Скритият пожар

Глава 27

Тим Паркър идваше в Брадфийлд за първи път. Единственото, което знаеше за града, бе че местният футболен отбор играе във висшата лига, и че обикновено се класираше някъде по средата на таблицата. Имаше смътен спомен от уроците по история, че градът е забогатял през деветнайсети век от производство и търговия с платове, но не можеше да си припомни за вълна ли ставаше дума или за памук. А може пък да беше друго. Какво още е имало през деветнайсети век? Вероятно лен. Е, все тая.

По чин сержант от криминалната полиция, Тим предпочиташе да вижда себе си извън ограниченията на полицейската йерархия. Беше завършил с отлична диплома философия, политика и икономика в „Джизъс Колидж“ в Оксфорд, а после се беше ориентирал към столичната полиция, където можеше да се възползва от предимствата за висшисти. Никога не бе имал намерение да се занимава с обикновена полицейска работа. Считаше, че е прекалено умен за такова нещо. Целта му открай време беше представителният аспект на работата в полицията — нещо, свързано с криминалистиката. Не беше толкова важно дали ще бъде националната агенция за борба с организираната престъпност или Европол. Стига да представляваше предизвикателство и да успяваше да го накара да почувства, че е един от малцината, чиято работа действително може да предизвика промяна. Успя да се прехвърли в групата, изучаваща профилиране във висшата полицейска школа и установи, че тази работа му се удава. Представяше се добре в необходимите дисциплини и успяваше да впечатли положително повечето преподаватели — е, поне онези, които се движеха в академични среди. Другите, практикуващите клинични психолози, не бяха чак толкова възторжени. Особено онзи дребен чешит, който се държеше като същество от друга планета, с неговите неясни бръщолевения за объркани мозъци и как някои се представяли за човешки същества. Като че ли това би могло да има нещо общо с академичната яснота на изучавания материал.

Сега вече той беше повече от готов да се заеме с практическа работа. Жалко само, че трябваше да започне в неделя. Двамата с приятелката му имаха билети за домакински мач на „Челси“ с „Астън Вила“. Щяха да обядват с приятели преди мача, а след мача всички заедно щяха да отидат в някое заведение. Вместо това обаче той трябваше да тръгва за Брадфийлд. Сузан беше разочарована, но после се успокои. Още преди той да тръгне, вече се беше уговорила с приятелката си Мелиса тя да дойде вместо него на мача.

В момента влакът минаваше през някакви доста невзрачни предградия. Сиви блокове с общински жилища, редови къщи с червени тухлени фасади по улиците, които ту се катереха нагоре по хълмове, ту се спускаха надолу, точно като в телевизионните постановки, в които действието се развиваше в Северна Англия. Веднъж беше отишъл на ергенска вечер на приятел в Лийдс и от онова пътуване си спомняше смътно подобни гледки. Минаха над едно от вътрешните пристанища на каналите, после, когато излязоха от един завой, пред тях внезапно се извиси покривът на централната гара на Брадфийлд — голяма арка от стъкло и ковано желязо. Тим трябваше да признае, че гледката беше впечатляваща. Надяваше се личностите от екипа, с който щеше да работи, да са също впечатляващи.

Тим беше чувал за екипа за борба с особено тежки престъпления. За Карол Джордан се знаеше, че е разрешила случаи, които биха я превърнали в легенда, ако работеше в столичната полиция. Но като се има предвид, че работеше в Брадфийлд и беше жена, беше постигнала само статуса на уважаван криминалист. Само че материалите по този случай, които му бяха изпратени снощи по електронната поща, не оставиха у него добро впечатление. Ако изключим безсмислените брътвежи на близки и приятели, в материалите сякаш нямаше нищо стойностно. Нищо чудно, че имаха нужда от помощта му.

Той слезе от първокласния вагон — беше настоял да пътува с първа класа, за да може да прегледа на спокойствие материалите по случая — и затърси с поглед шофьора, който трябваше да го чака. Отегчен на вид униформен полицай разговаряше с човек от гаровия персонал и не поглеждаше нито към Тим, нито към когото и да било от другите пътници. Тим тръгна по перона, спря до полицая, потупа го по рамото и заяви:

— Аз съм Тим Паркър.

