Скритият пожар

Глава 38

От самото начало Алвин Амброуз се почувства като у дома в офиса на екипа за разследване на особено тежки престъпления. Ченгетата, които работеха тук, бяха от онзи тип хора, с които лесно намираше общ език. Пола Макинтайър му осигури бюро, компютър и кафе. Всеки, който минаваше покрай него, спираше и се представяше, дори дребната китайка, която изглеждаше като залепена за компютрите си.

Приятно му беше и усещането, че е в самия център на операцията. Единственият проблем се криеше в това, че веднъж озовал се тук, сякаш нямаше кой знае какво да върши. Всички наоколо се бореха с купища хартии и с данните, превъртащи се на техните монитори, но той беше наясно, че само си търсят занимание. Всъщност седяха като на тръни и чакаха Стейси да се появи иззад своята барикада от монитори, за да съобщи, че се е натъкнала на златна жила.

Тъй като нямаше какво друго да прави, той реши да прегледа пощата си. Тананикайки си под нос, той зачака страницата на пощата да се отвори. Мелодията секна в мига, в който осъзна какво вижда на екрана. Темата на второто поред съобщение в пощенската му кутия гласеше: „С какво мога да Ви помогна?“. Беше изпратено от davywarl@gmail.com.

Амброуз преглътна с усилие. Не знаеше как да постъпи. Искаше му се да отвори съобщението, но всички такива като Стейси го бяха предупреждавали толкова строго за деструктивния потенциал на електронната поща, че не смееше да рискува. Така или иначе, имаше под ръка експерт. Отиде в ъгъла на Стейси и зачака, докато пръстите й летяха по клавишите, които потракваха под тях. След около минута тя вдигна поглед:

— Имате ли нужда от нещо?

— Струва ми се, че съм получил мейл от Уорън Дейви — каза той. — На моя компютър е.

Стейси го изгледа така, като че ли беше бавноразвиващ се.

— На кой акаунт?

— Служебният ми адрес. Aambrose@westmerciapolice.org.

— Моля ви, идете да затворите пощата си — каза тя. — А после елате да влезете в нея от моя компютър.

Когато той се върна, тя вече беше отворила началната страница на пощата му. Стана и извърна поглед, докато той въвеждаше паролата си. Амброуз предположи, че го прави просто от учтивост. Вероятно можеше да проследи всеки удар на клавиш в своята компютърна система. Когато отвори пощата си, той отстъпи и тя седна отново пред монитора. Наклони глава и загледа темата.

— Отваряме — каза тя. — Не се притеснявайте, разполагам с всички антивирусни защити, известни на човечеството, а освен тях и с една-две, разработени от извънземни пришълци.

Амброуз не беше напълно убеден, че Стейси се шегува.

Съобщението се отвори на долния централен монитор. Същевременно на монитора над него внезапно се раздвижи цял поток от букви и цифри, но Амброуз се интересуваше единствено от съобщението:

— Интересно — каза Стейси.

— На мен ми изглежда като съвсем обикновено писмо — отбеляза Амброуз.

— Ако изключим това, че не е изпратено от Малта — Стейси посочи горния монитор, на който буквите и цифрите бяха застинали в съвсем недвусмислено съобщение. — Компютърът, от който е изпратено, е притежание на библиотеката на общината в Брадфийлд. Той е в града, сержант Амброуз. Или му е все едно, че ще разберем това, или е арогантен тип, който ни счита за далеч по-несведущи от себе си.

— Каквото и да е обяснението, той вероятно се подготвя за удар. Докъде стигнахте с вашия капан?

Стейси сви рамене.

— Ще стане, когато стане. Тези неща са трудно предсказуеми. — Тя отново започна да пише нещо, а очите й се стрелкаха от монитор на монитор. Докато Амброуз я гледаше, тя изведнъж застина. Секундите течаха, а тя не помръдваше. Той имаше чувството, че дори е спряла да диша.

После пръстите й отново литнаха по клавишите, толкова бързо, че той изобщо не можеше да ги следи.

— Пипнах те, пипнах те, пипнах те — повтаряше Стейси в кресчендо — първия път почти шепнешком, докато накрая гласът й се извиси в крясък. — Пипнахме го! — викаше тя.

Кажи-речи още преди да заглъхне викът й, всички вече я бяха наобиколили. Карол Джордан си проправи път до нея. Амброуз й отстъпи мястото до Стейси.

— Какво става, Стейси? Какво откри?

— Имам двама. BB и GG. BB е на горния десен монитор, GG — на горния ляв. Свалям и двамата на долния монитор.

