Скритият пожар

Глава 18

Не беше трудно да открие Алан Майлс. Той се оказа единственият човек, застанат пред гарата на Халифакс под довявания откъм Пенините ситен дъждец, който успяваше да се промъкне и под навеса. Карол паркира на забранено място и тръгна забързано към леко изгърбената фигура на човека, който се взираше през очила, които според нея бяха излезли от употреба в момента, когато Националната здравна служба престана да ги предлага безплатно. Горната част на рамката беше от тежка черна пластмаса, останалата част от стъклата беше обрамчена със стоманена тел, а лещите бяха дебели като дъното на бутилка за мляко. Лицето му напомняше на каменните идоли от Великденските острови. Можеше да си го представи как чете конско на момчетата от началното училище.

— Господин Майлс? — попита тя.

Той извърна глава бавно, като стара костенурка, и започна да я оглежда. Очевидно това, което видя, му хареса, защото на лицето му грейна неочаквано приветлива усмивка, която съвсем го промени. Той вдигна ръка към каскета си, повдигна го леко и каза:

— Госпожа Джордан? Много сте точна, обичам тази черта у жените.

На живо гласът му напомняше на басова версия на гласа на Тора Хърд16.

— Благодаря ви.

— Надявам се, че тонът ми по телефона не ви се е сторил груб. Не умея да водя телефонни разговори — това устройство винаги ме обърква. Знам, че в такива случаи говоря много рязко. Жена ми винаги казва, че трябвало изобщо да не вдигам слушалката, а да я оставям тя да говори.

— Ако имах такава възможност, и аз бих оставил някой друг да се занимава с телефонните ми разговори — отвърна Карол. При това беше съвсем искрена; през последните двайсет минути бе разговаряла с висши полицейски служители, прессекретари и с членовете на собствения си екип, за да се убеди, че всичко необходимо за откриването на Сет Вайнър ще бъде сторено. А също и че никой не пренебрегва Даниъл Морисън. Изпитваше огромно чувство за вина, че се е отклонила от преките си задължения — но то все пак не беше достатъчно, за да я накара да се откаже от другата си мисия.

— Е, виждам, че сте пристигнали с кола, което е чудесно — поде Майлс. — Ако не възразявате да продължите да шофирате, може да отидем до самото място, където се намираха работните помещения на „Блайт & Ко“. Така ще си съставите по-ясна представа. Освен това през няколко преки оттам има едно много приятно заведение, където после може да си позволим да пийнем по нещо, докато аз ви разяснявам данните, които успях да подготвя за вас. Това удовлетворява ли милата ви особа?

Карол полагаше усилия да не се разсмее. Имаше чувството, че се е озовала в някой от сериалите на Би Би Си, създадени от двама други Алановци — Бенет и Плейтър17 — изпълнени с йоркширски ексцентрици.

— Удовлетворява ме напълно, господин Майлс.

— Казвайте ми Алан — заяви той със закачлив тон. „Ако имаше мустаци, сигурно щеше да ги засуче“, каза си Карол, тръгвайки пред него към колата.

Той се разположи тромаво на предната седалка и се приведе бдително към предното стъкло, за да следи накъде се движат. Показа на Карол как да се измъкне от плетеницата еднопосочни улички, да напусне центъра и да насочи колата нагоре по стръмно шосе, от двете страни на което се издигаха редици малки къщи с каменни фасади. По средата на наклона завиха и пак навлязоха в лабиринт от тесни улици. Последният завой ги отведе в една сляпа уличка. От едната страна на улицата Карол видя редица къщи с тухлени фасади, чиито входни врати излизаха директно на улицата. Цялата друга страна на уличката беше заета от стената на сграда, която приличаше на склад или малка фабрика. Сградата очевидно бе строена доста отдавна, тъй като стените бяха зидани от камък, а покривът беше от шисти. От другата страна на сградата се виждаше малък двор, предназначен за паркинг, изолиран с телена ограда. Виждаше се метална табела, на която пишеше „Качествени коли — Йоркшир“.

— Ето — каза Майлс. — В тази сграда някога се помещаваше фирмата „Блайт & Ко“, специалисти по метални покрития.

Трудно бе да се намери нещо вълнуващо в такава прозаична сграда, но все пак тя бележеше нов етап в откривателското й пътуване.

— Наистина е впечатляващо, Алан. Да я види човек, че все още си стои, след толкова много време.

