Скритият пожар

Глава 12

По-разумно би било да замине за Устър с влак. Щеше да има повече време да прегледа отново документацията по случая. Освен това пътуването с влак би му дало възможност да пристигне отпочинал, а не изнервен от въртележката на преплетените шосета и магистрали около Бирмингам. Би трябвало изобщо да не се колебае. Но без кола щеше да зависи изцяло от полицията на Уест Мърсия. И ако решеше да мине покрай къщата на Едмънд Артър Блайт или да огледа фабриката му, щеше да изпадне в неудобното положение да дава обяснения на някой полицай. Ако пък не можеше да спи и посред нощ го обхванеше желанието да огледа местопрестъплението, щеше да си спечели име на по-голям ексцентрик, отколкото домакините му и без това очакваха. Тони реши, че свободата си струва неудобствата.

Когато най-сетне спря пред хотела си в Устър, не помнеше колко пъти беше ругал собствената си глупост. Защо не му беше минало през ума, че би могъл да наеме кола, след като пристигне тук? Беше предположил, че пътуването с автомобил ще му отнеме около два часа — оказа се обаче, че часовете бяха три и половина, при това сега се чувстваше толкова изтощен, сякаш беше привършил с много тежка тренировка. Той отпусна глава на волана и се опита безуспешно да раздвижи стегнатите мускули на шията и раменете си. Измъкна се с усилие от колата и се упъти към рецепцията.

Още в мига, когато затвори вратата на хотелската стая зад себе си, усети как започва да го притиска депресията. Знаеше, че съществуват хотели, където обстановката в стаите повдига духа. Дори му се беше случвало да отседне в един-два такива хотела по времето, когато заблудени собственици на фирми го бяха наемали с неоснователната надежда, че ще успее да подобри мотивацията на ръководните им кадри. Но тази стая съвсем не беше такава. Обзавеждането — всъщност за обзавеждане в традиционния смисъл на думата не можеше и да се говори. Всичко бе издържано в различни отсенки на кафявия цвят — като започнем от нещо, напомнящо на евтин и гаден млечен шоколад, до тютюневокафяво. Прозорецът беше прекалено малък и гледаше към паркинга. Телевизорът предлагаше само седем канала, леглото беше удобно като нар. Опитваше се да прояви разбиране към ограниченията в бюджета на полицията, но нима наистина не бяха могли да потърсят нещо малко по-приемливо?

Тони въздъхна, остави сака си, седна на леглото и се загледа в снимката на равнинен африкански пейзаж, окачена на стената отсреща. Не можеше да схване каква е връзката между Устър и дивите животни на Африка. Извади телефона си и набра номера на инспектор Стюарт Патърсън.

— В хотела съм — заяви той, пропускайки всякакви встъпителни реплики.

— Нямам представа как процедирате обикновено — отвърна Патърсън. — Доколкото си спомням, искахте да видите местопрестъплението?

— Точно така. За мен това е подходящо начало. Искам да поговоря и с родителите, ако е възможно.

Патърсън предложи да изпрати сержант Амброуз да го вземе от хотела. Тони би предпочел да се срещне лично със самия Патърсън, но работата с нов екип винаги предполагаше приспособяване към тяхната схема на работа. Затова и реши засега да се примири с помощника и да се опита да го използва за мост към останалите.

Тъй като оставаше половин час до идването на Амброуз, Тони реши да се поразходи. Хотелът се намираше близо до центъра на града и след като повървя около пет минути, той се озова на улица, пълна с банки, кантори на агенции за недвижими имоти и супермаркети от веригите, изместили традиционните малки магазинчета. В супермаркетите се продаваха едни и същи шоколади, обувки, поздравителни картички и алкохолни напитки, имаше приемни пунктове за химическо чистене — с други думи, същото, което можеше да се види на всяка главна улица в произволно подбран град в страната. Тони вървеше бавно и гледаше разсеяно витрините, докато не се стресна, прочитайки познатото име на агенцията за недвижими имоти, чиито услуги ползваше.

На централно място на витрината бяха изложени снимки на къщата, която продаваше той.

— Като че ли започнах да се натъквам на доста голям брой съвпадения за човек, който не вярва в тях — промърмори той под нос. — Най-добре ще е да не се съпротивлявам на хода на събитията.

Увлечен от тона на собствения си глас, Тони влезе в агенцията, без да се поколебае.