Лицето на полицая остана безизразно, но когато заговори, в гласа му се долавяше саркастична нотка:

— Това е чудесно, сър. Аз съм полицай Мичъл. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не сте ли моят шофьор?

Полицаят и гаровият служител размениха развеселени погледи, после полицаят каза:

— Аз съм служител на Британската транспортна полиция.

Едва сега Тим забеляза отличителните знаци на униформата му и се почувства като последен глупак.

— И возя единствено жена си — допълни полицаят. — Ако очаквате някой да ви посрещне, мога да ви предложа да отидете ето там — и той посочи огромна табела, на която пишеше „Място за посрещачи“. Точно под табелата стоеше униформен полицай и държеше в ръце табела. Дори от тук на нея можеше да се разчете името на Тим. Но чинът му не беше отбелязан.

Смутен и ядосан, той измърмори нещо под нос и продължи нататък. Поне успя да стигне до централата на полицията, без да се изложи повторно. Полицаят, който го закара там, нямаше никаква представа от случая, нито пък можеше да му каже нещо за екипа, с който щеше да работи. Не знаеше дори къде се намира офисът им. Остави Тим в приемната и с това явно задълженията му приключиха. Наложи се Тим да седи и да лапа мухи още десет минути, преди някой да дойде да го отведе горе. Очакваше самата госпожа Джордан да слезе да го посрещне, но вместо това тя изпрати някакъв детектив с елегантен костюм, който му заприлича на позьор. Тим се надяваше главен инспектор Джордан да не се впечатлява от личности като детектив Еванс.

Офисът на екипа за разследване на особено тежки престъпления го изненада приятно. Помещението беше по-чисто, по-спретнато и по-добре обзаведено от всички други офиси на криминални екипи, в които се беше озовавал. Може би това се дължеше на факта, че шеф на екипа беше жена. Той знаеше, че такива разсъждения са неприемливи и никога не би произнесъл подобно нещо на глас, но все пак вероятно истината беше такава. В единия ъгъл се намираше нещо като компютърен терминал. Чуваше се как клавиатурата бързо потраква под нечии пръсти, но единственото, което Тим можеше да види, бяха гърбовете на шест монитора, подредени така, че приличаха на барикада. Никъде не беше виждал толкова много специализирана техника да се ползва за стандартни операции. Още половин дузина бюра бяха разположени на пръв поглед произволно из помещението. Зад бюрата нямаше хора. На едната стена бяха окачени табла, по които висяха сцени от местопрестъпленията, имаше и всевъзможни надраскани по таблата бележки. Едното беше посветено на Даниъл Морисън, другото — на Сет Вайнър.

— Шефката е в кабинета си — каза рязко Сам и го поведе към стъклената стена със спуснати щори в далечния край на помещението. — Всички останали са навън по задачи. — Той отвори вратата и влезе след Тим в кабинета.

Първото впечатление на Тим от Карол Джордан беше, че изглежда като повечето старши офицери, които разследват едновременно две убийства — недоспала, потисната и изнервена. Русата й коса беше разчорлена, сенките под очите прозираха през лекия грим, на бюрото имаше две празни чаши от кафе. Но когато я погледна по-отблизо, успя да прецени, че неподредените кичури са елемент на небрежно-елегантна прическа, и че очите й блестят енергично. Строго елегантната й блуза беше чиста и идеално изгладена, гримът беше нанесен без никакви размазвания. Тим беше доволен от себе си, задето успя да прецени правилно жената срещу себе си, неповлиян от първото впечатление. Той й протегна ръка.

— Сержант от криминалната полиция Тим Паркър — каза той. — Наричайте ме Тим.

Карол доби леко развеселен вид, но все пак стисна ръката му.

— Главен инспектор Джордан. Можете да се обръщате към мен с „госпожо“, „госпожо главен инспектор“ или дори с „шефе“.

Така значи, щяхме да ги имаме и такива. Да се постави новакът на мястото му, без значение, че е дошъл тук да ви измъкне от калта и да закрепи доброто ви име. Без да чака покана, той седна и каза:

— Направих един първоначален преглед на материалите, които ми изпратихте. Първото, което бих искал да видя, са местопрестъпленията.

— Идеята е малко трудно осъществима — отбеляза Карол, — тъй като никой от нас не знае къде точно са извършени убийствата. Но можем да ви заведем на местата, където са били изхвърлени телата, ако искате — допълни тя, привидно изпълнена с желание да помогне.

