Скритият пожар

Глава 26

След трагичната смърт на Джесика Морисън последното, което би пожелала Пола, бе да се изправи пред поредните опечалени родители. А най-лошото беше, че се налагаше да отиде сама. Не беше ясно какво се бе случило в коридорите на властта, но в резултат полицията на Западен Йоркшир се оттегли категорично от случая, отхвърляйки дори ангажимента да уведоми близките на убития. А Кевин беше зает да съставя протоколи, сверявайки всички данни, събрани от криминалистите на Западен Йоркшир. Затова се налагаше тя да се заеме с това, което най-малко й се искаше да върши. Но от собствените си срещи със скръбта се беше научила на едно — нямаше полза да се опитваш да избягаш от нея. Вярно бе и това, че човек трябва да се изправи лице в лице с това, от което се бои — но от това не й ставаше по-лесно.

Жената, която й отвори, явно бе встъпила във война с целия свят. Тъмните й очи гледаха гневно, цветът на избледнялата й кожа бе станал жълтеникав като на болен от жълтеница, устните й бяха здраво стиснати.

— Няма да разговаряме с вас — каза тя рязко.

— Не съм журналист — каза Пола, опитвайки се да не се засегне от грешката й. — Аз съм детектив Пола Макинтайър от брадфийлдската полиция.

Жената заби пръсти в бузите си.

— О, не! Моля ви, кажете ми, че идвате само за рутинен разпит! — тя залитна назад и се облегна на другата жена, която се бе появила зад нея. Двете се притиснаха здраво една в друга, Пола срещна погледа на втората жена, която бе малко по-висока, и прочете в него неприкрит ужас.

— Мога ли да вляза? — каза Пола, питайки се къде ли, по дяволите, се е дянала отговорничката за контакти със семействата.

Жените отстъпиха назад и Пола влезе бързо в къщата.

— Сами ли сте? — попита тя.

— Отпратихме вашата служителка. Присъствието й у дома ни притесняваше. Аз съм Джулия Вайнър — продължи жената, прибягвайки до формалности, за да отложи неизбежното. — А това е Кейти, Кейти Антоан.

Кейти вдигна лице към Пола. По страните й се стичаха сълзи.

— Лоши новини, нали?

— Съжалявам — отвърна Пола. — Ако се съди по описанията, тялото, което бе намерено днес сутринта, трябва да е на Сет — тя отвори уста да допълни нещо, не намери думи и отново я затвори.

Джулия притвори очи.

— Знаех, че този момент ще настъпи — въздъхна тя. — Очаквах го още от мига, когато разбрахме, че е изчезнал. Знаех, че вече го няма.

Двете жени останаха неподвижни и безмълвни, притиснати една в друга. Пола, застанала срещу тях, се чувстваше ненужна и безсловесна като пън. Имаше чувството, че са минали часове. Когато разбра, че те няма да проговорят скоро, се промъкна покрай тях, откри кухнята и сложи вода за чай. Рано или късно щеше да потрябва. Винаги имаше нужда от чай.

На един от плотовете откри чайник, сега оставаше да намери и чая. Отвори шкафа над чайника и видя керамична кутия с надпис „Чай“. Свали кутията и бръкна в нея, но вместо чай откри вътре две банкноти по пет паунда, няколко монети от един паунд и едно късче хартия. Обзета от любопитство, тя измъкна хартията и прочете:

Пола беше уверена, че това е нещо ново. Трябваше да говори за бележката с Джулия и Кейти, но не беше ясно кога те ще бъдат в състояние да разговарят с нея. Тя отиде в далечния край на кухнята, измъкна мобилния си телефон и се обади на Стейси в офиса.

— Обаждам се от дома на Сет Вайнър — каза тя. — Имаме нови данни. Лицето, с което Сет е разговарял в „Риг“, се е представяло като JJ, нали?

— Да, само буквите, не изписано „Джей Джей“.

