Скритият пожар

Глава 23

Свел виновно рамене, Тони се взираше в обувките си.

— Благодаря, Алвин — измънка той, чувствайки се като идиот, търпян с усилие от околните. — Високо ценя това, че дойдохте и гарантирахте за мен.

По лицето на Амброуз бе изписана смесица от гняв и отвращение.

— Поех риск, убеждавайки инспектора да ви ангажира. А какво излезе сега? Това е история от онези, които стават легенди, но не в положителния смисъл на думата. Изглеждам като последен тъпанар, задето съм предложил да се свържем с вас. От сега нататък колегите ще казват: „Това е Алвин Амброуз, глупакът, наел оня профайлър, когото арестуваха като крадец в собствената му къща“. Благодаря, докторе.

— Аз наистина искрено съжалявам.

— Защо просто не ми разказахте за баща си?

Тони въздъхна.

— Той не е бил мой баща. Всъщност точно в това се крие проблемът.

Най-лоша от всичко беше принудата да дава обяснения на Амброуз. Беше прекарал целия си живот в градене на стени, които да го защитават от света, да му дадат възможност да запази за себе си нещата, които искаше да запази в тайна от всички. А само един порив на безумие се оказа достатъчен, за да рухнат всички тези стени. Каза си, че пациентите му вероятно се чувстват точно така.

Ситуацията беше като извадена от комедия, макар че всъщност нямаше нищо особено смешно. Писъците на брокерката подтикнаха Тони към действие, той скочи по боксерки от леглото и се хвърли към дрехите си. За съжаление те бяха подтикнали към действие и хората, дошли на оглед, които бяха запазили достатъчно присъствие на духа, за да се обадят в полицията и да съобщят, че в къщата е открито външно лице.

Полицаите пристигнаха за удивително кратко време. Тони едва бе успял да се облече, брокерката още беше в истерия, а дошлите за оглед хора бяха с нея отвън, пред вратата, и отказваха да го пуснат да излезе. Той напразно се опитваше да обясни, че има пълното право да пребивава в къщата. Фактът, че разполагаше с ключове, не повлия по някакъв начин на ченгетата. Затова пък обърнаха внимание на разказаното от брокерката — че вчера е огледал къщата в качеството си на вероятен купувач, а сега твърди, че живеел тук. Налагаше се да си признае, че и той би повярвал на нея. На тяхно място веднага би заключил, че лудият в спалнята задължително трябва да бъде задържан в полицейския участък или докато бъде отведен в съответното заведение, или докато обясненията му бъдат потвърдени. Макар вероятно да бяха почти сигурни, че версията му няма да има потвърждение.

Щом пристигнаха в участъка, събитията се развиха много бързо. Едно обаждане до адвоката му и едно до сержант Амброуз разрешиха проблемите. Освободиха го, предупреждавайки го доста рязко следващия път, когато реши да спи в къща, обявена за продажба, да предупреждава агенцията за недвижими имоти. Когато Тони се появи пред участъка, смутен и разкаян, Амброуз вече го чакаше, но лицето му бе изгубило обичайното си дружелюбно изражение.

— Какво искате да кажете с това, че не ви е бил баща? — попита Амброуз, когато колата потегли.

— Изобщо не го познавах. Дори името му научих едва когато почина и ми завеща къщата.

Амброуз подсвирна продължително.

— От такова нещо човек наистина може да превърти.

„Особено ако въпросният човек поначало си е превъртял“.

— Да, може да се каже.

— Следователно нашето повикване ви се е сторило като послание от отвъдното да дойдете и да видите действителното положение, така ли е?

— Не бих се изразил точно така. По-скоро го приех като възможност, която не можех да пренебрегна. Съжалявам. Трябваше да ви разкажа всичко това. Но просто не очаквах къщата да има такова въздействие върху мен.

„Мислех си, че ще се озова на чуждо място, недостъпно за мен, недосегаемо“. Вместо това бе изпитал чувството, че се прибира у дома — а тази реакция го смущаваше толкова много, че не му се искаше да й отделя внимание точно сега.

