Скритият пожар

Глава 24

Карол не обичаше някой друг да шофира колата, в която се возеше, единствено когато пътуваше към място, на което е бил открит труп. Дори ако шофьорът беше много опитен, а Кевин несъмнено беше такъв, пътят винаги й се струваше безкраен. Мислите й препускаха напред, искаше й се вече да е на местопрестъплението, да започне да преценява какво трябва да бъде извършено. Нямаше значение, че ограниченията на времето вече не засягаха жертвите. Карол не искаше да ги кара да чакат.

Кевин зави по тесен път сред голите хълмове. Завоите го принудиха да намали скоростта. Карол се озърна. Същата сутрин, когато отиваше да се срещне с Ванеса, беше минала близо до тези места. Макар да знаеше, че в тази местност са били погребвани трупове и в миналото — най-прочут беше случаят с Брейди и Хиндли, „Убийците от пустите земи“20, никога не би могло да й мине през ума, че минава близо до мястото, където убиецът на Сет Вайнър бе решил да остави тялото му.

— Този убиец предпочита изолираните места — отбеляза тя, вкопчвайки се в дръжката над страничния прозорец, когато Кевин взе рязко поредния завой.

— Мислиш, че е местен човек, така ли?

— Зависи какво се разбира под „местен“ — отвърна Карол. — Само един час път с кола дели една четвърт от населението на Обединеното кралство от Националния парк „Пийк Дистрикт“. Това място не е чак толкова далеч на север. Наоколо изглежда пусто, но всъщност регионът привлича много хора през свободното им време — идват туристи, устройват си пикници, идват хора, които бягат за здраве — като онези, които са открили тялото — състезатели по ориентиране, мотоциклетисти за тъпите им състезания по тукашните пътища, или просто хора, които се решили да излязат с кола извън града в неделя… Тоест съществуват безброй напълно основателни причини да си добре запознат с тези пусти, хълмисти земи.

— Мястото трябва да е някъде зад следващия хълм — отбеляза Кевин, хвърляйки поглед към екрана на навигатора.

— Да се надяваме, че колегите от полицията на Западен Йоркшир няма да започнат да предявяват претенции към случая — каза Карол. Макар Сет да беше изчезнал от Брадфийлд, тялото му беше намерено на четири мили отвъд границата, зад която започваше територията на съседната регионална полиция. Тя никога не беше работила пряко с полицията на Западен Йоркшир, но беше съумяла да се изпокара с повечето старши офицери там преди няколко години, когато двамата с Тони работеха по случай със серийни убийства, които първоначално никой не желаеше да приеме сериозно. — Там не ме обичат особено — допълни тя.

Кевин, който беше запознат добре със случая, изсумтя.

— Не можеш да им се сърдиш — нали благодарение на теб се представиха в очите на обществеността като пълни тъпанари.

— Надявам се междувременно да им е минало. Всичко това се случи доста отдавна.

— Намираме се в Йоркшир. Тук са толкова злопаметни, че още не могат да забравят станалото по време на Войната на Розите — изтъкна Кевин, докато се изкачваха нагоре по склона. Сега вече можеха да видят крайната си цел, на около миля надолу по пътя — мястото не можеше да се сбърка поради многото паркирани там коли, добре познатата бледозелена шатра, неоновожълтите жилетки и белите гащеризони на хората, които се виждаха наоколо. — Но ако имаш късмет, най-ожесточените вече ще са се пенсионирали.

— Би трябвало да имам късмет, защото със сигурност не съм богата.

Кевин отби и спря колата край пътя, зад една линейка, чиито задни врати бяха отворени и вътре в нея се виждаха няколко насядали жени, сгушени под одеяла, с димящи картонени чаши в ръце. Карол събра сили, пое си дълбоко дъх и тръгна към униформения полицай, който пазеше входа към местопрестъплението.

— Аз съм главен инспектор Джордан от екипа за разследване на особено тежки престъпления към брадфийлдската полиция — каза тя. — А това е сержант Матюс. Скоро ще дойдат и други колеги от екипа.

Той провери личните им карти и каза:

— Подпишете се тук, госпожо. — Подаде им папката, която държеше, и една химикалка, после ги подкани с жест да влязат. — Главен инспектор Франклин води случая, той е там, вътре.

Шатрата, издигната от съдебномедицинския екип, за да се предпази сцената на престъплението, се намираше досами пътя.

— Никога не предизвикват асоциация с почивка на къмпинг, нали? — измърмори под нос Карол, докато наближаваха входа на шатрата. Тя отметна платнището на входа и пред тях се разкри позната сцена. Експерти от лабораторията по съдебна медицина в бели екипи, и както можеше да се очаква, детективи в кожени якета, които се различаваха донякъде само по модела. Очевидно в Западен Йоркшир имаше неща, които никога не се променяха.