— Добър ден — каза той бодро. — С кого бих могъл да поговоря за къщата от снимките на витрината?

Появата на шефката й никога досега не бе будила такова огромно облекчение у Пола. Лекарят и специалистите от съдебномедицинската лаборатория настояваха да отнесат тялото на Даниъл Морисън, но тя упорито държеше да не го местят, докато не пристигне главен инспектор Джордан, и помоли Франи Райли да я подкрепи.

— Не можете да местите тялото, докато старшият офицер не е дал съгласието си — настояваше тя. — Не ме интересува дали вашият шеф бърза да се отърве от случая. Тялото няма да се мести до идването на главен инспектор Джордан.

Кевин Матюс се появи навреме, за да потвърди, че нареждането е такова. Но времето си минаваше, Карол не се появяваше, а атмосферата на местопрестъплението започна да става подчертано враждебна. Най-сетне Пола видя Карол да идва забързано, облечена доста по-елегантно от обикновено. Където и да бе ходила, определено е имала желание да впечатли хората, с които се бе срещала.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате — каза Карол, включвайки чара си на максимум. — Забавих се, защото на Бароудън Роуд имаше някаква катастрофа, и то точно долу, в ниското, където няма мобилна връзка. Благодаря на всички, че проявихте такова търпение.

Когато Карол Джордан беше във форма, никой не можеше да се сравнява с нея. Съумяваше да накара всички да се стремят да й се понравят, да спечелят одобрителния й поглед. Това, че беше привлекателна, също помагаше, но твърдата линия на устата й и откритият й поглед не биха допуснали някой да се заблуди, че залага на външността си. Пола беше наясно, че е малко влюбена в шефката си, но беше привикнала да живее със съзнанието за безнадеждността на чувството си.

— От тук, шефе — каза тя и я поведе към канавката, като пътьом я запозна с Райли. — Сержант Райли е връзката ми с тукашния екип, ще бъде полезно за нас да продължим да работим с него — каза тя. Което всъщност означаваше „наш човек е, не се поддавай на първото впечатление“.

После застана редом с Карол и двете се загледаха в ужасяващо обезобразените човешки останки в канавката. Дрехите на момчето бяха покрити с кръв и мръсотия, а главата му, покрита с найлоновия плик, изглеждаше нереална, като отблъскващ реквизит за евтин филм на ужасите.

— Господи — каза Карол и се извърна. Пола забеляза, че устните й потрепват.

— Хайде, време е да го махнем от тук — каза тя, отстъпи встрани и направи знак на останалите да дойдат.

— Като начало ще изхождаме от предположението, че това е Даниъл Морисън — поде Карол. — Тялото отговаря на описанието на момчето, което е обявено за изчезнало, под сакото си носи и униформена тениска на училището „Уилям Мейкпийс“. Това означава, че понастоящем ни делят шейсет часа от момента, когато Даниъл за последен път е видян от човек, който го е познавал. Ще има много за наваксване. Когато узнаем приблизителния час на смъртта, ще ни бъде по-ясно какъв период трябва да изпълним с информация. Но държа да имаме точни сведения за всички тези часове. Пола, ти продължавай да работиш със сержант Райли, осигури ни данни за абсолютно всичко, което те са успели да открият. Кевин ще отиде с отговорника за връзки с близките на жертвите, за да съобщят на родителите, но искам и ти да следиш всички нови развития, Пола.

Карол тръгна обратно към огражденията, обособяващи местопрестъплението. Подчинените й я следваха по петите.

— Като начало, Пола, ти се заеми с училището. С учителите и приятелите на момчето. Тъй като става дума за частно училище, вероятно доста хора ще се опитат да ти създават проблеми, но не ми се вярва да ти попречат да разбереш що за момче е бил Даниъл Морисън. Стейси ще се заеме с неговия компютър. О, да, и още нещо, Пола. Искам да се претърси основно територията около пътя от края на отклонението до главното шосе. Предай на сержант Райли, че аз съм наредила така — когато стигна края на пластмасовите плочи, тя се извърна към тях и им се усмихна уморено. — Заради Даниъл трябва да имаме резултати. Хващайте се на работа.

— Да отида ли да доведа Тони от „Брадфийлд Мур“? — попита Пола. Едва тогава видя как зад гърба на Карол Кевин прокарва показалец пред гърлото си.

