Скритият пожар

Глава 32

Полицаите, които обикаляха апартаментите в „Брусхил“, успяха доста бързо да открият двете момчета от азиатски произход, стояли заедно с Нийл на спирката предния следобед. От самото начало беше ясно, че това убийство няма нищо общо с обичайната престъпност в квартала, така че като никога, тъй като никой не се чувстваше заплашен, хората разговаряха свободно с тях. В случая не се налагаше да се спазват правилата, забраняващи излишно дрънкане пред ченгетата. Действително, някои отказваха да разговарят с тях по принципни съображения, но имаше достатъчно хора, според които убийството на четиринайсетгодишно момче, което нямаше нищо общо с бандите, действащи наоколо, не бива да се размине на извършителя. Така че достатъчно хора даваха с готовност показания.

Затова и само два часа след откриването на тялото на Нийл Садък Ахмед и Ибрахим Мусауи бяха отведени да дадат показания в централата на Южната регионална полиция. Сам, който беше оставил Стейси и отговорничката за контакти със семействата при майката на Нийл, обсъди набързо с Пола общата тактика при разпита. Никога досега не бяха водили разпит с непознати партньори, което дразнеше и двамата, но алтернативата беше да се заемат заедно с един от свидетелите и да оставят другия на двама детективи от Южния регион, чиито качества не познаваха.

— Какво ще кажеш? — попита Сам.

— Виж им досиетата. Мусауи вече е бил арестуван за дузина дребни нарушения, дори е бил съден. Той познава системата и няма да се престарае да ни помага. Но Ахмед е новак. Никога не е бил арестуван, за повдигане на обвинение срещу него и дума да не става. Мисля, че той ще предпочете нещата да останат такива и занапред. Според мен ние с теб трябва да се заемем с него и да оставим Мусауи на местните. Дано извадят късмет — каза Пола.

Откриха Ахмед вече в стаята за разпити. Висок и слаб, той беше облечен в спортна блуза с качулка и ниско смъкнати скъпи маркови джинси, на шията си имаше масивна златна верижка, носеше огромни и също много скъпи маратонки с развързани връзки. „Ето ти изненада“, каза си Пола. Бащата работеше в един ресторант наблизо, а майката — домакиня се грижеше за петте братя и сестри на Ахмед. Не й се вярваше Ахмед да осигурява джобните си пари, събирайки хартия за вторични суровини. Тя се облегна на стола, докато Сам представяше нея и себе си.

— Искам адвокат, ясно ли е?

Пола поклати глава, постигайки така нареченото „по-скоро натъжено, отколкото гневно“ изражение.

— Ето на, почва се. Успяваш да се представиш като виновен в нещо още преди да сме попитали за името и адреса ти.

— Нищо не съм направил. Искам адвокат. Знам си правата, а освен това, понеже съм непълнолетен, трябва да извикате възрастен човек, пред когото да ме разпитвате — изражението на тясното му лице, състоящо се сякаш изцяло от остри ъгли, беше нападателно, мускулчетата около устата му трепкаха.

— Садък, я се успокой, човече — каза Сам. — Никой не мисли, че си направил нещо лошо на Нийл. Но знаем, че си бил на автобусната спирка с него и имаме нужда да ни разкажеш какво се е случило там.

Ахмед поразмърда рамене под блузата си, опитвайки се да демонстрира безразличие.

— Не съм длъжен да ви казвам каквото и да било.

Пола се поизвърна към Сам.

— Той е прав. Не е длъжен да ни казва нищо. Имаш ли представа как ще му се стъжни животът тук, когато се постараем да разгласим, че е можел да ни помогне да заловим някакъв извратен убиец, а той е отказал?

Сам се усмихна.

— Ще му се стъжни точно толкова, колкото заслужава.

— Та такива ми ти работи, Садък. Това вероятно е единственият шанс в живота ти да ни направиш услуга, без да накисваш себе си. — Тонът на Пола беше точно толкова недружелюбен, колкото дружелюбни бяха думите й. — Нямаме абсолютно никакво време да се занимаваме с глупости, защото този човек ще убие пак. И следващия път жертвата може да си ти — или някой от братовчедите ти.

Ахмед я изгледа пресметливо.

— Значи ли това, че ако направя това, което искате, вече няма да си имам работа с дръвници като вас?

Сам се хвърли напред, сграбчи го за блузата и почти го вдигна от стола.

— Само се опитай да ме наречеш още веднъж дръвник и заминаваш директно за травматологията. Ясно ли е?