— Това имах предвид — Тим вече започваше сериозно да се дразни. — Бих искал също да поговоря с близките на убитите.

— И това няма да стане толкова лесно, колкото всички бихме искали. Вчера, при разпознаването на тялото, майката на Даниъл Морисън получи инфаркт и почина. Бащата е в тежък шок и под въздействието на силни успокоителни — отвърна Карол. — Но вероятно ще можем да ви организираме среща с майките на Сет. Ще изпратя някой от униформените колеги да ви закара.

— Бих предпочел да отида с човек от екипа ви — каза Тим. — Така ще мога да задавам въпросите си веднага щом възникнат.

— Убедена съм, че така би било по-удобно за вас, но всички тук сме много претоварени. Екипът, който ръководя, се състои от малко на брой, тясно специализирани криминалисти. Не мога да си позволя да изпратя някой от детективите да ви развежда като шофьор. Човекът, с когото ще контактувате, е детектив Еванс, обръщайте се с въпросите си към него.

— Бъдете така любезен да изчаквате, когато се посъберат повече въпроси — обади се Сам. — И без това балансирам с усилие между два случая.

Междувременно двамата бяха успели да вбесят окончателно Тим.

— Мислех, че ще работя пряко с вас, госпожо главен инспектор.

— Съжалявам — каза Карол със сладка усмивка. — Ще имате възможност да се срещате с мен, когато това е наложително. Но Сам е наясно с всички развития по случаите, а ако случайно нещо му убягва, поне може да ви свърже с човека, който знае.

— Поне се надяваме да е така — допълни Сам.

— Не съм привикнал…

— Доколкото ми е известно, вие не сте привикнали на каквото и да било — прекъсна го Карол. — Сигурна съм, че сте проверили с какви хора ще работите, преди да тръгнете насам, Тим. Защото аз направих същото и знам, че за вас това е първият случай на полева работа.

— Това не означава, че…

— Не, не означава, че няма да имате ценни прозрения, които бихте могли да ни предложите. Но тук ще работите по нашите правила, не по вашите. Надявам се, че изяснихме този въпрос.

Тим се чувстваше като десетгодишно момче, поучавано от майка си, което не беше честно, защото тази жена не беше достатъчно възрастна, за да му бъде майка.

— Да, госпожо — отвърна той. Отговорът прозвуча неискрено дори в собствените му уши.

— И така, кога ще можете да ми представите някакъв резултат?

— Тъй като вече имах възможността да прехвърля по-голямата част от материалите по случая, вероятно ще мога да ви представя първоначалната си преценка малко по-късно днес.

Сега, озовал се на позната територия, той почувства как самоувереността му изтласква гнева на заден план.

— Да се срещнем тогава в пет часа отново тук. Ако има някаква промяна, ще се погрижа да ви уведомят. Сам, намери му шофьор. Къде бихте предпочели да работите? Запазили сме ви стая в хотел. Бихте могли да работите там, а можем да ви намерим бюро и някъде тук, в централата, решението остава ваше.

Той изобщо не беше обмислял такъв вариант. Беше си представял, че работното му място ще е тук, в точката, където се пресичаха всички линии на разследванията.

— А защо да не работя тук?

Карол изглеждаше изненадана.

— Разбира се, не виждам защо не. Просто си помислих, че ще предпочетете… Е, има две свободни бюра. Ще се видим по-късно.

Тя се обърна към монитора на бюрото си още преди той и Сам да напуснат стаята.

— Тя като че ли се учуди, че искам да работя тук — отбеляза Тим, докато вървеше след Сам към едно бюро в другия край на помещението.

— Профайлърът, с когото работим обикновено, винаги изготвя профилите в собствения си офис — отвърна Сам, без да се замисли. — Той казва, че тук не можело да се работи, защото царял пълен хаос.

— С кого работите обикновено? — попита Тим.

— С доктор Хил, Тони Хил.

Онзи смахнат дребосък, който беше на мнение, че на Тим му липсва способност за съпреживяване. Супер.

— Познавам го — каза Тим.

— Забележителен човек — заяви Сам. — Помощта му винаги е била много ценна за нас.

Щом е толкова забележителен, защо сега бяха предпочели новак като Тим? Очевидно доктор Хил беше оплескал нещо и го бяха зарязали.

