Скритият пожар

Глава 19

Не можеше да се твърди, че той й липсва, когато не беше у дома. Все пак не прекарваха всеки миг от времето си заедно. Когато бяха заети, можеше цяла седмица да не прекарат дори една вечер заедно. Но Карол винаги чувстваше празнотата на къщата горе, когато Тони отсъстваше. Двамата водеха самостоятелен живот, личните им пространства си оставаха недосегаеми, вратите в горната и долната част на вътрешното стълбище го превръщаха в своеобразна херметическа камера, която ги разделяше.

И все пак… тя винаги знаеше кога той не си е у дома. Може би съществуваше съвсем реална причина за това; може би движенията му предизвикваха някакви скрити вибрации в стените на къщата и отсъствието им смущаваше примитивната част на съзнанието й. А може би, както беше намекнал Блейк, духовното им сближаване малко беше надхвърлило нивото на обичайното. При тази мисъл Карол потръпна. Чувствата й към Тони напомняха на сложно изплетена мрежа, чиято здравина тя предпочиташе да не подлага на изпитание.

Затова си каза, че отсъствието му всъщност е за предпочитане, тъй като иначе би се почувствала по-затруднена в опитите си да се рови в семейната му история. И несъмнено, ако той си беше у дома, съвестта щеше да я гризе по-осезаемо, защото всъщност тя продължаваше с диренията си тайно от него и дори в разрез с изрично изразеното от него желание. Независимо от всичко тя отвори началната страница на „Гугъл“ и скоро се озова в уебсайта на „Халифакс енд Хъдърсфийлд Хералд“. Написа първо „Еди Блайт“, но не намери нищо. Затова пък, когато подмени първото име с „Едмънд“, на екрана излезе цяла поредица резултати.

Първият в списъка, датиращ най-отскоро, беше за материала, който Алан Майлс й бе показал в кръчмата. Тя установи с раздразнение, че снимката не беше сканирана. Следващият резултат беше статия за предстоящата продажба на фирмата на Блайт, като се споменаваше, че вероятният купувач е компанията от Шефийлд. Някъде в средата на статията имаше абзац, който накара Карол да се сепне.

Жестоко посегателство? Алан Майлс не беше споменал нищо подобно. Карол бързо превъртя останалите резултати, търсейки материал, който да не е свързан с фабриката. Малко по-надолу попадна на това, което търсеше.

— Да му се не види! — възкликна на глас Карол, след като прочете два пъти статията. Защо, по дяволите, Ванеса не беше споменавала нищо за този драматичен инцидент? Беше неприсъщо за нея да пропусне шанс да се постави в светлината на прожекторите. Да не говорим пък за съчувствието, което вероятно би предизвикала като потърпевша от такова ужасяващо нападение.

Случаят до известна степен би могъл да обясни решението на Блайт да напусне Халифакс и да отиде да живее в Устър. Такова напълно непровокирано нападение би могло да притесни всеки и да породи у него желание да смени мястото, където живее. Но би могло да се очаква, че той ще вземе годеницата си със себе си. Разбира се, ако Ванеса не е искала да напусне Халифакс, никакви старания от негова страна не биха могли да я разубедят.

Карол си наля още една чаша вино. Прегледа всички останали статии, но в нито една от тях не се споменаваше нещо за нападението. Очевидно не е последвал арест. И в това нямаше нищо чудно, явно не е имало такова описание на престъпника, каквото би могло да свърши работа на полицията. Несъмнено са привикали обичайните заподозрени, опитали са се да ги постреснат, но този подход не е дал резултат. Очевидно беше също, че самият Блайт не е бил склонен да обсъжда случая. По всичко личеше, че е продал фирмата и е напуснал града почти непосредствено след това. Наистина много внезапно решение.

Явно щеше да се наложи Карол да посети отново майката на Тони. Само че този път нямаше да я остави да се измъкне така лесно. Единственото, което й попречи да потегли незабавно обратно за Халифакс, беше съобщението, което получи от Пола.