Карол почувства как мускулите на лицето й се стягат.

— Този път ще ни се наложи да се справим без помощта на Тони. Ако считаме, че имаме нужда от профайлър, ще трябва да разчитаме на някой от обучаваните за целта служители на полицията.

Пола си каза, че Карол успява да прикрие пренебрежението си. Трябваше човек да я познава наистина добре, за да е наясно колко се съмнява в способностите на новоизлюпените любимци на министерството на вътрешните работи.

— Още нещо — каза Карол. — Трябва да проверим хората, които са познавали това място. Кевин, щом се освободиш от другата работа, се свържи със строителната фирма, намери списък на работниците, които се занимават със строителството тук, а също и на архитектите, техническите ръководители, изобщо всички. Ще уредя хора от Северния участък да се заемат с първичните проучвания и разпити, после ние ще започнем да преглеждаме всичко, което постъпва по тази линия. — Пропуснах ли нещо? — попита тя накрая.

Никой не отговори. Пола си мечтаеше как някой ден ще й хрумне нещо забележително, нещо, за което Карол не се е сетила, за което не се е сетил и никой друг. Тя се обърна и затърси цигарите си. За съжаление това нямаше да се случи днес.

В действителност къщата изглеждаше по-привлекателна, отколкото на снимката. По-ясно можеха да се оценят добре спазените пропорции, естествената връзка между къщата и градината, която представляваше съвършена рамка на солидната едуардианска постройка. Тони отвори портата и тръгна по алеята към къщата, чакълът хрущеше под неравномерните му стъпки. Това го накара за пореден път да се замисли за накуцването, което му беше останало за спомен от срещата с размахващия брадва пациент, който не си беше вземал лекарствата. Бяха му предложили да го оперират повторно, но той отказа. Мразеше да се чувства безпомощен, ненавиждаше съзнанието, че когато движенията му са ограничени, реално започва да губи контрол и върху живота си. Затова смяташе да мине без втора операция — поне докато обстоятелствата не я наложеха.

Беше подранил за срещата за оглед с брокера, затова заобиколи къщата и се озова в симетрично проектирана розова градина. По това време от храстите се виждаха само голи, разкривени клони, но Тони можеше да си представи как би изглеждало това място през лятото. Той не разбираше много от градинарство, но това не беше и необходимо, за да прецени, че градината е много добре поддържана, че има за цел да доставя удоволствие на обитателите на къщата. Тони седна на една каменна пейка и се загледа към розовите храсти. Каза си, че Артър Блайт сигурно е правел същото.

Но вероятно мислите му са били съвсем различни. Надали някога му се е случвало да прекарва обедните часове на деня на някаква кална отбивка, опитвайки се да си проправи път в съзнанието на убиеца, избрал точно това място, за да изхвърли тялото на убитото от него момиче. Алвин Амброуз, помощникът на Патърсън, се беше постарал да помогне и бе разказал на Тони доста неща за района и за състоянието на трупа. Беше казал, че тялото е било обезобразено след настъпване на смъртта.

— Но не тук — бе отбелязал Тони. — За да извърши такова нещо, е трябвало да бъде сигурен, че никой няма да го изненада.

— Да не забравяме и времето — допълни Амброуз. — Плющеше силен дъжд, а имаше и бурен вятър. Бурята се разрази горе-долу по времето, когато Дженифър се е разделила с приятелката си Клеър. В такова време човек не излиза да разходи кучето си, камо ли пък да се заеме… е, нали разбирате. С това, което е вършел.

Тони огледа отбивката.

— Имал е нужда от място, където да не е изложен на капризите на времето и на опасността от любопитни погледи. Тя е била вече мъртва, така че не му е било необходимо да се безпокои, че някой ще чуе нещо. Предполагам, че може да е направил това и тук, в някой микробус или камион. — Той притвори очи за миг, опитвайки се да си представи как би изглеждала отбивката под покрова на нощта. — Така би могъл да прецени най-добре кога е настъпил подходящ момент да изнесе тялото. По-добре, отколкото да пристигне тук с надеждата, че… — той замълча и тръгна през храсталака към дърветата, които изолираха отбивката от шосето. Под тях се носеше миризма на глинеста пръст, смола и урина. Това не му подсказваше нищо и той се върна при Амброуз, който го чакаше търпеливо, застанал до колата си. — Или е ползвал и преди това място, или го е подбрал съвсем съзнателно. Не че има някакъв начин да разберем кое от двете отговаря на истината. Пък и да е ползвал отбивката преди, това не означава, че го е правил с престъпна цел. Може просто да се е отбил да дремне или да пусне една вода.