Всички стояха като заковани на място, докато текстът се превърташе пред очите им на екрана. BB разговаряше с някой, чийто ник беше DirtAngel28. Изглежда BB си уговаряше с него среща на другия ден, за да карат кросови мотори. Обещаваше на DirtAngel да го запознае с тайните на този спорт.

— Решил е да действа утре — каза Карол.

BB и събеседникът му в момента не бяха активни, но Стейси беше извадила последния им разговор.

— Представя се за момиче. Уговаря 1dagal да се срещнат за някакви козметични процедури. След училище в четвъртък. Ето, вижте: „Не казвай на никого. Ще ти покажа най-голямата тайна. Когато приключим, ще изглеждаш страхотно“. Пак тайни.

— Играе си с тях — каза Тони. — Нали знае най-голямата им тайна, онази, за която те самите нищо не подозират. Затова ги примамва с представата за тайни.

— Кои са децата, Стейси?

— Търся ги в момента — отвърна тя разсеяно. — Защо всички вие не се разкарате и не ме оставите да работя на спокойствие? Ще пращам на мейловете ви всичко, което съм свалила от засечените разговори. А сега трябва да намеря начин да се промъкна в тези акаунти, и колкото по-малко знаете за нещата, които ще правя, толкова по-добре.

Всички незабавно се изпариха.

— Тя е голяма работа — каза Амброуз на Пола.

— Тя е най-добрата. Знаете ли, че работи при нас само за удоволствие?

— Това ли е нейната представа за удоволствие?

Пола се изкиска.

— О, да. Може да бърника къде ли не и никой няма да я преследва за това. Но когато не работи при нас, прави милиони в собствената си фирма за софтуер. Като стана дума за тайни, тя мисли, че никой не знае нищо за другия й живот, но веднъж неволно изтървала името на фирмата си пред Сам, а това му подействало като червен цвят на бик. Няма да миряса, докато не я проучи докрай — тя хвърли замислен поглед към Сам. — Бог да й е на помощ, ако той някога разбере, че е влюбена в него. — Тя млъкна внезапно, по лицето й се изписаха едновременно удивление и стъписване. — Защо разговарям с вас по този начин?

Тони, който бе застанал незабелязано зад тях, се обади:

— Защото той е като теб, Пола. Хората са склонни да споделят с него, по същия начин, както споделят с теб.

Дълбокият смях на Амброуз се надигна като тътен в гърдите му.

— Тази дарба може да бъде малко плашеща.

— Не казвайте на Карол — каза Тони. — Докато се усетите, ще ви дръпне в екипа.

Амброуз огледа офиса, в който вече се чувстваше като у дома.

— На човек може да му се случат далеч по-неприятни неща.

Тони гледаше Карол, която разговаряше с Кевин, привела глава над бюрото му.

— Така е. От друга страна, може да се каже, че никой не е толкова добър, че да е достоен за нея — и той им обърна гръб, без да осъзнава малката сензация, която бяха предизвикали думите му.

Очевидно днес беше денят, в който Стейси доказваше незаменимостта си пред своите колеги. Беше приела възторжено предложението на Пола да търси в националната база данни за лице, чието ДНК би доказало роднинска връзка с убитите тийнейджъри.

— Можем да го направим с момчетата — бе казала тя. — Не разчитай, че ще мога да ти обясня защо е така, но търсенето не може да се осъществи с роднини от женски пол.

Пола отстъпи в престорен ужас.

— О, моля те, Стейс, спести ми научното обяснение, аз съм просто момиче.

Но Стейси вече изпращаше спешно запитване към базата данни, прилагайки трите ДНК-анализа. Противно на обичая си след изпращането на мейла тя се обади и по телефона на един от аналитиците, с когото бе работила и преди. Пола, която се навърташе около нея, отбеляза, че разговорът беше лишен от всякаква размяна на учтивости. Каза си, че ако за работата на компютърните специалисти беше необходимо умение за поддържане на учтив разговор, вероятно западната цивилизация нямаше да може да се похвали дори с една функционираща система.

— Обажда се Стейси Чен, Брай. Току-що ти изпратих три комплекта данни — имаме нужда те да бъдат сверени, и е необходимо да им дадеш предимство. Преследваме сериен убиец, който оставя много малки интервали между отделните си удари, и резултатът от сравнението може да ни помогне да решим случая, преди той да се добере до следващата си жертва… Веднага?… Благодаря, задължена съм ти. — Тя затвори телефона и без да се обърне, каза на Пола. — Той се зае с работата. Сега можеш да идеш да изпиеш едно кафе.

