Скритият пожар

Глава 4

На Карол й се струваше невероятно, че присъствието на Джон Брандън е могло да бъде заличено така бързо от някогашния му кабинет. Избраното от него обзавеждане беше въздържано и ненатрапчиво — една семейна снимка и голяма кафе машина бяха единствените предмети, по които можеше да се съди за личността на човека, обитаващ кабинета. Очевидно Джеймс Блейк беше съвсем различен случай. Кожени кресла, старинно бюро и дървени кантонерки създаваха усещане за имитация на провинциално имение. По стените висяха недвусмислени доказателства за възхода на Блейк — дипломата му от университета в Ексетър в рамка, негови снимки с двама премиер-министри, с Уелския принц, с някой и друг министър на вътрешните работи и други по-маловажни знаменитости. Карол не можеше да прецени дали това е проява на суета или предупредителен изстрел, насочен към посетителите. Реши да изчака с преценката, докато го опознае по-добре.

Блейк, напет и спретнат в парадната си униформа, покани с жест Карол да седне на едно от креслата пред бюрото му. За разлика от Брандън той не предложи чай или кафе. Оказа се, че няма намерение да си губи времето и с любезни встъпителни думи.

— Смятам да започна направо с най-важното, Карол — заяви той.

Ето значи каква тактика беше избрал. Никакво симулирано изграждане на отношения, никакви преструвки, че между тях има нещо общо. За Карол беше очевидно, че той се обръща към нея на малко име не за да установи дружеска атмосфера, а за да омаловажи категорично нейната личност, отказвайки да отдаде дължимото на чина й.

— Радвам се да го чуя, сър.

Тя потисна желанието си да кръстоса ръце и крака, като вместо това реши позата й да бъде огледално повторение на неговата, говореща за откритост. Все нещо бе останало в съзнанието й през всички тези години около Тони.

— Прегледах досието ви. Вие сте блестящ офицер, Карол. И сте изградили първокласен екип — той замълча, очевидно в очакване.

— Благодаря ви, сър.

— И тъкмо тук се крие проблемът — устните на Блейк се извиха в усмивка, която подсказваше колко е доволен от собствената си проницателност.

— Никога не сме приемали успеха си като проблем — отвърна Карол, съзнавайки, че това не е точно отговорът, който той очакваше да чуе.

— Доколкото разбирам, ангажиментите на вашия екип предполагат разследвания на онези тежки престъпления в нашия регион, които по някаква причина не влизат в компетенцията на работните групи от национален мащаб?

Карол кимна.

— Точно така.

— Но когато се намирате между две разследвания, се занимавате с разглеждане на студени досиета?

Той не беше в състояние да прикрие пренебрежителното си отношение.

— Така е. И сме имали някои забележителни успехи и в това отношение.

— Не оспорвам това, Карол. Това, което поставям под съмнение е дали заниманията със студени досиета са най-подходящото приложение на вашите способности.

— Студените досиета са нещо важно. Ние сме тези, които се застъпваме за мъртвите. Ние се стремим да приключим отворените случаи заради семействата, и да изправим пред правосъдието хора, които години наред са се укривали от него, ощетявайки обществото.

Ноздрите на Блейк се разшириха, сякаш бе доловил някаква неприятна миризма.

— Така ли се изразява вашият приятел, доктор Хил?

— Така считаме всички ние, сър. Студените досиета са от значение. Не е за пренебрегване и въздействието им върху обществеността. Тези разследвания помагат на хората да осъзнаят колко сериозен е ангажиментът на полицията относно разкриването на тежки престъпления.

Блейк взе малка кутийка с ментови бонбони срещу лош дъх и лапна един.

— Всичко това е вярно, Карол. Но честно казано, студените досиета са за редови служители. За товарните коне, Карол, а не за расови, чистопородни състезателни коне, каквито сте вие и вашият екип. Студените досиета се решават само с упорита работа, а не с брилянтни решения, каквито вие и вашият екип сте в състояние да поднесете.

— Боя се, че не мога да се съглася с оценката ви, сър.

Карол не можеше да си обясни напълно защо у нея се надигаше такъв гняв. Съзнаваше единствено, че е вбесена.

— Ако нещата бяха толкова прости, всички тези случаи са щели да бъдат разрешени много отдавна. Тук не става дума само за прилагане на нови съдебномедицински похвати към стари неразрешени случаи. Става дума за оценяването им от нова гледна точка, за способността да мислиш и немислимото. А моите хора са много добри в това отношение.