— Струва ми се, че Сет е имал среща с този човек на гарата.

— На централната гара?

— Не става ясно. Но мисля, че трябва да ползваме това като отправна точка. Можеш ли да се заемеш пак с преглед на записите от контролни камери?

— Разбира се. Щом имам по-точни данни за времето и мястото, мога да се постарая да подобря качеството на записа и тогава ще видим какво ще излезе. Благодаря, Пола, това много ще ми помогне.

Пола затвори телефона и изправи рамене. Сега оставаше само да разбере къде всъщност държат чая.

Сам се озова пред вратата на лексуса още преди жената в него да беше изключила двигателя. Вече три часа чакаше Анджела Форсайт, защото предпочиташе да я изненада тук, вместо да си пробива с учтивост път край рецепционисти и секретарки. Нямаше да допусне големият му шанс да се провали само защото свидетелката е била предупредена и подготвена за разговора.

Една от особеностите на досието по случая „Барнс“ се изразяваше в това, че съобщението за изчезването на Данута не беше подадено от Найджъл, съпруга й, а от Анджела Форсайт. Анджела Форсайт беше работила като адвокат в частната банка, сред чиито служители са се числили Хари Сим, Найджъл Барнс и жена му Данута, преди Данута да предпочете майчинството пред кариерата. Ако някой изобщо беше наясно какви са били отношенията между Хари Сим и Данута Барнс, това най-вероятно беше Анджела. Добрата страна при издирването на юристи беше там, че дори да си сменяха работата, човек винаги можеше да ги открие чрез справка в дружеството на юристите. Веднага щом Сам установи наличието на връзка между мъжа и жената, чиито тела бяха потопени в езерото, той се обади на Стейси и я помоли да открие Анджела. Стейси веднага се хвана на работа. Кой знае защо, тя никога не бавеше справките, за които я молеше той. Според него тя просто беше преценила, че той е най-амбициозният човек в екипа, онзи, комуто предстоеше да стигне до върховете, и се надяваше да остане редом с него по време на блестящото му издигане.

Така че благодарение на Стейси от известно време той се навърташе около това запазено място за паркиране край преустроената сграда на някогашната цигарена фабрика, която отскоро беше станала един от най-престижните адреси в Брадфийлд. Намираше се само на няколко минути път пеша от деловия център на града, сред собствена градина с изглед към канала и реставрирания викториански квартал на другия бряг, където местните търговци на вълна и платове бяха осъществявали сделките си и се бяха отдавали на някои от по-публичните си забавления.

Анджела Форсайт се стъписа леко, когато стройният мъж от смесена раса се приведе над колата й. Но след първата реакция се успокои, когато видя дрехите и усмивката му, но най-вече полицейската му карта. Без да изключва двигателя, тя свали донякъде прозореца от своята страна. Свеж и малко остър аромат на цветя лъхна от нея към Сам.

— Някакъв проблем ли има?

— Надявам се да няма, госпожо — Сам реши да се държи с подчертана учтивост, тъй като предполагаше, че това ще впечатли положително тази скъпо облечена и добре поддържана жена с бръчки от умора около очите. Каза си, че тъмнозеленият костюм и кремавата блуза са добре подбрани — строг, но стилен тоалет. — Исках да ви попитам дали ще е удобно да поговорим за Данута Барнс?

Каза си, че една не толкова самоуверена жена на нейно място вероятно би ахнала. Но тя очевидно бе привикнала да не издава емоциите си.

— Да не би да сте я открили?

Всъщност не му се искаше да отговаря на този въпрос. Искаше му се да съхрани елемента на изненада за срещата си с Найджъл Барнс, а многократните му сблъсъци с човешкото двуличие го бяха научили да не се доверява на свидетелите, дори когато наглед са враждебно настроени към заподозрения.

— Имаме нови улики — усмихна се той.

Но не успя да я заблуди.