— Ще направя всичко по силите си да запълня мястото му сред вас — каза Тим.

Сам се ухили така, че около устата му се вдълбаха дълбоки бръчки.

— Като се има предвид, че сте поне един фут по-висок от Тони, ще ви се наложи да поприклекнете, а това винаги придава на човек идиотски вид. Разположете се спокойно, ще намеря кой да ви съпровожда.

Той отиде при едно от другите бюра и започна да набира някакъв номер.

Тим извади бележника, в който беше започнал да записва някои идеи за профила. Дотук нищо не се беше развило в съответствие с очакванията му. Сега вече се налагаше той да наложи авторитета си в онази област от разследването, върху която би могъл да упражни някакво въздействие. Карол Джордан се беше постарала да му покаже, че не изпитва особено дълбоко уважение към него. Но ако имаше човек, който можеше да им помогне да се справят с този случай, това бе Тим Паркър. Време беше да покаже на госпожа главната инспекторка, че е човек, когото трябва да приемат сериозно.

Тони заслиза, прозявайки се, към кухнята. Очевидно ефектът на къщата в Устър се проявяваше единствено когато се намираше в нея. Когато пристигна в Брадфийлд, беше минало един след полунощ, но дори шофирането и късния час не съумяха да му осигурят онзи дълбок и спокоен сън от предната нощ. Той включи кафеварката и седна на един стол в кухнята. Най-отгоре върху обичайната бъркотия на кухненската маса беше поставена плоската хромирана кутия на малкия дигитален диктофон, който беше взел със себе си от лодката. Поне петдесет пъти досега го беше вземал в ръка и после го беше оставял. Беше проверил какво съдържа — имаше само един аудиофайл — но не беше правил опит да го прослуша.

Другото ново постъпление в купчината беше голям плик от плътна кафява хартия. В него беше събрал находките от претърсването на бюрото на Артър Блайт. Тони докосна плика с върховете на пръстите си и се замисли.

— Първо ще си изпия кафето — каза той на глас. Докато се бореше с дюзата за разпенване на млякото, той се запита къде ли беше Карол. Нямаше нищо чудно в това, че когато се прибра предната вечер, прозорците на апартамента й бяха тъмни. Надяваше се, че ще могат да се видят тази сутрин, но още преди половин час бе чул как колата й потегля. Или в офиса я чакаше нещо важно, или беше потеглила към Йоркшир Дейлс, за да прекара деня с брат си Майкъл и неговата приятелка. Преди няколко дни беше споменала, че отдавна се кани да им отиде на гости. Жалко, че не си беше у дома. Тони беше уверен, че би била много заинтригувана от съдържанието на плика.

С чашата кафе в ръка той отново седна и изпразни плика върху масата. Желанието да сравни чертите на Артър със своите го бе накарало да се върне в къщата, след като приключи работата върху профила и отговори на въпросите на Патърсън. Макар че самият Тони не беше доволен от работата си, инспекторът от полицията на Уест Мърсия изглеждаше напълно удовлетворен. А може би просто беше научил за събитията от вчерашната сутрин и искаше да се отърве колкото е възможно по-бързо от Тони.

Бързата обиколка на къщата потвърди предположенията му. Никъде не се виждаха каквито и да било снимки. Очевидно Артър не беше изпитвал нуждата да се хвали със срещите си с известни личности, нито пък да доказва, че се е озовавал пред седемте чудеса на света. Но все пак някъде трябваше да има някакви снимки, поне тези на паспорта и шофьорската му книжка! Логично беше да започне търсенето в кабинета. Първият обект на интереса му беше бюрото, но, разбира се, неговите чекмеджета бяха заключени. Тони огледа връзката ключове, които беше получил от адвоката, но като че ли нито един от тях не можеше да влезе в някоя от мъничките месингови ключалки на чекмеджетата на ожуленото, изподраскано бюро. Той се тръсна тежко на стария, дървен въртящ се стол и започна раздразнено да се върти насам-натам.

— Къде би държал ключовете за бюрото? — възкликна той. — Къде би ги сложил, Артър?