— Така или иначе, инспекторът няма да изпадне във възторг, когато научи какво се е случило. Той и сега е на мнение, че не сте съвсем наред.

— Проницателен човек е този ваш инспектор Патърсън. Но настроението му може да се подобри, когато му кажете, че имам някои предположения във връзка с вашия убиец.

Амброуз откъсна за миг очи от пътя и му хвърли заинтригуван поглед.

— Страхотно. А как подхождате обикновено към тази работа?

Тони се усмихна. Фактът, че Амброуз прояви интерес към профилирането, говореше, че сержантът е решил да приеме извиненията му. А като се има предвид, че за Тони нямаше нищо по-интересно от професията му и начините, по които я практикуваше, несъмнено имаше с какво да задоволи любопитството на Амброуз. Обзет от оживление, той поде незабавно:

— Може да се каже, че подходът ми се състои от две части. Първата почива на нещо като обратна логика — вместо да се движа от причината към следствието, аз тръгвам в обратна посока. Започвам от жертвата. Създавам си представа за личността на убитите, искам да разбера какво в живота им е могло да ги направи привлекателни за хищника. После се съсредоточавам върху това, което им е било отнето. Разбира се, отнет им е животът. Но става дума за определени негови аспекти — индивидуалността им, полът им, властта, с която са разполагали, такива неща. И накрая обмислям това, което е било сторено с тях. Конкретните действия на убиеца и редът, в който ги е изпълнил. Когато съм поел всичко това в съзнанието си, тръгвам назад. Започвам да си задавам въпроси. Ако аз съм убиецът, какво целя с тези убийства? Какво означава за мен стореното? Какво удовлетворение получавам от него? Защо за мен е важно да изпълнявам отделните действия точно в този порядък? После се връщам още по-назад. Търся нещо, което се е случило с мен в миналото, нещо, което придава стойност на извършваните убийства. На този етап вече започвам да придобивам някаква представа от това, което се случва в съзнанието на убиеца.

Ръцете му очертаваха заплетени линии във въздуха, видима илюстрация на сложните пътища на мислите му.

— После започвам да преценявам вероятностите. Що за живот може да води човек с такава предистория? Какви последици е нанесла преживяната травма върху живота му? Какви отношения е способен да поддържа? — Тони разпери ръце, после сви рамене. — Повече от ясно е, че не говорим за точна наука. А пък и всеки случай поражда различни въпроси.

Амброуз въздъхна.

— Звучи увлекателно. Но всъщност аз нямах това предвид. Интересувах се как представяте изготвения профил — на хартия или лично?

— О! — Тони съзнаваше, че отговорът на Амброуз би трябвало да го накара да се почувства неловко, но той не изпитваше нищо подобно. Едно от нещата, за които не завиждаше на хората, съставящи нормалния свят, беше потискащата липса на любопитство. Лично той беше на мнение, че би било редно Амброуз да е доволен, задето има възможност да изслуша обясненията му. Но след като се интересуваше единствено от прозаичната страна на работата му, Тони беше готов да отговори и на такъв въпрос.

— Обикновено написвам текста на лаптопа и го пращам на старшия офицер, който ръководи разследването. Ако има нужда от разяснения, съм готов да обсъдим всички точки, които ви интересуват. Но сега не съм напълно готов с профила. Все още нямам съвсем ясна представа за Дженифър. Наистина имам нужда да си поговоря с най-добрата й приятелка, онази Клеър Еди-коя си.

— Дарси, Клеър Дарси.

— Да, разбира се. Извинете.

— Точно при нея отиваме сега — отвърна Амброуз. — Имам разрешение от училищните власти тя да излезе от час, за да разговаря с вас. Можете да се разхождате из парка на училището, или да намерите някое по-спокойно място, където да седнете с нея.

— Чудесно, благодаря.

— Е, какво можете да ми кажете сега? Какво е мнението ви за случая?