— Не се безпокойте, няма да кажа на онзи мръсник Найджъл — каза Анджела, вдигна прозореца и изключи двигателя. Отвори вратата и се измъкна бързо от колата, като едва не бутна Сам с късите си, но стройни крака. — Най-добре ще е да се качите с мен — допълни тя.

Апартаментът се намираше на третия етаж. Оригиналните прозорци с метални рамки в стил „ар деко“ бяха допълнени от втори ред прозорци, изолиращи достъпа на всякакъв шум отвън. Дневната напомняше на самата Анджела Форсайт — уютна, с топъл колорит и изискана. Сам предположи, че ефектът е плод на старателен подбор от нейна страна. Тя го покани с жест да седне на удобен диван с мека тапицерия, после се разположи на едно кресло срещу него. Очевидно нямаше намерение да се държи като домакиня или да губи време в общи приказки.

— Данута беше най-добрата ми приятелка — каза тя. — Предполагам, във вашето досие е отбелязано, че аз бях тази, която съобщи за изчезването й?

— Да.

Тя кимна и кръстоса крака; при търкането един в друг чорапите й прошумоляха едва чуто.

— Найджъл твърдеше, че не се бил обадил в полицията, защото смятал, че тя го е напуснала. Уж имало някаква оставена бележка, но той бил толкова разстроен, че я изгорил.

Всичко това беше вече известно на Сам.

— Имах намерение да ви питам за нещо друго.

Тя повдигна вежди, прибра кичур от късо подстриганата си тъмна коса зад едното си ухо и наклони леко глава.

— Така ли? Интересно.

— Исках да ви попитам дали познавахте Хари Сим.

Името успя да пробие защитата й на опитен юрист.

— Хари Сим ли? Какво общо може да има Хари Сим с Данута, за бога?

Сам вдигна успокоително ръце с длани, извърнати към нея.

— Госпожо Форсайт, разследването доби нова насока. Наистина бих предпочел да не разкривам подробности на този етап. Не защото смятам, че може да сте свързана с Найджъл Барнс, а защото предпочитам да не влияя по никакъв начин върху реакциите на хората, с които разговарям. Затова ще ви бъда наистина задължен, ако бъдете така добра да отговаряте на въпросите ми, дори те да ви се струват странни или неоснователни.

Не можеше да си спомни кога за последен път се е държал толкова любезно. Карол Джордан трябваше да оцени старанията му.

Тя се усмихна иронично.

— Бива ви — каза тя. — С малко усилия от вас би станал добър юрист. Така да бъде, господин Еванс, питайте. Ще се постарая да отговарям колкото е възможно по-обективно.

— Как се запознахте с Хари Сим?

— Той дойде на работа в „Кортънс“. Аз вече работех там, трябва да е било през 1991 или 92 година. Данута и Нийл работеха в отдел „Обслужване на клиенти“, а Хари постъпи на работа в отдел „Инвестиции“. Той работеше и с двамата, занимаваше се с депозитните сметки на клиентите им.

— Що за човек беше?

Тя прехапа долната си устна и се замисли за миг.

— Хари всъщност не можеше да работи в екип. Имаше много ограничени способности за социализиране. Това нямаше особено значение, защото не работеше пряко с клиенти и се справяше добре със задачите си. Данута наистина го ценеше.

— Приятели ли бяха?

Анджела си пое дъх, после го изпусна с въздишка.

— Не, не бих казала, че са били точно приятели. Когато той получи онзи нервен срив, Данута се държа извънредно мило с него, но по-скоро така, както човек се държи с далечен роднина, а не с приятел. Личеше, че го прави по-скоро по задължение, а не водена от искрено чувство, ако разбирате какво имам предвид.

Сам наостри уши.

— Нервен срив ли?