Ако поискаше, Тони също би могъл да дойде тук и да се отправи на мислено пътуване във времето. Но Карол предполагаше, че няма да пожелае.

— Е, какво имате да ми разкажете за фирмата и нейния собственик?

— Ако искате, да се оттеглим в кръчмата.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Карол, питайки се защо и тя започва да говори като част от телевизионната представа за Йоркшир. „Още малко и ще си поръчам портвайн с лимон“.

„Совалката на тъкача“ беше сгушена близо до стара викторианска фабрика, отдавна превърната в жилищна сграда. Кръчмата беше се отървала от осъвременяване, голите каменни стени и ниският таван с открити греди упорито обграждаха старомоден тезгях, край който бяха насядали двойки и разговаряха тихо. Старци бяха насядали на партия домино, група жени на средна възраст играеха крайно благовъзпитано на дартс. Когато влязоха, барманът кимна на Майлс.

— Добър вечер, Алан. Обичайното, нали? — взе една чаша от половин пинта и посегна към дървената дръжка на помпата за бира.

— Точно така, стопанино. Какво мога да предложа на младата дама?

Майлс свали каскета си, оголвайки плешиво теме, оградено от стоманеносиви къдрици.

— Нека поръчам аз, Алан — усмихна се Карол в отговор. — Мислех си за някакво сухо бяло вино — продължи тя, обзета от съмнение, че качеството на виното ще отговаря на качеството на различните ейлове, чиито етикети украсяваха многобройните помпи на тезгяха.

— Тази вечер имам отворен южноафрикански совиньон блан, а също и едно пино гриджо — заяви съдържателят. — Освен това съм сложил да се изстудява и едно чилийско шардоне.

— Ще опитам една чаша совиньон — каза Карол и едва сега осъзна колко й се е допило. От доста време не й се беше случвало да не е пила поне чаша вино по това време на деня. Може би наистина започваше да излиза от периода, в който алкохолът беше единственият светъл момент в дните й. Ето още нещо, което би се харесало на Тони.

Поднесоха й виното, което се оказа добре изстудено, тръпчиво, с аромат на треви и вкус на цариградско грозде. Алан Майлс я наблюдаваше съсредоточено, докато тя отпиваше първата глътка. После се изкиска. Карол си каза, че няма по-подходяща дума за смеха му.

— Май не е това, което очаквахте — отбеляза той.

— Така става най-често в живота — отвърна тя и сама се учуди на искреността си.

— Като го казвате така… е, звучи някак тъжно, госпожо Джордан — каза той. — Но стига сме говорили за нас. Вие искате да научите нещо за фабриката „Блайт“. Може да се каже, че Еди Блайт е бил местно момче, израснал е в едно село малко по-надолу по шосето, Соуърби Бридж. Няма спор, че е бил и умно момче. Завършил Техническия университет в Хъдърсфийлд и проявил големи способности в областта на металургията. Случайно или не му идва една идея, която той реализира, разработвайки нов процес за нанасяне на специални покрития върху медицински инструменти — скалпели, форцепси, такива неща, доколкото знам. Успял да патентова блестящата си идея и построил фабрика за новото производство. По всичко личало, че работите му вървят много добре. И тогава, съвсем неочаквано, през пролетта на 1964 година, той продал всичко, до последния пирон на някаква фирма за металообработка от Шефийлд. Само след няколко седмици те пренесли цялото производство в Шефийлд. Взели там и основните служители на фирмата, платиха им пренасянето, всичко.

Той замълча и отпи от светлата си бира.

— Доста щедро от тяхна страна — отбеляза Карол.

— Казват, че това било част от изискванията на Еди Блайт при сключването на сделката — той извади не много издут плик от вътрешния си джоб и й го подаде. — Това е копие от вестникарска статия.

„Продажба на местна фирма“, гласеше заглавието. В кратката статия не се казваше много повече от това, което Майлс вече й беше разказал. Затова пък имаше снимка, заемаща цели две колони. Под нея пишеше: „Г-н Е. А. Блайт /ляво/ се ръкува с г-н Дж. Кесок /дясно/ от «Ривлин Фабрикейшънс» след сключването на сделката“. Тя присви очи и загледа със странно вълнение снимката. Стори й се, че забелязва нещо от стойката на Тони, от начина, по който държеше главата си и дори прилика във формата на лицето. Извади химикалка и записа датата на публикацията.