Пола схвана, че я отпращат, и се върна на бюрото си, към купищата хартия, които винаги се натрупват при разследване на убийство. Карол и Кевин се бяха затворили с екип, съставен от кадри на пътна полиция и хора от западния участък, за да подготвят наблюдението на Юан Макалпайн, любителя на кросови мотори. Преди това избухна голям спор дали да предупредят момчето и дали да не го накарат да носи подслушвателно устройство. Пола беше застъпник на този вариант. Знаеше много добре как се провалят подобни капани и й се искаше да се осигури максимална защита на момчето, макар че това пък създаваше друг вид проблеми. Но мнозинството беше против и идеята беше отхвърлена. Противниците на Пола настояваха, че едно четиринайсетгодишно момче няма да успее да поддържа заблудата, че убиецът ще надуши капана и ще се откаже от срещата, оставяйки ги на сухо. Пола си каза, че вероятно са прави. Но така поне хлапето щеше да има по-голям шанс да остане живо.

Тя извади разпечатката от разговорите на момчето с BB и се зае да я препрочита. Юан правеше впечатление на симпатично хлапе. Шегите му бяха забавни, не се заяждаше с никого. Стейси беше успяла да го проследи чрез електронната му поща. Той живееше с майка си и баща си близо до центъра на града, в една от няколкото джорджиански къщи, оцелели по някакъв начин от попълзновенията на следвоенното строителство. Баща му беше уролог — консултант в болницата „Брадфийлд Крос“, майка му работеше като общопрактикуващ лекар в една от поликлиниките в централната част на града. Родителите на жертвите, зачевани „инвитро“, със сигурност нямаха финансови проблеми. Пола имаше познати, които бяха похарчили вече почти двайсет хиляди за изкуствено оплождане, единственият резултат от което досега беше поредица спонтанни аборти. Този факт имаше и отрицателна страна — имаха си работа с образовани хора от средната класа, които щяха да ги разпердушинят, ако по време на операцията нещо се объркаше.

Една от положителните страни на операцията беше, че благодарение на вмъкването на Стейси в РигМароул те знаеха къде Юан щеше да се срещне с ВВ — тоест най-вероятно с Уорън Дейви. Юан трябваше да вземе автобуса от Манчестър до Бароудън, селце на около пет мили от покрайнините на Брадфийлд. Имаха уговорка BB да го посрещне на автобусната спирка, за да го заведе във фермата си на няколко мили оттам. „Ще дойда да те взема с АТВ“, така му беше писал — още едно изкушение за момчето, което сигурно мечтаеше за силни усещания в своя цивилизован градски живот.

— Алвин? — подвикна Стейси. — Може ли за една минута?

Амброуз се упъти към ъгъла на Стейси, следван от Пола.

— Какво има, Стейси? — каза той.

— Нали се сещате за братовчеда на Уорън Дейви, онзи човек с гаража? Как се казваше той? Кой знае защо, не мога да намеря вашия доклад в системата.

Амброуз се покашля, видимо смутен.

— Извинявайте, забравих. Въведох го в базата данни на Манчестърската полиция, но забравих да го препратя тук, когато дойдох. Името му е Бил Кар.

Стейси посочи към един от мониторите.

— Това пристигна от Националната база данни на криминалната полиция. Има само едно съвпадение с представените от нас ДНК-профили. Уилям Джеймс Кар от Манчестър има роднинска връзка и с трите момчета. Според Брай може да са братовчеди или негови племенници.

— Искате да кажете, че Кар е човекът, когото търсим? — попита озадачено Амброуз.

— Е, предполагам, че съществува и такава вероятност — отвърна скептично Стейси. — Но тази находка ни дава допълнителни основания да подозираме Уорън Дейви. Ако е братовчед на Кар, това означава, че трите жертви са и негови кръвни роднини. Следователно хипотетичните твърдения, основани на косвени улики, стават по-солидни и почиват на повече доказателства.

— Но той все още е само един от възможните извършители — каза Пола. — И ние все още не знаем къде се намира.

— Което означава, че операцията по наблюдението си остава наложителна — довърши Амброуз.

Стейси сви рамене.

— Както всички тук държат да ми напомнят с голяма наслада, в крайна сметка всичко опира до добрата старомодна полицейска работа — тя се обърна отново към мониторите. — Ще изпратя мейл на шефката. Доказателствата, поддържащи нашата теория, винаги й доставят голямо удоволствие.