Когато влязоха, няколко души се обърнаха да ги погледнат, а един висок мъж, чието изпито лице напомняше на мъртвешка глава, се отдели от групата детективи и тръгна към тях.

— Аз съм главен инспектор Джон Франклин — каза той. — Не знам кои сте вие, но с това местопрестъпление се занимавам аз.

„Обичайното дружелюбно посрещане“, каза си Карол.

— Аз съм главен инспектор Карол Джордан — повтори тя. — С местопрестъплението може да се занимавате вие, но мисля, че с трупа ще се занимавам аз. — Тя извади от чантата си сгънат лист хартия, разгъна го и показа разпечатка на снимката, която Кейти Антоан бе направила на своя син. — Това е Сет Вайнър. Когато е изчезнал, е бил облечен с черни джинси, бяло поло, спортна блуза с емблемата на училище „Кентън Вейл“ и тъмносин анорак.

Франклин кимна.

— Като че ли отговаря на описанието. Елате да погледнете. Но снимката няма да ви свърши много работа. Той вече не изглежда така.

„Чаровни и тактични — такива са си мъжете от Йоркшир“, каза си Карол и последва Франклин покрай групичката детективи. Кевин вървеше до нея. Край пътя земята хлътваше, образувайки плитка канавка, широка не повече от няколко фута. Не беше всъщност истинска канавка, а по-скоро тясна вдлъбнатина в земята, дълга около петнайсет фута. Дълбочината беше достатъчна, за да скрие тялото от погледа на хората в преминаващите коли.

Гледката беше потресаваща. Кал и кръв се бяха спекли по краката и долната част на тялото му. Главата му беше скрита в найлонов чувал, залепен стегнато около шията. Карол имаше чувството, че вижда отново тялото на Даниъл Морисън — само дрехите бяха различни. Въпреки че бяха мръсни и разпокъсани, беше ясно, че са дрехите на Сет. Липсваше само якето, но тъмнозелената спортна блуза и черните джинси бяха достатъчни, за да може Карол да се убеди, че вижда пред себе си сина на Джулия и Кейти.

— Горкото дете — каза тя тихо и тъжно.

— Доколкото разбирам, ще настоявате за съвместна работа — заяви Франклин. В тона му не се долавяше и следа от съчувствие. Това не означаваше, че не го чувства, а по-скоро, че е твърдо решен да не го проявява пред жени и младши офицери.

— Всъщност смятам изцяло да поема случая — каза Карол. — Убиецът е действал по начин, напълно идентичен с убийство, извършено на наша територия по-рано тази седмица. Вероятно вече знаете за него — убито е момче на име Даниъл Морисън.

Франклин се намръщи.

— Това е наша територия, следователно случаят е наш.

— Не оспорвам границите на територията. Но това тук е просто мястото, на което е било изхвърлено тялото. Момчето е отвлечено в Брадфийлд, и най-вероятно е убито пак там. Напълно идентично престъпление е извършено пак в Брадфийлд само преди дни. Няма никакъв смисъл да изпълняваме едни и същи операции по два пъти — Карол се опитваше да се владее. — Всички имаме бюджетни ограничения. Всички сме наясно колко струва разследването на едно убийство. Бих предположила, че ще приемете със задоволство възможността да се отървете от този случай.

— Ние не сме като вас. Не се опитваме при първа възможност да прехвърлим случаите си на друг. Всички сме чували за вас и вашия екип за разследване на особено тежки престъпления в Брадфийлд. По всичко, което научаваме, си личи, че ви интересува единствено славата. По време на бомбения атентат в Брадфийлд сте влезли в пряк конфликт с хората от отдела за борба с тероризма само и само за да ви споменават на първа страница на вестниците. Е, ако този случай гарантира някаква известност, ще ви се наложи да я делите с нас — при това само ако имате късмет.

Франклин се обърна рязко и отиде при хората си. Те сближиха глави и поведоха неразбираем разговор — до Карол и Кевин долиташе само нечленоразделно боботене.

— Добре мина, няма що — отбеляза мрачно Карол. — Напомни ми, че трябва да усъвършенствам дипломатичността си.

— Какво смяташ да предприемеш сега?

— Ти оставаш тук. Останалите скоро ще дойдат. Наблюдавайте отблизо всичко, без да се месите. Опитайте се да установите контакти и предотвратявайте всякакви опити да ни изолират. Аз се връщам, за да поговоря с началника на полицията и да го убедя да уреди този въпрос, за да не прекараме предстоящата седмица в безсмислени спорове за това чий е случаят. — Тя се обърна, погледна отново към Сет и почувства как я обзема отчаяние. — Горките жени. Постарай се ти или Пола да съпровождате местния детектив, който ще съобщи на родителите. Когато съобщението стигне до медиите, те ще бъдат направо обсадени. Ще имат голяма нужда от нашата помощ.