При третото завъртане ги забеляза — на една лавица, пъхнати върху книгите. Ако човек застанеше пред шкафа, не можеше да ги види, защото ги засенчваше горната лавица, но ако седеше на стола, можеше да ги види ясно. Скрити, без да бъдат скрити — като в най-добрите криминални романи. Каквито, както Тони вече беше забелязал, имаше в изобилие по лавиците в кабинета. Реджиналд Хил, Кен Фолет и Томас Харис — това беше предсказуемо. По-учудващо беше присъствието на Чарлс Уилфорд, Кен Бруен и Джеймс Салис. Нямаше жени — с изключение на Патриша Хайсмит. Тони взе ключовете и започна с най-горното чекмедже отляво.

Чак във второто чекмедже отдясно откри нещо по-различно от хартия, пликове за писма и банкови извлечения. Върху купчина пликове на различни фотографски ателиета и някои малко по-представителни тънки папчици от онези, в които се поставят снимки от сватби и награждавания, беше поставена стара кутия от шоколадови бонбони. Тони отвори кутията и откри в нея истинска съкровищница от лични данни. Тук беше актът за раждане на Артър: имаше паспорти с изтекъл срок; дипломата му от университета в Хъдърсфийлд; както и свидетелство, потвърждаващо, че е завършил със сребърен медал курсовете за подготовка на спасители в обществените къпални в Сауърби Бридж, имаше и други ценни източници, даващи достъп до отделни късове от един живот. За свое учудване Тони бе обзет от дълбоко вълнение.

Той извади кутията, затвори я и я постави на бюрото. Никой освен него не би намерил смисъл в това занимание. Извади купчината снимки от кутията и ги обърна с мисълта, че така най-старите ще се озоват най-отгоре. В първата папка имаше дванайсет снимки с назъбени краища, размерите им бяха два и половина на четири инча. На тях се виждаше как различни хора държат едно бебе в прегръдките си, всички видимо много горди с него. Тони започна да обръща снимките и да чете: „Мама с Едмънд на дванайсет седмици; Татко с Едмънд; Баба с Едмънд; Чичо Артър с Едмънд“. Той прибра снимките и продължи с търсенето. Бебешките снимки на го интересуваха особено. Те не му предлагаха това, което искаше да види.

Започна да прехвърля ученическите снимки, сред които имаше и други, заснети по време на семейни почивки — всички те представяха развитието на Артър през детските му години. Тони не разполагаше с много снимки от детството си, но му се стори, че забелязва някаква прилика — нещо във формата на главата, погледа, линията на брадичката.

Тази прилика като че ли започваше да става по-подчертана на снимките от пубертета, но беше особено недвусмислена на снимката, която Артър си бе направил, когато бе завършил университет. Младият човек, седнал с диплома в ръка, би могъл да бъде един по-спокоен и ведър брат на Тони. След това обаче приликата между лицата им намаляваше, вместо да нарасне с възрастта. Тони имаше чувството, че наблюдава илюстрации към „Пътят, по който не поех“23. Лицето на баща му се разгъваше пред него като карта на един път, изминат в продължение на повече от шейсет години и му разказваше история, от която можеше да се съди какъв би могъл да стане самият Тони, ако житейският му опит бе по-различен.

Той отдели много време на снимките, опитвайки се да ги възприеме пълноценно. Не мислеше кой знае какво, не можеше да се каже, че и изпитва някакви по-специални чувства — просто приемаше видяното в съзнанието си. Накрая подбра десетина снимки — сред тях имаше сцени от тържествени събития като връчването на някаква награда от турнир по голф, както и съвсем непринудени пози — например трима мъже край маса в кръчма, вдигнали чаши за наздравица. Искаше да има край себе си някакво осезаемо свидетелство за личността на баща си — можеше да ги покаже и на Карол.

А ето че сега тя не беше тук, за да сподели впечатленията си с нея. Е, за това щеше да има време и по-късно, ако той все още бе склонен да споделя.

Тони стана, за да си налее още кафе, и включи радиото, когато минаваше покрай него. Дразнещият сигнал на „Брадфийлд Саунд“ изпълни помещението — следваха новини. Гласът на говорителя се извиси над финала на досадната мелодия.