— Напуснал града веднага след продажбата — поде Майлс. — Не можах да открия никой, който да го е познавал лично, затова нямам представа какво се крие зад решението му да се откаже от фирмата и да се изсели от тук. Може да ви бъде от полза да се поровите в архивите на „Трите X“.

— Какво е „Трите X“?

— Извинете, забравих, че не сте от тук. Вестник „Халифакс енд Хъдърсфийлд Хералд“. Те са дигитализирали старите си годишнини — Майлс произнесе новата за него дума така, сякаш тя беше на чужд език. — Аз се интересувам най-вече от производството на вълна и успях да открия много ценни данни с тяхната търсачка. Позволяват да ползваме техни „стрингове“ и такива неща. За съжаление днес следобед не можах да отида до библиотеката, за да проверя на техния компютър. Вкъщи нямаме интернет — поясни той. Карол долови в тона му копнеж, който явно не беше склонен да признае.

— Благодаря за идеята. Ще се заема с това, когато се прибера.

Поне сигурно щеше да намери по-добра версия на фотокопието, което Майлс в момента сгъваше и прибираше в плика.

— Много ми помогнахте — допълни Карол.

Той направи гримаса, изразяваща несъгласие.

— Всичко това бихте могли да откриете и сама.

— Може би. Но щеше да ми отнеме много повече време. Вярвайте ми, винаги съм много благодарна на хората, които ми помагат да спестя време.

— Трудна работа трябва да е вашата — каза той. — И за мъж е трудна, но вие, жените, все напъвате да се докажете, така ли е, моето момиче?

Усмивката й беше хладна.

— Така е.

— Е, помогнах ли ви с вашето студено досие? — попита той и я загледа проницателно.

— Срещата ни ми беше от голяма полза — Карол допи виното си. — Мога ли да ви откарам донякъде?

Майлс поклати глава.

— Живея на пет минути път от тук. Желая ви успех с вашето разследване — и дано, също като канадската конна полиция, и вие заловите вашия човек.18

Тя поклати глава, питайки се къде ли беше Тони и какво правеше.

— Опасявам се, че може да се окаже прекалено късно за това. Там е проблемът с работата по студени досиета. Понякога замесените в случая хора са вече недостъпни за нас.

Никой никога не се заемаше доброволно с идентификация на покойник. Независимо от това колко пъти им се беше налагало да се обръщат към хората с молба да потвърдят самоличността на техен мъртъв близък, всеки път преживяването беше ужасно. Всеки екип на криминалната полиция си имаше свои правила за такива моменти. Някои възлагаха задачата на отговорника за връзките със семействата, в други ръководителят държеше да се заеме лично с това. В екипа на Карол Джордан и за този случай важеше универсалното правило — със задачата се заемаше този, който беше най-подходящ за нея. По тази причина на Пола се падаше доста по-голям дял от тези ангажименти, отколкото на останалите.

Стигнеше ли се дотам така или иначе да поеме тази тежка задача, тя предпочиташе да я изпълни сама. Така не й се налагаше да мисли за друг освен за опечаления, комуто щеше да се наложи да се изправи пред тялото и да прецени дали най-ужасните му страхове са се оправдали.

Отговорникът за връзките със семействата беше у семейство Морисън още от сутринта. Те бяха уведомени, че откритото тяло най-вероятно е на техния син. Но Пола знаеше, че те въпреки всичко щяха да се опитват да отхвърлят истината, щяха да поддържат у себе си илюзията, че на местопрестъплението е било допуснато някакво гротескно недоразумение, че някакво напълно непознато момче е взето по погрешка за техния син. Докато не видеха сами тялото на Даниъл, щяха да се вкопчват в тези последни останки от надеждите си. Пола беше човекът, който щеше да унищожи и последната им надежда.

Отговорникът за връзките със семействата я въведе в кухнята, където не се виждаше почти нищо от цигарен дим. Джесика Морисън седеше край кухненската маса с мраморен плот и се взираше в мрака отвъд зимната градина. Недокосната чаша чай стоеше край сключените й ръце. Гримът се открояваше върху кожата й като глазура на торта. Очите й бяха зачервени, безумният й поглед беше единственият израз на мъката, просмукала се в цялото й същество.