— Ще се погрижа.

Погледът на Карол се зарея над пустошта.

— Трябва да сложим край на това. Трябва да предупредим децата и да спрем този мръсник, преди да го е направил пак — каза тя, а на себе си допълни това, което не можеше и не искаше да каже на глас. „Иска ми се Тони да беше тук.“

Навън беше облачно, всеки момент можеше да завали, но въпреки това Клеър Дарси настоя да излязат навън. Амброуз я беше запознал с Тони, а после ги остави насаме. Тони беше силно впечатлен, когато видя колко внимателно се държеше Амброуз с момичето. Колкото повече опознаваше сержанта, толкова по-симпатичен му ставаше той, но подозираше, че Амброуз не му отговаря със същото, не и след тазсутрешната катастрофа.

Когато излязоха от сградата на училището, Клеър тръгна пред него.

— Можем да повървим покрай игрищата — каза тя. — Там има нещо като беседка, можем да седнем вътре, ако искате.

Явно се опитваше да симулира безразличие, но по всичко личеше, че става дума за съвсем нестабилна и повърхностна поза.

Тя наложи темпото и двамата тръгнаха забързано по една посипана с чакъл алея. През лятото тя сигурно потъваше в сянката на високите дървета край оградата на училището. Но днес тук беше достатъчно светло, за да може Тони да забележи ясно колко беше напрегната Клеър. Той внимаваше да не върви прекалено близо до нея. Необходимо беше тя да се чувства в безопасност, а първата стъпка към постигането на тази цел беше да не нарушава личното й пространство.

— Отдавна ли сте приятелки с Дженифър?

Той предпочете да ползва сегашно време, да не й натрапва съзнанието, че всичко е свършило.

— Още от началното училище — отвърна Клеър. — През първия учебен ден паднах на двора. Джен ми услужи с носната си кърпичка, за да се почистя — тя повдигна леко едното си рамо. — Но дори това да не се беше случило, бих избрала нея за своя приятелка.

— Защо?

— Защото тя беше добра. Знам какво казват хората — за мъртвите не се говори лошо, но в случая с Джен не е така. Беше мила, разбирате ли? У нея нямаше капка злоба. Дори когато някой я дразнеше, тя в крайна сметка успяваше да се постави в неговото положение и преставаше да се сърди — Клеър издаде някакъв звук, който вероятно изразяваше възмущение. — Аз не съм такава. Когато някой се отнася гадно с мен, винаги гледам да си върна. Сама не знам защо Джен ме приема такава, разбирате ли?

Гласът й трепна и тя сведе глава към гърдите си, забърза отново и тръгна пред него. Той я остави да повърви напред и я настигна чак при стълбите на малкия дървен заслон в единия край на игрището за хокей на трева.

Влязоха вътре и седнаха един срещу друг. Клеър се сгуши на пейката, притиснала колене към гърдите си, но Тони протегна крака и ги кръстоса в глезените. Отпусна ръце в скута си — положение, което изразяваше откритост и подсказваше на събеседника, че нищо не го застрашава. Сега вече виждаше ясно сенките под очите на момичето и кожата около изгризаните до кръв нокти на пръстите.

— Знам колко много обичаш Джен — поде той. — Разбирам, че тя ти липсва непрестанно. Ние не можем да я върнем, но може би ще помогнем поне малко на майка й и баща й, ако успеем да намерим човека, който е извършил това.

Клеър преглътна с усилие.

— Знам. Непрекъснато си мисля за това. Питам се как би постъпила тя, ако се беше случило обратното. Знам, че тя щеше да иска да помогне на майка ми и баща ми. Но не мога да се сетя за нищо, това е проблемът — тя го погледна измъчено. — Няма какво да ви кажа.

— Не се безпокой — каза той меко. — Ти нямаш вина за нищо, Клеър, и никой не би те винил, ако не успеем да намерим човека, който е отнел живота на Джен. Искам просто да си поговорим. Надявам се, че ще ми помогнеш да опозная малко по-добре Джен.

— С какво би ви помогнало това? — естественото любопитство надделя над мъката.

— Аз съм профайлър. Хората не са съвсем наясно какво върша, предполагат, че е нещо като това, което гледат по телевизията. Но най-общо казано, моята работа е да разбера по какъв начин този човек се е свързал с Джен и как тя бе реагирала. А после ще трябва да си изясня какво ми подсказват всички тези факти за него.