— Може и така да е. Но това не е ефективен начин на разпределение на бюджетни средства. Вашият екип изисква потресаващо големи инвестиции. Диапазонът и нивото на вашите умения и познания налагат те да бъдат прилагани при работа върху текущи разследвания. Не само особено тежки престъпления, а и други сериозни проблеми, които се трупат на бюрата в централата на криминалната полиция. Обществото заслужава да му осигурим възможно най-качествена работа на полицията. Мое задължение е да се постарая тази работа да се осъществява максимално ефективно. Затова ви предупреждавам, Карол. Засега ще оставя нещата такива, каквито са, но екипът ви ще бъде наблюдаван отблизо. Дава ви се изпитателен срок. След три месеца ще взема решение въз основа на подробен анализ на натоварването ви и на вашите резултати. Но предупреждавам още сега — собствените ми убеждения ме подтикват да ви върна обратно към нормален работен режим в редовните подразделения на криминалната полиция.

— Изглежда вие вече сте взели решение, сър — заяви Карол, насилвайки се да съхрани учтивия тон.

— Всичко зависи от вас, Карол — този път усмивката му беше несъмнено самодоволна. — Има и още нещо — като си говорим за разпределение на бюджетни средства, вие като че ли отделяте доста пари за консултантската работа на доктор Хил.

Сега вече гневът й се разгоря.

— Доктор Хил има решаваща роля за пътя, по който постигаме успехите си — отвърна тя рязко, без да съумее да овладее тона си.

— Той е клиничен психолог, не специалист по съдебна медицина. Не е единственият, който е в състояние да даде експертно мнение. — Блейк отвори едно чекмедже и измъкна оттам някаква папка. Хвърли поглед към Карол с такова изражение, сякаш се учудваше, че тя е все още в кабинета. — Висшият институт на националната полиция подготвя полицейски служители в областта на бихейвиористичната теория и психологическото профилиране. Ползването на техните умения би ни спестило цяло състояние.

— Тези хора нямат експертните познания на доктор Хил, нито пък разполагат с неговия опит. Доктор Хил е уникален. Господин Брандън винаги е бил на това мнение.

Настана дълго мълчание.

— Господин Брандън вече не е тук, за да ви защитава, Карол. Той може да е считал за уместно да отделя за вашия… — той замълча, а като проговори отново, тонът му беше натегнал от злонамереност: — … вашия наемодател такава внушителна част от бюджета на Брадфийлдската полиция. Но аз не съм на такова мнение. Така че, ако имате намерение да ползвате профайлър, бихте ли се обърнали към някой, който няма да ни кара да изглеждаме корумпирани?

Патърсън чувстваше как главоболието започва полека да пулсира дълбоко в черепа му. В това нямаше нищо учудващо: бе успял да поспи едва два часа. Разбираемо бе, ако гледайки го с тази посребрена коса и посивяло от умора лице, телевизионните зрители внезапно решаха, че телевизорите им са станали отново черно-бели. Единствено зачервените очи можеха да подскажат реалното положение. Количеството кафе, което беше погълнал, би могло да стартира двигателя на някой „Харли Дейвидсън“, но и то не му помогна да изглежда като човек, комуто бихте поверили засягащо ви разследване на убийство. Нямаше нищо по-потискащо от това да организираш пресконференция, когато няма какво да кажеш на пресата, освен да опишеш подробно самото престъпление.

Може би щяха да имат късмет. Може би представянето на случая в медиите щеше да достигне до някой свидетел, забелязал Дженифър Мейдмънт, след като тя се бе сбогувала с най-добрата си приятелка. Това несъмнено би било триумф на надеждата над подсказаното от опита. Много по-вероятно бе да се посипе порой от съобщения за въображаеми виждания на момичето, повечето от които щяха да бъдат направени от хора, искрено вярващи, че са я забелязали, но и от тях щеше да има толкова полза, колкото от маниаците, стремящи се да привлекат вниманието на обществеността или другите, които по напълно неразбираеми причини просто обичаха да губят времето на полицията.

Когато репортерите се заизнизваха от залата, той тръгна да търси Амброуз. Откри го надвесен над масата, на която се трудеше техният питомен специалист по компютри. Гари Харкъп бе измъкнат от леглото си малко след полунощ и му бе възложено да се заеме с лаптопа на Дженифър. Амброуз хвърли само за миг поглед към шефа си, а после отново се взря в екрана, присвивайки уморените си кафяви очи, за да фокусира по-добре.

— Искаш да ми кажеш, че всички тези включвания са от различни компютри? Въпреки че събеседникът на Дженифър се представя като едно и също лице?

— Точно така.