— Засега не съм в състояние да кажа кой знае какво. На този етап мислите ми не са добили необходимата яснота. — Тони си каза, че има едно нещо, в което ще се наложи да ги убеждава, а то противоречеше до такава степен на естествените изводи, че трябваше да подготви по-добре почвата, преди да започне. — Искам да кажа, според мен нещата не са толкова недвусмислени, каквито ни изглеждаха първоначално, и се питам дали имаме работа със случайност или с умисъл.

— Какво искате да кажете?

Тони направи гримаса.

— Убеден съм, че убийството няма сексуален мотив.

— Няма сексуален мотив? — повтори невярващо Амброуз. — Та този човек практически я е изнасилил с нож. Как е възможно такава постъпка да няма сексуални мотиви?

— Ето, точно това имам предвид. Все още нямам готовност за съставяне на изчерпателен психологически профил, защото все още не разполагам с всички необходими аргументи. Но ако се съгласите, нека в името на диалога приемем за момент, че убиецът действително не търси сексуално удовлетворение — той погледна въпросително към Амброуз, който отново въздъхна.

— Добре, не е търсил сексуално удовлетворение. В името на диалога.

— Но все пак той е изрязал вагината й и е забил ножа дълбоко в матката й, сякаш, както вие казахте, я е изнасилил с него. Но аз искам да разбера дали той не е направил това умишлено, за да ни накара да повярваме, че това е убийство със сексуални подбуди. А може да е извършил всичко това по други подбуди и фактът, че така се създават впечатление за сексуални мотиви, да е второстепенен.

— Това е налудничаво — обади се Амброуз.

Той не беше първото ченге, което реагираше така на някои от по-крайните хрумвания на Тони. А в повечето случаи реакциите на неверие се оказваха неоснователни.

— Може и така да е — отвърна Тони. — Но както вече казах, все още не съм събрал достатъчно сведения за цялостен профил, а теориите, основани на половинчата информация, най-често се оказват нескопосни. Затова пък, ако оставим настрани моята сфера на дейност, която не е свързана с точни науки, и се обърнем за помощ именно към точните науки, можем да получим значително по-сериозни резултати от ограничено количество данни.

— Какво имате предвид?

— Говоря за алгоритми. Разговарях с моя колежка, която е значително по-ориентирана в областта на географското профилиране от мен самия. Тя счита, че убиецът живее най-вероятно в Южен Манчестър.

— Манчестър? Сериозно ли говорите?

— Жената, с която разговарях по този въпрос, беше съвсем сериозна — а тя разбира от работата си. Ако си спомняте, когато бяхме на мястото, където е бил открит трупът, аз казах, че подборът на такова място би имал обяснение, ако убиецът не живее в околността. Е, изглежда че поне в това отношение съм бил прав. Най-малкото, ако решим да повярваме на Фиона.

— Но как така точно Манчестър? Възможно ли е да определи мястото с такава точност?

— Тя изразява увереност, макар и с известни уговорки. Ще ми изпрати карта, на която е маркирала интересуващия ни регион. Това е онази част на града, където сега е много шик да живееш. От тези места, на които се срещат най-често студенти, политици от зелената партия, биомагазини, хлебарници, чиято стока се приготвя на място, разни типове от медиите и юристи. Стилни квартали. Бих казал, че такава обстановка не е много типична за сериен убиец. Но алгоритмите не лъжат. От друга страна, тъй като ние вземаме за ориентир не местата, на които са извършени убийства, а просто местата, на които са били ползвани компютри, може би резултатът не е толкова показателен, колкото би бил в друг случай.

— Не знаех, че има такова нещо като местоживеене, типично за сериен убиец.

Тони се позамисли.

— Такива хора най-често живеят под наем — най-вече защото не се задържат дълго на едно работно място, и съответно предисторията на назначенията им не им позволява да получат ипотечен кредит. Да, най-реално е такъв човек да живее в апартамент под наем.

— Звучи логично.

Време беше да насочи отново разговора към това, което според него беше наистина важно.

— Логично е и това, което казах преди, Алвин. Знам, че според вас такова нещо звучи налудничаво, но колкото повече го обмислям, толкова повече се убеждавам, че наистина трябва да се вслушате в мен. И то не само в името на диалога. Това убийство няма сексуален мотив.