— По дяволите — измърмори Карол. Всъщност не беше абсолютно необходимо тя да реагира незабавно на това съобщение. Но чувството й за дълг беше изострено от съзнанието, че по-рано през деня си беше позволила да се отлъчи от работата си.

„Идвам до половин час, написа тя в отговор на Пола. Удържай фронта дотогава.“

Нийл Куонтик ненавиждаше живота си. Ненавиждаше безполезната си майка. Мразеше гадните улици около подигравката, наречена апартамент, в която живееха. Мразеше това, че вечно нямаха пари. Мразеше да ходи на училище, мразеше това, че се налагаше да се явява там всеки ден, заради споразумението, което тъпата му майка беше сключила с директора — ако Нийл не се явеше на училище, тя щеше да бъде уведомена незабавно и щеше да спре да му дава дори мизерните джобни пари, които му отпускаше сега. Добре де, той беше измислил начин да се отърве и от нея, и от шибания, мизерен, жалък живот с нея, но нямаше намерение да й го каже. Така или иначе, той нямаше намерение да се отказва от училището, но малкият му бунт срещу системата по време на последния срок имаше съвсем задоволителни резултати. Може би единственото нещо в живота си, което той не мразеше, беше съзнанието, че е достатъчно умен, за да надхитри всеки, който се опитваше да го прави на глупак.

Той си дръпна от джойнта, който си позволяваше всеки ден след училище, когато разхождаше тъпото куче, за да може да излезе от апартамента и да се поразсее в гнусния парк, сред употребявани спринцовки, торби с отпадъци, пликове с лепило и кучешки лайна. Ама че шибан живот!

Но от всичко най-много Нийл мразеше оня задник, гадния си баща, задето бе превърнал живота му в ад и мизерия. Вероятно не би се чувствал така гадно, ако нямаше спомени за времето, когато всичко беше толкова различно. Другите хлапета, с които излизаше, сякаш не се дразнеха чак толкова от живота си, и Нийл предполагаше, че това се дължи на факта, че няма с какво да го сравнят. Е, разбира се, те всички си представяха колко гот би било да имат лъскава кола, голяма къща, и да ходят на почивка на места, където слънцето грее всеки ден. Но за тях това беше само фантазия, свят, обитаван от прочутите футболисти. За Нийл обаче не беше така. Нийл си спомняше какво означава да разполагаш с всички тези неща.

Преди гадното апартаментче в този квартал на Манчестър, който беше толкова пропаднал, че хората, които живееха тук, даваха друг адрес, когато кандидатстваха за работа, семейството на Нийл живееше в самостоятелна къща в покрайнините на Брадфийлд. Нийл имаше собствена спалня и отделна стая за игра. Имаше компютър, плейстейшън и игрална конзола Xbox. В къщата имаше цяла стая, пълна с уреди за фитнес, на стената точно срещу бягащата пътечка, беше монтиран голям плазмен телевизор. В двойния гараж до мерцедеса на баща му беше паркирано аудито на майка му. Имаха абонаментни карти за всички мачове на „Манчестър Юнайтед“, три пъти в годината отиваха на почивка в чужбина, а Нийл изобщо не можеше да се ориентира в потока от подаръци, които получаваше за Коледа и за рождения си ден.

После, преди три години, всичко рухна. От месеци майка му и баща му си крещяха и се караха постоянно, като че ли се бяха озовали в епизод от сериала „Жители на Ийст Енд“. Нийл не можеше да разбере какъв е проблемът — ясно му беше само едно, че не можеше да мине и ден, без да се хванат за гушите. Накрая баща му ги заведе на почивка във Флорида — уж за да се сдобрят с майка му. Само че вместо това още на третата вечер, след поредния скандал, просто напусна вилата. Майка му го прати по дяволите и каза, че и без него щели да си прекарат чудесно до края на почивката. Когато се прибраха десет дни по-късно, установиха, че къщата е продадена, като преди това е била напълно опразнена, че колите са изчезнали, а бравите — сменени. Беше успял да продаде къщата под носа им, а дрехите им беше натъпкал в големи торби за боклук и ги беше откарал в дома на родителите на майката на Нийл, в Манчестър.