— Как е възможно? — попита раздразнено Амброуз.

— Предполагам, че човекът, който е разговарял е Дженифър, е ползвал услугите на интернет кафета и библиотеки. Никога не е влизал два пъти от едно и също място. — Гари Харкъп бе не по-малко масивен от Алвин Амброуз, но това бе единствената прилика между двамата. Докато Амброуз беше стегнат, спретнат и мускулест, Гари беше пълен, облечен небрежно, с очила, доста дълга и чорлава кестенява коса и брада, която бе в тон с косата. Приличаше на мечка от анимационен филм. Той се почеса по главата. — Използва безплатен електронен адрес от онези, за чието създаване не се изискват лични данни. Нито един от разговорите не продължава повече от половин час, никой не би му обърнал внимание.

Патърсън си придърпа един стол.

— Какво става тук, момчета? Успя ли да откриеш нещо, Гари?

На въпроса му отговори Амброуз.

— Клеър Дарси твърди, че двете с Дженифър ползвали почти непрекъснато РигМароул. А Гари успя да се добере до голяма част от разговорите им.

— Има ли нещо, което би могло да ни бъде от полза? — Патърсън се приведе напред, за да вижда по-добре екрана. От Амброуз го лъхна свеж аромат на сапун и го накара да се засрами, че не е успял да се изкъпе. Беше се отказал от душа, вместо това само бе прекарал набързо електрическата самобръсначка по лицето си.

— Има куп щуротии — отвърна Гари. — Обичайните тийнейджърски дрънканици за някое риалити като X Фактор и Биг Брадър. Поп звезди, актьори от сапунени сериали, клюки за съучениците им. Най-често са разговаряли със съученици, но има и външни лица, от други групи на РигМароул — най-често момичета на тяхната възраст, които си падат по същите изпълнители като тях.

— Долавям в тона ти някакво „но“ — каза Патърсън.

— Не грешите. Има един събеседник, чийто тон звучи някак фалшиво — каза Амброуз. — Опитва се да се впише в общия стил, но от време на време зазвучава не както трябва. Много внимава да не издаде нещо, което би могло да уточни местонахождението му. Ще ни го покажеш ли, Гари?

Пръстите на Гари заиграха по клавиатурата и на екрана се появи поредица разменени реплики. Патърсън зачете внимателно, без да знае какво точно търси.

— Мислите, че става дума за педофил, който подготвя жертвите си?

Амброуз поклати глава.

— Нямам такова чувство. Който и да е този събеседник, той опипва почвата около Дженифър и приятелите й, опитва да се сприятели с тях. Педофилите обикновено се стараят да отделят едно дете от общата група. Залагат на типичната за тази възраст неувереност по отношение на външен вид, тегло, лични характеристики, постоянните опасения на много деца, че просто не са достатъчно готини. Тук не се случва нищо подобно. По-скоро има някаква демонстрация на солидарност — аз съм един от групата — той почука с пръст по екрана. — Няма никакъв елемент на експлоатация на нечия слабост.

— А после става наистина интересно — каза Гари, и започна да превърта текста толкова бързо, че репликите се превърнаха в неразбираема каша от букви и емотикони. — Този разговор е отпреди пет дни.

Джени: Какво искаш да кажеш, ZZ

ZZ: Всеки си има тайни, неща, от които се срамува. Такива неща, заради които би умрял от срам, ако приятелите му ги разберат.

Джени: Аз нямам такива тайни. Най-добрата ми приятелка знае всичко за мен.

ZZ: Всички казваме така и всички лъжем.

— Сега се намесват и другите и разговорът става общ — каза Гари. — Но после ZZ успява да дръпне Дженифър в разговор насаме. Ето го:

ZZ: Исках да поговорим насаме.

Джени: Защо?

ZZ: Защото знам, че имаш ГОЛЯМА тайна.

Джени: Тогава знаеш повече от мен.

ZZ: Понякога ние сами не познаваме собствените си тайни. Но аз знам една тайна, която ти не би искала никой друг да узнае.

Джени: Не разбирам за какво говориш.

ZZ: Влез онлайн утре по същото време и пак ще поговорим за това.

— Така приключва този разговор — отбеляза Гари.

— А какво се е случило на следващия ден? — попита Патърсън.

Гари се облегна на стола и разроши косата си.

— Там е проблемът. Каквото и да е казал ZZ на Дженифър, то е успяло да я накара да заличи разговора.

— Доколкото ми е известно, няма такова нещо като заличаване на компютърна памет, като изключим варианта да удариш харддиска много силно с чук — каза Патърсън. Главоболието ставаше все по-силно — тъпо пулсиране дълбоко между ушите му. Той стисна здраво горната част на носа си, опитвайки се да потисне болката.