Съпругът й седеше на високо столче до бара, пред него имаше пълен пепелник, мобилен телефон и слушалката на стационарния телефон. Когато Пола влезе, той не може да прикрие изписалата се на лицето му отчаяна надежда. Тя поклати едва забележимо глава. Той отвори уста, но не може да произнесе нито звук. Извади пакет цигари от джоба на смачканата си риза и запали.

— Спрях да пуша преди двайсетина години — проговори той най-сетне. — Удивително е как се връща навикът, все едно че никога не си спирал.

Ако съществуваше по-лесен начин да се изпълни тази задача, Пола все още не го беше открила.

— Опасявам се, че трябва да помоля един от вас да дойде с мен. Трябва да бъдем сигурни, че тялото, което открихме, е наистина на Даниъл — каза тя. — Съжалявам, но се налага.

Джесика се изправи вдървено като възрастна жена, болна от артрит.

— Аз ще дойда.

— Не! — Майк скочи от столчето и вдигна ръка. — Не, Джес. Ти нямаш сили за това. Аз ще отида. Аз ще тръгна с жената от полицията. Ти стой тук. Не бива да го виждаш така.

Джесика го изгледа така, сякаш се беше побъркал.

— Това там не е Даниъл. Няма значение. Ще отида.

Той я изгледа тревожно. „По-склонен е да приема реалното положение“, каза си Пола.

— Ами ако все пак е той? Аз ще се справя с това, Джес, това не е работа за теб — и той постави ръка на рамото й.

Тя сви рамо и се измъкна изпод ръката му.

— Ако е Даниъл, което отказвам да повярвам, тогава държа да го видя. Аз съм негова майка. Никой друг няма право да се сбогува с него преди мен — тя го подмина, без да го погледне, и тръгна през антрето към външната врата.

Майк Морисън погледна умолително Пола.

— Тя няма достатъчно сили да понесе такова нещо — каза той. — Би трябвало да отида аз.

— Струва ми се, че вие също трябва да дойдете — отвърна тя. — Тя ще има нужда от вас. Но ми се струва все пак, че е права. Необходимо е да го види сама.

Пола го потупа леко по ръката над лакътя и последва Джесика.

Беше благодарна, че пътят до болница „Брадфийлд Крос“, където се намираше отделението по патоанатомия на доктор Гриша Шаталов, е толкова кратък. Атмосферата в колата беше мрачна, мълчанието сякаш изпълваше цялото пространство наоколо. Пола паркира на мястото, запазено за микробуса на моргата, и ги въведе в сградата през един дискретно разположен заден вход. Семейство Морисън я следваха като животни, водени на заколение. Влязоха в малка стая, боядисана в убити тонове. Вътре имаше дълга кушетка, поставена срещу голям, окачен на стената монитор.

— Ако искате, седнете — каза тя. — Щом се разположите, на монитора ще ви бъде показано тялото, което трябва да идентифицирате.

— Мислех, че ще видим… — гласът на Майк секна. Не знаеше как да нарече останките, които най-вероятно бяха на неговия син.

— Считаме, че така преживяването не е толкова травматично — каза Пола, като че ли си вярваше. Не можеше да си представи нещо, което би облекчило такова преживяване. Изчака, докато двамата седнаха, и каза: — Ще се върна след минута.

Остави ги и тръгна по коридора към кабината на техническия персонал.

— Готови сме за Даниъл Морисън — тялото, което беше докарано сутринта, нали знаете?

— Всичко е наред — увери я един от служителите. — Трябва само да включите монитора.

Когато се върна в стаята за огледи, Пола се убеди, че мъжът и жената са спокойни и готови. После включи екрана. Първоначално по него затрептя сребриста светлина, после се появи лицето на Даниъл. Пола си каза, че хората тук са свършили добра работа. Жертвите на удушаване никога не изглеждаха добре, но сега поне лицето му не беше толкова подуто и подпухнало, каквото беше сутринта. Очите му бяха затворени, косата — сресана. Никакъв полет на фантазията не би помогнал на някой да твърди, че изглежда умиротворен, но поне видът му далеч не беше толкова страшен, както когато го откриха.

— Това не е Даниъл — каза много високо Джесика. — Това не е моят син.

Майк обви с ръка раменете й и я притисна силно към себе си.

— Това е Даниъл — каза той мрачно. — Това е Даниъл, Джес.

