, че е Даниъл Морисън. Искат да го прехвърлят на нас.

Дългът налагаше на Карол да потегли незабавно обратно към Брадфийлд. Но все пак беше изминала целия този път до тук, пък и предполагаше, че разговорът с Ванеса Хил няма да й отнеме много време. Освен това така или иначе на връщане щеше да навлезе направо в северния участък, нямаше да й се наложи да прекосява града.

— Добре, Кевин. Дай ми координатите. Ще се постарая да отида там колкото е възможно по-скоро. Кажи на Пола да държи фронта. Ти също тръгвай натам, постарай се да разполагаме с пълната информация. А ако има потвърждение на самоличността на жертвата, искам да отидеш с отговорника за контакти със семействата, който ще съобщи на родителите.

— Ясно. Да съобщя ли на Тони?

Въпросът беше формален — всички нейни подчинени знаеха, че Тони предпочиташе да види тялото още на местопрестъплението, за в случай, че по-нататък в разследването възникне нужда от неговото експертно мнение. Но сега вече не им беше позволено да ползват услугите му. Пък и вероятно вече пътуваше към Уест Мърсия, за да работи с хора, на които не им забраняваха да се възползват от уменията му.

— Не, няма нужда. Ще се видим скоро.

Изпълнена с мисълта за очакващата я, нетърпяща отлагане работа, тя се упъти забързано към вратата от стъкло и метал, където установи, че трябва да съобщи името си по интеркома. Налагаше се да се възползва от служебното си положение, за да си осигури достъп.

— Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция, трябва да говоря с госпожа Хил — каза тя.

Настана дълго мълчание. Карол си представяше стъписването и последвалото съвещание.

— Имате ли уговорена среща? — изскърца женски глас от интеркома.

— В нашата професия обикновено не правим предварителни уговорки — заяви Карол с възможно най-хладен тон. Отново настана мълчание, после се чу бръмчене и вратата се отвори. Карол се озова в коридор, който водеше към малка приемна, обзаведена комфортно, но ненатрапчиво. Администраторката в приемната изглеждаше стъписана. Карол прочете името й на картончето, прикрепено на ревера, усмихна се и каза:

— Добро утро, Бетани. Трябва да разговарям с госпожа Хил.

Бетани бързо хвърли поглед през рамо към вратата, която водеше към вътрешността на сградата.

— Мога ли да видя полицейската ви карта? — попита тя. Усмивката й приличаше повече на гърч, сковал долната част на лицето й.

Карол измъкна картата от чантата си и я поднесе на Бетани така, че да я види ясно. Преди рецепционистката да успее да реагира, вратата зад нея се отвори и във фоайето връхлетя Ванеса Хил. На пръв поглед не личеше да се е променила особено от времето, когато Карол я видя за последен път. Все още съумяваше да прикрива следите, оставени от годините, благодарение на фризьор, който явно се справяше с дискретното нанасяне на златистокестенява боя за коса, и на собственото си правилно решение да не прекалява с грима. Беше все така стройна, великолепно ушитият костюм с тясна пола подчертаваше елегантната й фигура и все още хубавите крака. Но бръчките, издаващи суров и егоистичен характер, сякаш бяха изчезнали. „Ботоке“, каза си Карол и отново се учуди на суетата, която би накарала една жена да приеме инжектирането на отрова в лицето й като добро решение.

— Търсят ви от полицията — каза Бетани, притеснена като клептоманка — климактеричка, заловена от охраната на някой магазин.

Ванеса изкриви презрително уста.

— Това няма нищо общо с полицията, Бетани. Тази жена е приятелката на сина ми. Няма повод за безпокойство — поставена в неудобно положение, Карол не можа да намери подходящ отговор. Забелязала смущението й, Ванеса продължи: — Заповядайте, Карол. Няма смисъл да занимаваме служителите със семейни въпроси.

По лицето на Бетани се изписа облекчение. „Радва се, че не е допуснала неволно някой гаф“, си каза Карол и последва Ванеса. Двете се озоваха в голяма зала с бюра, където явно се работеше усърдно и съсредоточено. Не се виждаше нито един мъж, а нито една от жените зад бюрата не си позволи да откъсне поглед от монитора или да се отклони от водения телефонен разговор, докато те прекосяваха залата.

Офисът на Ванеса се намираше в далечния край на залата. Карол не беше очаквала толкова малко и изцяло функционално обзаведено помещение. Единственият лукс беше електрическа масажна възглавница, прикрепена към облегалката на стола зад бюрото.

— Отношенията ми със сина ви не са такива, за каквито намеквате — каза Карол веднага след като влязоха и Ванеса затвори вратата.

Ванеса въздъхна.

— Знам, разбира се. Толкова по-зле. — Тя мина покрай Карол, седна на стола си и й посочи един неудобен посетителски стол пред бюрото. — Хайде да не се преструваме, че се харесваме, Карол. Какво ви води тук?

— Едмънд Артър Блайт.

Когато чу това име, Ванеса стисна устни и присви очи. Карол продължи невъзмутимо:

— Тони иска да научи нещо повече за него. Как сте се запознали, какво е работел той в Халифакс, такива работи.

— Не, Тони не иска нищо подобно. Може би вие искате да узнаете тези неща, но Тони не проявява никакъв интерес към тях. Изобщо, той щеше да се чувства по-добре, ако вие не се бяхте намесили. За него би било най-добре да бе подписал съгласие имотът на Еди да бъде прехвърлен на мен — Ванеса изправи рамене и сключи ръце на бюрото пред себе си.

— Ако изключим дребната подробност, че това съгласие би го лишило от някакъв си там половин милион паунда, нали?

Ванеса издаде някакъв звук, който би могъл да се определи и като смях.

— Ако си мислите, че синът ми се интересува от пари, значи го познавате много по-малко, отколкото предполагах. Можете да ми вярвате, тази ваша намеса в семейните ни дела ще донесе само неприятности на Тони. Вие изобщо не го разбирате. Каквото и да ви е разказвал, аз съм тази, която знае кое е най-доброто за него, защото аз знам как функционира той. Защото аз съм оформила характера му, а не вие — тя се изправи. — А сега, ако това е всичко, което ви интересува, струва ми се, че е време да си вървите.

— Защо не искате да ми кажете нищо? Това е стара история. За вас би било без всякакво значение, и без това не можете да паднете по-ниско в очите ми. Каква е тази велика тайна? Тони заслужава да знае защо баща му не е пожелал да присъства в живота му.

— А според закона аз имам правото да претендирам за неприкосновеност на личния живот. Този разговор приключи, Карол — Ванеса стана, мина отново покрай нея и отвори вратата. — Следващия път ще бъдете допусната да влезете тук само ако имате разрешение за обиск.

Вбесена от съзнанието, че се е провалила, Карол мина покрай Ванеса с високо вдигната глава. Цялото това начинание й донесе само унижение и загуба на време. Но когато седна в колата и хлопна вратата след себе си, Карол си обеща, че няма да допусне Ванеса да я победи. Сега вече имаше още по-голямо желание да научи историята на Едмънд Артър Блайт — не само за да помогне на Тони, но и за да направи напук на майка му. Точно сега беше трудно да се прецени кой е по-силният стимул.