— Новините от последния час, всичко, което трябва да узнаете. Новини от „Брадфийлд Саунд“, вашата локална радиостанция. Източници от полицията потвърдиха, че тялото, открито на Бикърслоу Мур, е на изчезналия тийнейджър Сет Вайнър. За последен път Сет е видян, когато си тръгвал от училище в сряда. Предполагало се, че ще остане да спи в дома на свой приятел, но така и не стигнал дотам. Сет е вторият тийнейджър от Брадфийлд, открит мъртъв на усамотено място през изминалата седмица. Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция и ръководител на екипа за разследване на особено тежки престъпления, разговаря с нас за тези ужасни убийства.

Ето го и гласът, който Тони познаваше не по-зле от своя собствен.

— Считаме, че Сет Вайнър и Даниъл Морисън са убити от един и същи човек — започна Карол. Тонът й изразяваше уважение към мъртвите и същевременно подсказваше колко наложителни са спешните мерки в ръководеното от нея разследване. — Изказваме най-искрени съболезнования на близките и приятелите на убитите и искаме да се обърнем към жителите на Брадфийлд с молба да си припомнят много внимателно изминалите няколко дни, за да преценят дали не са виждали Даниъл или Сет по времето, когато двамата са изчезнали. Нуждаем се от вашата помощ.

Намеси се говорителят с бодър тон, напълно неподходящ предвид темата на разговора.

— Главен инспектор Джордан би искала също да се обърне с предупреждение към младите хора и техните родители.

Отново заговори Карол.

— Имаме основание да мислим, че убиецът се е свързал и с Даниъл, и със Сет през една от социалните мрежи в интернет. Настоятелно молим младите хора и техните родители да проявяват особена бдителност. Постарайте се да се уверите, че хората, с които влизате в контакт, наистина са тези, за които се представят. А ако възникне и най-малкото съмнение, незабавно блокирайте контакта и се свържете с централата на полицията в Брадфийлд — и тя изреди набързо телефонните номера за контакти.

Това обясняваше излизането й в бели зори. Разследването на две убийства рядко оставяше достатъчно време за сън. Или за каквото и да било друго. Тя вече също работеше със съзнанието, че времето е срещу нея, също като Патърсън и Амброуз. И все пак му се стори странно, че не е направила опит да се свърже с него. Добре, ясно, Блейк не искаше да плаща за експертната му намеса. Но Карол му беше приятелка — междувременно би трябвало да е наясно, че може да разчита на него.

На какво тогава се дължеше това мълчание?

Не му остана много време да разсъждава по този въпрос. На вратата се позвъни и той се изтръгна от размислите си. За свое учудване той откри на прага Сам Еванс. Детективът стоеше полуизвърнат, почти с гръб към вратата, сякаш не се интересуваше много дали някой ще отвори или не. Тони почувства как настроението му незабавно се подобри. Най-сетне щеше да има достъп до това, с което се беше заела Карол.

— Радвам се да те видя, Сам — каза той и отстъпи, за да пропусне детектива пред себе си.

Както винаги, Сам не започна да го усуква. Веднага щом влезе в дневната, той заяви:

— Имам нужда от помощта ти.

Тони сви рамене.

— Доколкото разбрах, вие вече не можете да си позволите помощта ми.

Сам изсумтя.

— Според мен не можем да си позволим да не си позволим помощта ти. А вместо това са ни изпратили някакъв дръвник, завършил Висшата полицейска школа. Казва се Тим Паркър. — Тони не съумя да скрие, че беше неприятно изненадан. Сам отново изсумтя. — Явно го познаваш. Следователно си наясно, че е въздух под налягане. А аз нямам намерение да се занимавам с такива като него, докато работя по този случай. Ти знаеш от какво се нуждаем най-много точно сега, нали?

Друг човек би се стреснал от нападателния тон на Сам. Но Тони го познаваше прекалено добре, за да си обясни избухването му като реакция на човек, почувствал че мечтата му може да не се осъществи.

— Имате нужда от резултати — каза той невъзмутимо и се разположи спокойно на един стол. Нямаше защо да показва на Сам, че нуждата е взаимна. — Имате нужда да докажете на Джеймс Блейк, че вашият подход е възможно най-добрият.

— Именно. И точно затова съм тук. Имам нужда от помощта ти. Трябват ми идеи за начина, по който да ориентирам един разпит.

— Предполагам, Карол няма представа, че си тук?

Сам срещна погледа му.