— И после ще помогнете на полицията да го заловят?

Тони кимна и по лицето му пробегна крива усмивка.

— Общо взето, това е идеята. Е, какви интереси имаше Дженифър?

Той се облегна назад и се заслуша в каталога на темите — музика, мода, телевизионни предавания и знаменитости, все съставни части от света и културата на тийнейджърите. Научи, че най-често Дженифър изпълнявала това, което очаквали от нея — предавала домашните си точно на определената дата, когато излизали вечер, се прибирала навреме у дома. Това очевидно се дължеше на факта, че нито на Клеър, нито на Дженифър им беше минавало през ум, че могат да постъпват по друг начин. Двете момичета бяха живели защитено в девическото училище, в което се постъпваше след специален подбор, в повечето случаи са се движели с автомобили, карани от родителите им, орбитата на съществуванието им не се е засичала с пътя на лошите момичета. Времето течеше, непринудените въпроси на Тони най-сетне помогнаха на Клеър да се успокои. Сега вече той можеше да си позволи да се порови по-надълбоко.

— Описваш я като малко прекалено съвършена, за да е истинска — поде той. — Не се ли случваше понякога да направи някоя щуротия? Да се напие? Да опита дрога? Да поиска да си направи татуировка? Или пиърсинг на пъпа? Да се забърка в някакви истории с момчета?

Клеър се изкиска, после притисна ръка към устата си, смутена от тази проява на добро настроение.

— Сигурно си мислите, че сме адски скучни — каза тя. — Всъщност и двете отидохме да ни пробият ушите, когато станахме на дванайсет години. Майките ни побесняха, но после ни позволиха да ходим с обиците.

— Никакви измъквания късно нощем, никакво ходене по клубове? Никакво пушене зад заслона за велосипеди? Джен имаше ли приятел?

Клеър му хвърли бърз поглед изпод вежди, но не каза нищо.

— Знам, всички казват, че не е излизала с никого. Но това ми се струва невероятно. Симпатично момиче, с което е било приятно да общуваш, при това красиво. И аз трябва да повярвам, че е нямала гадже — той разпери широко ръце с дланите нагоре. — Наистина имам нужда от помощта ти по този въпрос, Клеър.

— Тя ме накара да обещая — каза Клеър.

— Сигурно. Но сега тя не би ти се разсърдила, че си нарушила обещанието си. Ти сама го каза — ако бе станало обратното, тя щеше да иска да ни помогне.

— Всъщност не е имала истинско гадже. Не ходеше на срещи с някого или нещо подобно. Но в „Риг“ се появи един тип — представи се като ЗиЗи, но никът му се състоеше само от буквите. ZZ, нали разбирате.

— Ние знаем, че е разговаряла със ZZ в „Риг“, но мислехме, че са били просто приятели, не гаджета.

— Ами те се опитваха да създадат именно такова впечатление. Джен се държеше като същинска параноичка, страхуваше се родителите й да не разберат, защото той е четири години по-голям от нас. Затова ходеше в интернет-кафето до училището, за да разговаря с него по интернет. Така майка й нямаше как да проследи разговорите им. Джен казваше, че наистина страхотно се разбирали. И казваше, че много иска да се видят.

— Споделяла ли е с теб за някакви такива планове?

Клеър поклати глава.

— По едно време престана да говори за него. Винаги, когато я подпитвах, тя променяше темата на разговора. Но все пак си мисля, че може да са се уговаряли за нещо подобно.

— Защо мислиш така?

Тони внимаваше в тона му да не проличи напрежение, въпросът му трябваше да прозвучи възможно най-небрежно.

— Защото в „Риг“ ZZ беше започнал да говори нещо за тайни, и за това, че всички сме имали тайни, които не бихме искали никой да узнае. После двамата с Джен излязоха от общия разговор. Мисля си, че тя искаше да му се скара, задето намеква за това, което става между тях.

Само че не е било така. Джен е била тласната по някакъв начин към срещата, която е била подготвяна толкова време според Клеър. Това вече би могло да обясни защо добре възпитано момиче като Дженифър би се държало толкова неблагоразумно. Очевидно подготовката е била дори още по-отдавнашна и постепенна, отколкото предполагаха. Този убиец не поемаше никакви рискове. За последен път Тони си бе имал работа с убиец, подготвящ така старателно плановете си, когато за първи път работиха заедно с Карол — и цената, която бе платил за тази среща, беше ужасна. Не искаше отново да потъва в онзи мрак. Но ако се налагаше да го направи, за да изправи убиеца на Дженифър Мейдмънт пред правосъдието, преди той да убие отново, той не би се поколебал.