— Да видим… трябва да е било към края на 1994 година. Той работеше под много голямо напрежение, целта ни беше да изпреварим конкуренцията, и няколко пъти му се случи да допусне грешни преценки. Хари винаги приемаше нещата много лично, и просто рухна. Един от директорите го откри да ридае, свит на кълбо под бюрото си. За горкия Хари това беше краят.

— Искате да кажете, че просто го изхвърлиха?

Анджела се разсмя.

— Не, за бога, не! В „Кортънс“ винаги са държали да проявяват грижа за служителите си. Постараха се да му осигурят възможно най-добро лечение в дискретна клиника. Но разбира се, нямаше как после да го приемат обратно в банката. Недопустимо е да бъдат излагани на риск парите на клиентите — този път в смеха й се долови горчивина. — Такива думи са лишени от покритие в днешния финансов свят, нали? Но навремето в „Кортънс“ разсъждаваха по този начин.

— И какво стана после с Хари?

Тя сви рамене.

— Всъщност не знам. Аз изготвих документите по прекратяването на работния договор, затова и знам, че той получи обезщетение, равняващо се на заплатата за една година. Освен това трябва да е имал и спестявания, така че парите не би трябвало да са проблем за него, поне известно време след това. Данута отиде да го посети в клиниката — Анджела се смръщи и потри горната част на носа си. — Спомням си смътно как спомена, че той смятал да продаде къщата си и да отиде да живее другаде — каза тя бавно. — Но не обърнах внимание. Честно казано, не се интересувах особено от Хари.

— Но изглежда, че Данута се е интересувала от него.

Анджела поклати глава.

— Всъщност не. Просто го съжаляваше, това беше всичко. Винаги е била много по-добросърдечна от мен.

Каза го съвсем непресторено, не с апломба на жена, която се опитва да защити доброто име на приятелката си.

— Съществува ли възможност да са били в интимни отношения?

Не можеше да има съмнение в искреността на реакцията й. Тя отметна глава и започна да се смее с глас. После проговори задъхано:

— Божичко! Дори ако изключим факта, че Хари имаше емоционалния заряд на риба, по всичко личи, че никога не сте виждали негова снимка. Вярвайте ми, Данута беше с няколко класи над него. Не, господин Еванс. Никой от хората, които познаваха Данута, не би повярвал дори за секунда в такова нещо. — Тя преглътна и се поуспокои. — Не знам кой ви е дал такава идея, но определено сте на погрешна следа. — Внезапно тя заговори отново сериозно. — Толкова се надявах, че носите някакви новини. Можете да ми вярвате, че дори ако новините бяха лоши, това би било по-добре от досегашната несигурност. Все още мисля за нея — тя въздъхна. — Толкова се надявах, че някой най-сетне ще спипа онзи мръсник Найджъл Барнс. — Погледна открито Сам и допълни: — Той я е убил, не съм се съмнявала в това нито за миг.

— Защо сте толкова уверена в това?

— Той винаги е бил безмилостен. В деловите отношения беше готов да унищожи всеки, който би се опитал да му се противопостави. Данута за него беше съпруга-трофей. Интелигентна, красива и все пак не чак толкова преуспяла като него. Но след като се роди бебето, всичко се промени. Тя реши, че не иска да работи. Искаше да бъде само майка, не съпруга и майка, а само майка. Беше се съсредоточила изцяло върху детето — Анджела изгледа Сам малко смутено. — Честно казано, възприемах всичко това като пълна скука. Надявах се, че с времето тези нови преживявания ще й омръзнат и ще се появи отново старата Данута, с която можех да общувам. Винаги съм считала, че Найджъл не понася съперници. Затова и двете е трябвало да се простят с живота си.

— Но нима не е можел просто да се разведе?

— Найджъл държеше на парите и на репутацията си — отвърна Анджела. — Не би се лишил дори отчасти от тях.

— Би изгубил доста повече, ако убие жена си и детето и бъде заловен.

Анджела Форсайт го загледа спокойно и неотклонно. После каза:

— Но не е бил заловен, нали?