Ахмед се облещи, докато се опитваше да намери опора за краката си. Сам го блъсна назад, столът му се залюля, после застана стабилно.

— Ееййй! — извика той уплашено.

Пола отново поклати бавно глава.

— Разбра ли сега, Садък? Следващия път слушай внимателно това, което ти се говори. Говори учтиво, в противен случай наистина ще ти трябва адвокат, когато детектив Еванс ти повдигне обвинение за възпрепятстване на работата на полицията. И така, в колко часа пристигнахте на спирката с Ибрахим?

Ахмед се повъртя още малко на стола, после срещна погледа й и каза:

— Някъде между три и половина и четири без двайсет.

— Накъде бяхте тръгнали?

— Ами към центъра. Просто да се помотаем, нищо специално.

„Нищо специално, само някоя и друга дребна кражба“.

— След колко време се появи Нийл?

— Ами ние току-що бяхме пристигнали — той се облегна на стола и отново ги загледа нахално.

— Познавахте ли се с Нийл? — попита Сам.

Момчето сви рамене.

— Знаех кой е, ама не сме движили заедно, или нещо подобно.

— А разговаря ли с него? — намеси се Пола.

Последва ново свиване на рамене.

— Може и да съм.

— Без „може и да съм“. Разговаря ли с него?

— Ами Ибрахим го попита къде отива, а пък той каза, че щял да се вижда с приятели. Само че на нас ни беше ясно, че той няма приятели и че лъже, разбирате ли? Затова Ибрахим взе да го майтапи, че си измисля.

— Дискретният чар на буржоазията — измърмори Сам.

— К’во?

— Нищо. И какво каза Нийл, когато Ибрахим взе да го майтапи?

Ахмед зачопли с пръст в ухото си, после огледа пръста си.

— Ами нямаше много време да отговори, защото тогава пристигна колата, нали така?

— Кажи за колата — обади се Пола.

— Беше сребрист металик.

Пола зачака, но момчето мълчеше.

— И какво още? Трябва да си забелязал още нещо.

— Какво да й гледам — купчина тенекии. Беше сребрист металик, комби. Средно голяма. Някаква пълна нула — нищо интересно нямаше в нея.

Естествено.

— И какво стана после?

— Шофьорът отвори прозореца и каза нещо от рода на „Ти си Нийл, нали?“.

— Сигурен ли си, че се обърна към Нийл по име?

Ако Ахмед беше прав, това доказваше, че появата на колата не е била случайна.

Той подбели презрително очи и отвърна провлечено:

— Нали това казах? Със сигурност каза името на Нийл.

— А после? — намеси се Сам. На Пола й се прииска да си беше мълчал, почти съжали, че не водеше разпита с някой детектив от Южната регионална полиция, когото можеше да респектира и да накара да не се меси.

— Нийл се наведе към прозореца, затова не можах да чуя какво си говореха. Нийл питаше нещо в смисъл откъде оня е знаел, че ще бъде на тази спирка. Но не можах да чуя какво отговори шофьорът.

Пола се питаше защо ли винаги става така — една стъпка напред, една настрани и една назад.

— А как говореше шофьорът?

Ахмед направи гримаса.

— Какво искате да кажете?

— С акцент ли говореше, какъв беше гласът му, тънък или плътен? Като образован човек ли говореше или не?

Пола виждате, че Ахмед полага усилия да си спомни. Което означаваше, че отговорът му вероятно нямаше да има особена стойност.

— Ами не беше много плътен глас. Просто обикновен — говореше като всички тук наоколо. Но малко както говорят възрастните, като моите родители, не като някой от нас.

— Успя ли да видиш как изглежда?

— Всъщност не. Носеше бейзболна шапка. Косата му беше кестенява, дълга, стигаше до яката му.

„Вероятно перука“.

— А каква беше шапката? Помниш ли цвета? Имаше ли нещо написано на нея?

— Беше в сиво и синьо. Не обърнах внимание, разбирате ли? Какво ме е грижа — някакъв тип спира колата и разговаря с друг, когото кажи-речи не познавам, за какво ми е да се занимавам с тях? — той отново се облегна на стола си и въздъхна. — Ама че шибана работа е това, да вися тук.

— И какво стана после? — попита Пола.

— Нийл се качи в колата и заминаха нанякъде. Точка.