Амброуз отново откъсна очи от пътя, за да погледне Тони. Този път колата залитна леко, но той овладя волана.

— Но на мен това продължава да ми звучи абсурдно — по тона му личеше, че никак не е склонен да се съгласи с Тони. — Как е възможно да няма сексуален мотив? Не видяхте ли снимките от местопрестъплението? Не видяхте ли какво е направил с нея?

— Разбира се, видях. Но той не е пожелал да прекара известно време насаме с нея, Алвин. Отделил е седмици, за да се сближи с нея, да създаде у Дженифър погрешното впечатление, че в контактите им не се крие никаква опасност. Ако мотивът му беше сексуален, той би я държал при себе си в продължение на дни — жива или мъртва, в зависимост от предпочитанията му. Не би побързал да се отърве от нея в рамките на такъв кратък период от време, какъвто имаме в този случай.

Алвин отправи към Тони поглед, какъвто обикновено отправяше към луди и маниаци.

— Може да се е уплашил от нещо. Може пък реалността да се е оказала по-ужасна от това, което е виждал във фантазиите си. Може просто да му се е приискало да се отърве от всичко това.

Тони беше обмислил и тази възможност, преди да заспи. И я беше отхвърлил почти незабавно.

— Ако случаят беше такъв, не би си правил труда да обезобразява тялото. Просто щеше да я убие и да я изхвърли някъде. Повярвайте ми, това убийство не е свързано с търсене на сексуално удовлетворение.

— Е, защо е извършено тогава? — Алвин замълча непреклонно, мускулите на челюстта му бяха стегнати, долната устна — издадена.

Тони въздъхна.

— Вече казах, че все още не знам причината. На този етап не мога да се добера до нея.

— Значи не можете да кажете каква е подбудата, но знаете каква не е. Бихте ли ми обяснили с какво помага това на нас, докторе?

Тонът на Амброуз пак беше станал остър. Тони разбираше причината. Бяха се надявали, че той ще промени хода на разследването като с магическа пръчица, а засега той бе успял само да им създаде допълнителни проблеми.

— Така поне ще престанете да губите време за ненужни занимания. Като например да разпитвате познатите сексуални престъпници в района. Не е необходимо да търсите такива хора.

— И кога ще бъде готов профилът, който ще ни помогне да разберем какви хора да търсим?

— Скоро. Надявам се още днес, малко по-късно следобед. Разчитам на това, че Клеър ще ми помогне да разбера по-добре Дженифър. Тогава може би ще успея да преценя какъв мотив може да е имал убиецът. Ключът винаги е жертвата, Алвин. В един или друг смисъл.

Детектив Сам Еванс беше доволен, че се е върнал на място, покриващо се с представите му за напълно развита цивилизация. Място, където нямаше проблем да се снабдиш с кафе и сандвич с бекон, където никога не ставаше истински тъмно и винаги имаше къде да се подслониш от дъжда. Към всичко това се добавяше и удоволствието, което изпита, успявайки да стъписа всички на оперативката с потресаващата новина, която им поднесе.

Единственият проблем сега беше развитието, което щеше да предизвика изненадващото откриване на още един труп в езерото. Тук вече се налагаше да се действа много внимателно. Докато чакаше резултатите от лабораторията по съдебна медицина, се налагаше да създава впечатление, че е много зает. Ако Карол Джордан заподозреше, че безделничи, незабавно щеше да го натовари с някаква скучна задача, свързана с активните разследвания. И ако се случеше да не е в офиса, когато пристигнеха съдебномедицинските резултати, някой друг щеше да му измъкне случая изпод носа и да обере лаврите. А това беше нещо, с което Сам никога не би се примирил.

Той извади бележника си и затърси номера на инспектора от полицията на Къмбрия, с когото трябваше да поддържа връзка. Тъкмо се канеше да му се обади, когато мобилният му телефон иззвъня. Номерът му беше непознат.

— Ало? — каза той, без да се представя, верен на принципа си да не дава току-така излишна информация.

— С детектив Еванс ли разговарям? — беше жена, ако се съдеше по гласа — сравнително млада, енергична и самоуверена.