— Не е необходимо главен инспектор Джордан да бъде уведомена за това. Но има нещо, което аз знам, докторе. Този екип е нейният живот. Без него ще й бъде трудно — Сам се усмихна мрачно. — А на теб ще ти бъде трудно без нея. — Той седна на страничната облегалка на едно кресло, подобен на голяма птица, готова да отлети при най-малката заплаха.

Тони не можеше да отрече, че произнесената от Сам истина го смути.

— Следователно апелираш към желанието ми да защитя собствения си интерес?

Сам сви рамене.

— Открай време съм на мнение, че това е добро начало за разговор.

— Карол няма да се зарадва, ако разбере, че споделяш с мен подробности от текущо следствие.

Сам се намръщи.

— Кой говори за текущо следствие? Искам съвета ти във връзка с развития по студено досие.

Тони се опита да скрие разочарованието си.

— Значи не работиш по случая с убитите момчета?

— Е, разбира се, че работя и по него. Но в момента има раздвижване по стар случай, така че балансирам между двете разследвания, нали разбираш. И напрежението е много голямо — поради усилието да балансирам. Знаеш как е.

Тони не си спомняше Сам някога да е признавал, че има нужда от помощ. Като знаеше колко амбициозен и целеустремен е, можеше да предположи, че днешната му поява се дължи на съзнанието, че срещата им е извънслужебна и винаги може да се отрече, че се е състояла. От друга страна, не би било зле Сам да му е задължен за някоя услуга.

— Защо не ми разкажеш за какво става дума? — предложи Тони.

Разказът не отне много време. Сам открай време умееше да обособи ключовите етапи на едно разследване и да ги представи в логичен порядък.

— Нали разбираш какъв ми е проблемът — каза той. — Нямам пряко материално доказателство за извършеното убийство. Освен това, като изключим намереното в компютъра, не разполагам с нищо друго, което да свърже Найджъл Барнс със смъртта на жена му, дъщеря му и Хари Сим. Да не говорим пък, че изобщо нямам представа какво е мястото на Хари Сим в общата картина — той плесна раздразнено с длани по бедрата си.

— Въпросът с Хари Сим е лесен — каза Тони и отбеляза с удовлетворение, че Сам се намръщи раздразнено. — Той е гаранцията на Найджъл Барнс, че ще успее да се измъкне от затвора.

— Какви ги говориш?

Тони се понамести на стола си — чувстваше се на място и уверен в себе си, както ставаше единствено когато си проправяше път в съзнанието на другите.

— За Найджъл Барнс знаем със сигурност едно — че планира старателно постъпките си. Бил е наясно как ще постъпи много преди да предприеме нещо. А педантично предвидлив човек като него със сигурност е подготвил и начин за измъкване от критична ситуация, преди да започне с изпълнението на плана си. И този начин е именно Хари Сим.

Сам изпухтя раздразнено.

— Не разбирам. В какъв смисъл Хари Сим е гаранцията на Барнс, че ще успее да се измъкне?

— Ето какво ще се случи, ако изправите Найджъл Барнс пред факта, че телата са били открити в езерото. Ще ви сервира някаква история в смисъл, че жена му го е напуснала, че той я е търсил и че е открил и тримата мъртви в резултат на някакво налудничаво споразумение за общо самоубийство. Ще каже, че се е уплашил, защото е предположил, че ще обвинят него, и затова се е отървал от телата. А по някаква случайност става така, че начинът, който е избрал да се отърве от телата, унищожава всякакви преки доказателства за убийство, но оставя достатъчно материал, за да идентифицираме телата. Какъв късмет, че при тялото на Хари е била открита кредитната му карта!

Докато Тони говореше, раздразнението на Сам ставаше все по-очевидно.

— Да му се не види! — избухна той. — И как тогава, по дяволите, да го спипам?

— Ще успее да се измъкне от уликите, съдържащи се в компютъра. Ще обяснява как е разбрал, че тя има любовник и че си е фантазирал как ще си отмъсти — каза убедено Тони. — Реално неговите обяснения ще се противопоставят на косвените улики.

— Това ми е ясно. Но как да го пречупя, Тони? Ти си човекът, който може да влезе в главите на такива хора. Какво може да дестабилизира Найджъл Барнс?

Тони се приведе напред и почувства прилива на адреналин, породен от събудилия се ловен инстинкт.

— Имаш един-единствен шанс…