Беше невероятно злодейска постъпка. Така си беше казал Нийл навремето и продължаваше да е на същото мнение и до днес.

Майка му хукна по адвокати, но те не й свършиха никаква работа. Оказа се, че фирмата на баща му е била собственик на къщата и на всичко останало. По документи той не бе притежавал дори едно нощно гърне. Така че Нийл и безполезната му майка също останаха без нищо.

Той наистина се удивляваше на способността на баща си да бъде такъв откровен злодей. Един следобед майка му го беше замъкнала със себе си до офиса на баща му, който търгуваше с коли. Беше се опитала да го накара да се засрами и да почне да им дава малко повече от петдесетте лири седмично, които благоволяваше да отдели за издръжката на Нийл. Бяха оставили Нийл пред кабинета, заедно с озадачената секретарка, докато двамата си крещяха вътре. Въпреки това той чуваше всяка тяхна дума. „Той дори не е мой син!“ беше изкрещял баща му в разгара на скандала.

Майка му не беше отговорила, но Нийл чу силен трясък, сякаш нещо стъклено се разби в стената. После вратата се отвори и той видя, че стъклото на големия прозорец, през който иначе се виждаха редиците лъскави коли в шоурума, сега е покрито с паяжина от пукнатини.

— Хайде — бе казала майка му, хващайки го за ръка, и се бе упътила към вратата. — Така или иначе не ни трябват пари от това гнусно лъжливо копеле.

„Говори само от свое име“, беше си казал Нийл. Това, че баща му беше гнусно лъжливо копеле, му се стори само още една причина да му бъдат взети парите. За какъв се имаше той, по дяволите — да представя майка му като някаква курва, която би му пробутала чуждо дете? Може и да беше тъпа крава, но Нийл знаеше, че не е боклук. За разлика от баща му, който беше готов на всичко, само и само да не бъде принуден да бръкне в джоба си, за да издържа жена си и детето си.

Така че благодарение на него сега бяха затънали в тези лайна и за тях нямаше никакъв изход — поне докато Нийл не съумееше да реализира собствените си способности. Щеше да внимава да не се набутва в неприятности, а после щеше да промени изцяло живота си и да покаже на баща си какво означава да си истински мъж.

Но засега нямаше изход от този противен начин на живот, който толкова ненавиждаше. В дъното на тунела имаше само един слаб проблясък на светлина. Нийл искаше да учи руски език, за да отиде после да работи за някой олигарх и да се научи как и той самият да стане богат. Това бяха хора, които не даваха пет пари дали ще засегнат някого или не. Да, дори бяха готови да унищожат някого просто така, за разнообразие. Но нито един от учителите в мизерното, незначително училище, което посещаваше, не знаеше руски. Затова Нийл започна да се интересува дали някой не е склонен да преподава безплатно руски някъде в района. И тогава на страницата му в РигМароул се появи DD и му предложи помощ.

Нийл нямаше представа какво обозначават инициалите DD. Вероятно, както ставаше при руснаците, някакво кръщелно име и после бащиното. DD беше започнал дори да дава първите уроци на Нийл онлайн, за да докаже, че предложението му е сериозно. Тази седмица щяха да се срещнат за първи път. Щяха за първи път да имат урок на живо, и Нийл щеше да направи първата стъпка по пътя към богатството. Може би дори щеше да стигне дотам, че един ден да има свой футболен отбор.

Тогава вече щеше наистина да натрие носа на гадното, лъжливо копеле.