— На телефона.

— Нали вие ми изпратихте онзи зъболекарски картон?

— Точно така.

Още когато Данута Барнс бе изчезнала, от криминалния отдел на полицията бяха изискали картона й от нейния зъболекар, и по предложение на колегите му от Къмбрия Сам го беше изпратил в Северноанглийския университет в Карлайл.

— Добре тогава. Аз съм доктор Уайлд, специалист по съдебномедицинска антропология към университета в Карлайл. Направих оглед на останките, извадени от Уостуотър. Още не съм приключила, но си казах, че няма да възразите срещу нови сведения.

— Ще изслушам с радост всичко, което имате да ми кажете.

„Слава богу!“

— Е, добрите новини — от ваша гледна точка, предполагам, са че данните от картона отговарят на находката при по-малкия скелет на зрял човек, за който с почти пълна сигурност мога да твърдя, че е на жена, на възраст между двайсет и пет и четиридесет години.

— Била е на трийсет и една години — каза Сам. — Името й е Данута Барнс.

— Благодаря. Възложих на студентите си да направят ДНК-анализ на всички останки. Би трябвало да сме в състояние да преценим дали жената е била майка на детето — а то, по моя преценка, е било на възраст някъде между четири и шест месеца — продължи доктор Уайлд.

— Линет. Петмесечна — каза Сам. Спомни си каква мъчителна гледка представляваше мъничкият вързоп, притиснат между двата по-големи. Той не беше особено сантиментален, но и най-коравосърдечният човек би се развълнувал при мисълта за такава ранна и безсмислена смърт.

Доктор Уайлд въздъхна.

— Все едно, че изобщо не е живяла. „Живя пет месеца. Послужи за обучение на студенти“. Не е кой знае каква епитафия, нали? Така или иначе, веднага щом намеря потвърждение на връзката между двете, ще ви се обадя.

— Ще ви бъда много благодарен. А можете ли да ми кажете нещо за другото тяло?

Не че Сам очакваше кой знае какви резултати от една торба кокали и някаква слузеста материя, за която предпочиташе да не мисли.

Доктор Уайлд се позасмя.

— Резултатът може да ви стъписа. Мога например да ви кажа, че името на този човек е било Хари Сим, и че е починал след юни 1993 година.

От учудване Сам изгуби за миг ума и дума. После се разсмя.

— Какво намерихте? Кредитна карта или шофьорска книжка?

Реакцията му явно малко я разочарова.

— По-печен от обикновено ченге — отбеляза тя с имитация на американски акцент.

— Надявам се, че е така. Та кое от двете беше?

— Кредитна карта. „Мастър кард“, издадена за периода от юни 1993 до май 1997, на името на Хари Сим. Това би трябвало да даде някаква насока на работата ви. Надявам се да сте доволен.

— Нямате представа колко съм доволен — подчерта Сам. — А ще сравните ли и неговото ДНК с това на детето?

— О, да — отвърна доктор Уайлд. — Умното дете знае кой е баща му.

— Нещо за причината за смъртта?

— Ама че сте ненаситни там, в Брадфийлд — каза тя, вече не толкова шеговито. — На този етап е невъзможно да се каже. Няма видими следи от травми по костите, така че вероятно не са били застреляни, вратовете им не са били прекършени, не са били и удряни с тъп предмет. Може да става дума за отрова или задушаване. Може и да е естествена смърт, но много се съмнявам. Подозирам, че няма да успеем да установим причината за смъртта. Ако се надявате да повдигнете обвинение в убийство срещу някого, най-добре е да се примирите, че ще разполагате само с косвени улики.

Такива думи никога не звучаха обнадеждаващо. Но Сам нямаше основание да се оплаква, като се вземе предвид колко много неща бе научил вече от доктор Уайлд. Кой би могъл да знае какво ще открие, когато започнеше да се рови в историята на живота на Хари Сим и да проучва загадъчната му смърт? Той благодари на доктор Уайлд и затвори телефона. Вече знаеше коя ще бъде следващата спирка в неговото пътуване.