— Минаваме от тук всяка вечер, разговаряме с хората, които паркират на това място, разпитваме дали някой не е забелязал нещо необичайно — каза Амброуз, очевидно съзнавайки, че това не е достатъчно. Тони беше доволен, че сержантът не проявява нито презрение, нито арогантност, защото му се беше случвало да се сблъсква и с едното, и с другото по време на работата си с полицията като профайлър. Амброуз изглеждаше флегматичен и невъзмутим, но мълчанието му не беше породено от ограниченост. Говореше само когато имаше какво да каже, и всичко, което бе казал досега, си струваше да бъде изслушано.

— Трудно ми е да си представя какво биха определили като необичайно тези шофьори на камиони — измърмори Тони. — Но мястото, където е изхвърлил тялото, действително създава проблем. Говори, че най-вероятно не е местен жител. Така че привикването на обичайните заподозрени няма да ви доведе доникъде.

— Защо мислите, че не е местен човек? — по всичко личеше, че Амброуз искрено се интересува от отговора.

— Предполагам, че тук наоколо има доста по-подходящи места за изхвърляне на тяло, които биха били известни на местен жител — по-отдалечени, не толкова оживени. Това място предполага относително високо ниво на риск. Струва ми се, че дори да го е открил по-рано, мястото по същността си е подходящо за човек, който не е знаел за съществуването на нещо по-добро, а не е искал да рискува да шофира на по-голямо разстояние с труп в багажника.

— Звучи логично.

— Старая се — отвърна сухо Тони.

Амброуз се ухили и привидното му безразличие незабавно се изпари.

— Нали затова сме ви повикали.

— Първата ви грешка… — Тони му обърна гръб и отново започна да кръстосва отбивката. От друга страна, този убиец очевидно беше способен да изгражда много внимателно плановете си. Седмици наред беше подготвял Дженифър, беше я настройвал да се подаде незабавно на примамката. Беше успял да я залови, очевидно избягвайки свидетели и без да буди подозрение. Според Амброуз не бе оставил и никакви следи, които биха имали някаква стойност за разследването. А после беше изхвърлил тялото край шосето, като че ли за него е било без всякакво значение кога ще бъде открито. — Може би убиецът не е много силен — подвикна той на Амброуз. — Може би не е можел да я пренесе много надалече. — Връщайки се към колата, той продължи: — Винаги сме склонни да приписваме почти свръхчовешки качества на този тип престъпници. Защото дълбоко в себе си ги имаме за чудовища. Но най-често физическите им данни са съвсем посредствени. Вие например не бихте имали проблем да отнесете едно четиринайсетгодишно момиче някъде в близките гори, където тялото можеше да не бъде открито в продължение на седмици и дори месеци. Но аз? За мен би било много трудно да я извадя от колата и да я отнеса някъде по-встрани от шосето. Не изключвам такава причина за това привидно противоречие.

Това беше и най-значителното заключение, до което той достигна в резултат на огледа на местопрестъплението. Надяваше се да научи нещо повече от семейство Мейдмънт, но те можеха да се видят с него едва по-късно следобед. Бащата на убитото момиче явно беше решил, че има нужда да се върне отново на работа, затова и нямаше да си бъде у дома преди четири. Ако Тони беше склонен да вярва в значения и поличби, вероятно би окачествил така и този факт. Той беше готов да се откаже от срещата си с брокера, ако тя можеше да попречи на посещението при родителите на Дженифър. Вместо това предложеният от тях час съвпадна идеално с неговите планове.

Амброуз го беше оставил пред хотела. Вероятно си мислеше, че Тони прехвърля протоколите от разпитите на свидетели, и не би могъл да си представи, че вместо това той седи на пейка в една градина и чака брокер от агенция за недвижими имоти да го разведе из една къща, която и без това беше негова собственост. Това не би могло да бъде определено като нормално поведение по каквито и да било стандарти. Не говореше за този тип психическо отклонение, което би го тласнало да убива тийнейджъри, но в никакъв случай не беше и нормално.

„Добре, че Амброуз не е наясно с действителното положение“, каза си Тони.