Едно беше да зададеш въпроса, а съвсем друго — да намериш отговора. Проблемът не се дължеше на това, че се намираше в чужд дом; парадоксалното бе, че Тони чувстваше как всякакво напрежение го бе напуснало тук, в дома на Блайт. Всичко наоколо излъчваше спокойствие, създаваше чувството, че е органично свързано с обитателите на дома — обстановката беше такава, каквато самият той би подбрал, ако някога събереше сили да прояви интерес към такива неща.

Дразнеше го невъзможността да открие убедителна причина за убийството на Дженифър Мейдмънт. Трудно беше да си представи какъв личен мотив би могъл да тласне някого към убийството на едно четиринайсетгодишно момиче. Ако убийството беше извършено от връстници, тогава биха я нападнали с нож на улицата или на някое пусто място. В такъв случай почти със сигурност би имало свидетели, или поне други тийнейджъри или техните родители щяха да узнаят за убийството след това. Но този метод изискваше прекалено сериозна организация, подходът беше прекалено зрял. Освен това убиецът би трябвало да притежава кола. Пък и ако убийството беше извършено от връстници, нямаше да има обезобразяване на гениталната област.

Не беше изключено смъртта на Дженифър да е възможно най-жестокото предупреждение, отправено към някой от родителите й — а може би и към двамата. Но поне на пръв поглед изглеждаше невероятно пътят на някой от двамата Мейдмънт да се е пресякъл с пътя на човек, който би приел убийството и обезобразяването на едно дете на тази възраст като логична реакция на каквото и да било. Бащата ръководеше машиностроителна фирма, майката работеше на половин ден като учителка на деца със специални потребности. Освен това пак възникваше проблемът, че ако това убийство криеше някакво послание, подходът си оставаше изключително странен. Относително лека смърт, последвана от такова дивашко обезобразяване. Не, за каквото и да ставаше дума тук, не можеше да се говори за отмъщение, за опит за принуда или друго подобно, обичайно за такива случаи послание, насочено към родителите.

Мислите му прескачаха от една на друга възможност, които той отхвърляше почти незабавно. Междувременно той обикаляше къщата, влизаше от стая в стая, без дори да се замисля за това, което вършеше, не осъзнавайки колко удобно се чувства сред всичко, което го заобикаляше. Когато брожението в мислите му най-сетне утихна, той установи, че се намира в кухнята и че е гладен. Започна да отваря шкафовете, търсейки нещо за ядене. Нямаше кой знае какъв избор, но пък и Тони не беше чревоугодник. Избра пакет овесени бисквити и консерва боб, после взе чиния и лъжица и се разположи на бара. Зае се разсеяно да изгребва бобената яхния с бисквитите, поглъщайки резултата с по-голяма наслада, отколкото можеше да се очаква. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо във всичко това — чувстваше се като Хензел и Гретел, когато разглеждат къщата на вещицата. Само че него не го очакваше никаква поява на вещица.

След като утоли глада си, той се върна при креслото в дневната, където беше оставил разпечатките и започна отново да се рови из тях. Прегледа местонахожденията на различните компютри, от които бяха изпращани съобщенията до Дженифър Мейдмънт, припомняйки си смътно нещо, което бе казал Амброуз — че биха могли да се възползват от тях, за да стеснят границите на региона, в който би могъл да живее убиецът. Тогава Тони не беше обърнал особено внимание на думите му, защото самият той не прибягваше до този тип анализ. Той разчиташе по-скоро на интуицията си, на способността си за съпреживяване, на опита си и на инстинктите си. Притесняваше го представата, че човешкото поведение може да се сведе до определен брой алгоритми, макар да знаеше, че този подход понякога дава удивително добри резултати. Просто не му беше приятно да го практикува.

Затова пък една негова позната се занимаваше точно с това.