— Горе-долу е така — отвърна Гари. — Но това не означава, че заличената памет може да стане отново достъпна с едно кликване. Предполагам, че момичето е нямало представа как наистина да изчисти паметта на компютъра си. Но въпреки това ще трябва да прекарам огромно количество софтуер през тази машинка, за да успея да възстановя това, което тя се е опитала да изтрие.

— Да му се не види! — изпъшка Амброуз. — Колко време ще отнеме това?

Гари сви рамене и целият стол се размести под него.

— Кой знае? Може да успея да се справя за няколко часа, но може да ми отнеме и дни — той разпери безпомощно ръце. — Какво повече да кажа? Това не е като ремонт на кола. Няма начин да направя дори приблизителна преценка на времето.

— Разбрано — каза Патърсън. — А сега може ли да се върнем към това, което казваше на Алвин, когато влязох? Това, че всички разговори са се водили от различни компютри? Съществува ли начин да се разбере къде са се намирали тези компютри?

Гари сви рамене, после сплете пръсти и изпука с кокалчетата им.

— Теоретично да, но гаранция няма. Съществуват сайтове, които съхраняват информация за индивидуалните данни на отделните компютри. Но машините сменят собственика си — ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу и той заприлича на тъжен клоун. — Все пак съществува сериозна възможност да успеете да се доберете поне до част от тях.

— Така поне бихме могли да придобием някаква смътна идея къде живее мръсникът — каза Патърсън. — А това е един от приоритетите ни сега. Ще можеш ли да се заемеш и с това, заедно с анализа на съдържанието на компютъра? Или да ти осигурим помощник?

Ако Гари беше куче, в този момент козината на врата му щеше да настръхне.

— Ще се справя и сам — отвърна той. — Докато програмата превърта съдържанието на компютъра на Дженифър, ще започна да търся данни за другите компютри.

Патърсън стана.

— Чудесно. Но ако става прекалено бавно, ще ти намерим някой за черната работа.

Гари го изгледа мрачно.

— Нищо от това, което правя, не може да се определи като черна работа.

Патърсън успя да си наложи да не обръща очи към тавана.

— Не, разбира се, че не. Извинявай, Гари, не го вземай на сериозно — той овладя порива си да го потупа по рамото, сякаш пред него стоеше домашният му любимец, куче с неустановена порода. После каза:

— Може ли да поговорим, Алвин?

Когато излязоха в коридора, Патърсън се облегна на стената. Липсата на всякакъв напредък тежеше буквално като товар, положен на раменете му.

— Тази история се закучи дяволски — каза той. — Нямаме нито един свидетел. Слязла е от автобуса, но така и не е стигнала до кооперативния магазин. Сякаш Дженифър Мейдмънт просто се е изпарила някъде между автобусната спирка и магазина.

Устата на Алвин се изкриви леко, после отново се отпусна.

— Ако изобщо е имала намерение да отиде до този кооперативен магазин.

— Какво имаш предвид? Нали сам ми предаде думите на Клеър Дарси, че Дженифър щяла да отиде до кооперативния магазин да купи шоколад за кейка, който щяла да прави за баща си. Клеър я е видяла да тръгва в тази посока. Дженифър й махнала, когато минала покрай автобуса.

— Но не е сигурно, че е казала истината — каза Алвин. Лицето му оставаше безизразно. — Това, че е тръгнала в тази посока, не означава, че е продължила да върви натам. Клеър каза, че цялата тази история била нетипична за нея. Така че може би Дженифър е имала съвсем други планове. Планове, които са нямали нищо общо с кооперативния магазин. Или с кейка за баща й. Може би въобще не е имала намерение да прави кейк.

— Мислиш, че е имала среща с някого?

Амброуз сви рамене.

— Нормално е да се запитаме какво е било това толкова важно нещо, което да накара момиче на тази възраст да лъже най-добрата си приятелка. Най-често в такива случаи става дума за момче.

— Значи според теб тя е преценила, че новият й събеседник в „Риг“ е мъж?

— Не знам. Съмнявам се, че се е замислила за това. Според мен е отишла, за да научи нещо повече за тази така наречена „тайна“.

Патърсън въздъхна.

— И докато Гари не приключи със своите магии, нямаме никаква шибана идея какво може да представлява тя.

— Така е. Но междувременно не би било зле да си поговорим с мама и татко. Да разберем дали изобщо е имало някакви планове за въпросния кейк.