Джесика се отдръпна от него, стана, залитайки, и тръгна към монитора.

— Не е Даниъл! — изкрещя тя, притиснала ръце към гърдите си. Внезапно лицето й се разкриви от ужасна болка, тялото й се сгърчи, тя се преви и разтвори уста в безмълвна агония, после падна на пода, разтърсвана от спазми.

— Джес! — изкрещя Майк и падна на колене до нея. — Потърсете помощ! — извика той на Пола. — Това е сърдечен пристъп!

Пола хукна по коридора и нахлу в стаята на техниците.

— Жената има сърдечен пристъп, обадете се в спешното отделение!

Те я изгледаха недоумяващо.

— Не сме свързани с централата — каза един от тях.

— Качете я тогава на някаква шибана носилка и я закарайте незабавно в централната сграда! — извика Пола. — Веднага! Тръгвайте!

По-късно сигурно щеше да й бъде трудно да възстанови по памет събитията от последвалите няколко минути. Техниците скочиха като наелектризирани, сложиха Джесика на носилка и хукнаха с нея по коридорите към спешното отделение, а Майк и Пола тичаха след тях. Когато пристигнаха, екипът уверено и невъзмутимо се зае да върши необходимото, а Пола беше пропъдена в чакалнята заедно с Майк.

След като се увери, че Майк си е намерил място и че рецепционистката е наясно с това къде седи той и къде ще бъде самата Пола, тя се упъти към паркинга на линейките, за да си осигури необходимата доза никотин. Едната й ръка вече беше на дръжката на вратата, с другата вадеше цигарите, когато един смътно познат глас произнесе:

— Детектив Макинтайър?

Тя се обърна рязко и срещна погледа на топли сиви очи и една колеблива усмивка.

— Доктор Блесинг — каза Пола и не можа да потисне усмивката, която озари лицето й. — Искам да кажа, Елинор — допълни тя, припомняйки си, че при последната им среща се бе сдобила с тази привилегия.

— Радвам се да те видя — каза Елинор и уви бялата престилка по-плътно около себе си, когато двете излязоха на студа навън.

— И аз се радвам да те видя.

Пола отдавна не беше говорила по-искрено. Когато двете жени се запознаха по време на едно предишно разследване, Пола бе почувствала някаква тръпка и дори бе предположила, че Елинор може би флиртува с нея, но беше минало много време от последния път, когато й се бе налагало да разкодира подобни намеци, а беше и много уморена; случаят беше много тежък. Имаше намерение да не остави нещата така, но както става обикновено, обстоятелствата й бяха попречили.

— Все още ли работиш при главен инспектор Джордан, в екипа за разкриване на особено тежки престъпления? — попита Елинор.

— Да, свързана с пъпна връв към най-лошото, което човешките същества могат да си причинят едно на друго. А ти? Още ли си при д-р Денби?

— Засега. Но скоро ми предстои преместване. А в момента тъкмо се канех да отида до „Старбъкс“ — каза Елинор. — Ако изпия още една чаша от кафето, което поднасят в отделението, ще се наложи да ми направят промивка на стомаха. Имаш ли време да дойдеш с мен? — тя забеляза пакета цигари в ръката на Пола. — Има маси и отвън.

Пола почувства надигащия се пристъп на раздразнение.

— Бих дошла с удоволствие, но не мога — тя посочи назад, към спешното отделение. — Тук съм по работа, не бива да се отдалечавам много — и разпери безпомощно ръце.

— Няма проблем, кафенето е на две минути път от тук. Искаш ли да ти донеса нещо?

Пола почувства как някаква топлина започна да се разлива в стомаха й. Беше преценила правилно, тази жена й беше по сърце.

— Голямо кафе с обезмаслено мляко би било прекрасно.

— Идва вече!

Елинор забърза надолу по алеята и скоро се превърна в бяло петно, мяркащо се в светлината на уличните лампи.

Пола запали цигара и извади телефона си.

„Даниъл Морисън идентифициран с положителност. Майката получи сърдечен пристъп, приета в спешно отделение, бащата също е там“, написа тя и изпрати съобщението на Карол. Това би трябвало да е достатъчно като начало и да й даде малко време да проучи положението, докато пие кафе с очарователната доктор Блесинг. Действително, работата в момента не й предлагаше нищо приятно, но като че ли в личния живот имаше надежда за положителни развития.