Номерът на Фиона Камерън беше запаметен в мобилния му телефон. През годините двамата се бяха срещали на най-различни конференции, а тя му се беше обадила веднъж, защото се интересуваше от неговото мнение за един случай в Ирландия, по който работеше. Тогава той не откри никакви пропуски в работата й, но все пак успя да направи едно-две полезни предложения. Двамата работеха добре заедно. Тя беше интелигентна и задълбочена, също като Карол, но за разлика от Карол бе съумяла да съчетае високите изисквания на професията си с дългосрочна интимна връзка. По това време на деня тя се занимаваше с това, което правят нормалните хора вечер. Той се запита какво ли би могло да бъде това. Може би привършваше вечерята си? Гледаше телевизия? Сортираше прането или просто седеше и разговаряше на чаша вино? Каквото и да правеше, надали щеше особено да се зарадва на обаждането му.

Тони знаеше, че подобни съображения не го бяха спирали никога преди и нямаше да го възпрат и сега. Набра номера й и се заслуша в сигнала „свободно“. Точно когато мислеше да се откаже, тя отговори малко задъхано:

— Тони? Ти ли си наистина?

— Здравей, Фиона. Неподходящ ли е моментът?

— Не, съвсем не. Вися в една хотелска стая в Абърдийн.

Очевидно не като нормалните хора, а точно като него — сама и много далеч от вкъщи.

— Тъкмо изнасях подноса от вечерята пред стаята и едва не се заключих отвън. Е, какво става с теб?

— Аз съм в Устър — отвърна той, като че ли това беше някакво обяснение. — В един случай, по който работя, възникна нещо, за което ми се искаше да поговорим. Искам да знам дали според теб данните подлежат на обработка в онази програма за географско профилиране, която ползваш.

Фиона се засмя — разстоянието не може да прикрие топлотата в гласа й.

— Все същият си — каза тя. — Изобщо не губиш време за учтиви фрази.

Той си каза, че тя е права. Но никога не би си правил труда да се преструва пред толкова проницателна жена като Фиона.

— Е, какво мога да кажа, освен че вълкът си мени козината, но нрава — не.

— Нищо, нищо, няма проблем. Готова съм да се заема с всичко, което ще ме отърве от убийствено скучната вечер, която ми предстои. Не искам да излизам от стаята си. Утре ще водя семинар, а долу в бара има двама колеги, които искам да избегна на всяка цена. Радвам се, че ще имам нещо, с което да запълня времето. За какво става дума?

— Става дума за убийството и обезобразяването на тялото на четиринайсетгодишно момиче. При това убиецът ще го направи пак, ако не успеем да го спрем. Разполагаме с неидентифициран заподозрян, който е общувал с жертвата по интернет. Това лице ползва компютри на обществени места в регион с радиус от около сто мили. Най-често ги ползва само по веднъж, но има някои, които е ползвал и два-три пъти. Така че всъщност не става дума за самите престъпления, а само за определени места, където се намират компютрите, ползвани със сигурност от него. Можеш ли да измъкнеш нещо от това?

— Не мога да бъда сигурна, докато не видя данните. Можеш ли да ми ги пратиш веднага?

— Ще се наложи да ги препиша. Разполагам само с една разпечатка.

„А Патърсън ще получи нервен припадък, ако поискам да ми прати материалите по електронната поща, за да ги препратя на външен човек“.

— Горкият. Дано списъкът не е много дълъг.

— Ще го получиш най-късно до един час.

— Ще чакам. Пази се. Беше ми приятно да поговорим.

Той измъкна лаптопа си, включи го и установи със задоволство, че в дома на Блайт явно все още имаше безжичен интернет. Всъщност нямаше особено значение дали Фиона Камерън щеше да успее да му помогне. Вече се беше заел да върши нещо във връзка със случая, а знаеше от опит, че тръгването по този път винаги отключваше онази част от мозъка му, пораждаща оригиналните хрумвания, благодарение на които бе станал толкова добър профайлър.

Съществуваше някаква причина Дженифър Мейдмънт да е умряла точно по този начин. Тони чувстваше, че е тръгнал по пътя, който щеше да го отведе до тази причина.