С което се сложи точка и на тази част от показанията на Садък Ахмед, която би могла да бъде полезна за разследването. Задържаха го още малко, докато сравниха записките си с другите разпитващи, чиито резултати бяха още по-оскъдни. Нямаха повод да задържат по-дълго Ахмед или Мусауи, затова ги пуснаха да си вървят. Пола ги изпрати с поглед. Двамата се движеха наперено по улицата, с нахлупени на главите си качулки и смъкнати наполовина джинси.

— Понякога имам чувството, че само отброявам дните до пенсия — каза тя уморено.

— Не си струва — отбеляза Сам. — Винаги ще ти се виждат прекалено много. Дори да е останал само един.

Часовете на денонощието започваха да не достигат на Тони. Карол му се беше обадила веднага след като напусна жилището на Блейк. Каза му, че незабавно ще се обади на Стейси, за да й нареди да допусне Тони до файловете с данни по разследваните от тях случаи. Предаде му и последната реплика на Блейк, но това не му направи впечатление. Открай време не се вълнуваше от въпроса кой ще плати сметката. Това, което го интересуваше, беше да се добере до данните, които щяха да му помогнат да състави портрета на убиеца.

Само че толкова обемна информация можеше да бъде както благословия, така и проклятие. Стейси му изпрати кодовете, така че той можеше да влиза директно във файловете им. Но количеството необработен материал, натрупан в резултат на три последователни издирвания на изчезнали лица, завършили с откриването на труповете им, беше наистина огромно. Дори само изчитането на всички файлове щеше да му отнеме дни. За щастие съществуваха и резюмета на докладите, съставени, за да могат хората на Карол да имат по-ясен общ поглед върху случаите. Решението да се ориентира към тях имаше и отрицателна страна — в пресяването на данни можеше да са били пропуснати важни подробности. Всеки път, когато нещо събудеше любопитството му, се налагаше да се върне към оригиналния доклад, за да узнае всичко, което е било казано или направено във връзка с интересуващите го данни.

А най-лошо от всичко бе това, че той всъщност не знаеше какво търси. Заключението, че убийствата нямат сексуален мотив, означаваше, че той трябваше да направи преоценка на всички данни, свързани с хората, които са били близки с убитите. Той не знаеше какво свързва жертвите, така че абсолютно всеки факт би могъл да бъде от значение.

Нямаше друг изход, трябваше да се върне към самото начало и да започне да се рови из тъмните кътчета в живота на всяка от жертвите. Когато ставаше дума за серийни убийства, ключът за разкриването им даваха винаги жертвите. Но през всички тези години, в които бе съставял профили на серийни убийци, Тони не беше попадал на случай, в който жертвите да са имали по-решаваща роля. Той се хвана на работа, напълно забравил за диктофона, който междувременно бе затрупан от куп хартии.

Карол установи с изненада, че инспектор Стюарт Патърсън няма абсолютно никакви претенции за териториален приоритет по отношение на разследването. От опит знаеше, че старшите офицери, водещи разследването, развиват собственическо отношение към разследваното убийство, и най-често се налага информацията да се изтръгва от тях къс по къс. Скоро обаче й стана ясно, че Патърсън искрено вярва в принципа „две глави разсъждават по-добре от една“. От друга страна й стана не по-малко ясно, че отношението му към приемането на Тони Хил в разследващия екип не е еднозначно.

— Той не прилича много на експертите, които обикновено се привличат в такива разследвания — каза Патърсън, когато Карол бе обяснила колко умело Тони бе успял да свърже показателите по случаите.

— Уникален е — съгласи се тя.

— Е, сигурно е за добро. А знаете ли, че нашите хора едва не го арестуваха? Наложи се моят помощник да го измъква от кашата, в която се беше забъркал.

Карол потисна желанието да се изкиска.

— Спомена, че е имал неприятност, да. Аз бих включила това към цената, която плащате за привилегията той да работи с вас.

— И как според вас ще е най-лесно да организираме работата си?

Двамата започнаха да обмислят правилата на предстоящата работа, начините, по които можеха най-практично да съчетаят двете разследвания. Стейси фигурираше на централно място в плановете им, и Карол не можеше да не забележи съжалението в тона на Патърсън, когато коментираше наличието на местни компютърни специалисти.

— Не разполагаме със специалисти на такова ниво — каза той. — Когато ми трябват подобни услуги, се налага да ги плащам. Човек взема това, което му се предлага, а то невинаги оправдава очакванията. Да не говорим пък, че винаги трябва да се внимава да не ги засегнем, за да продължат да работят за нас.

— Ако считате, че някаква част от материалите по вашето разследване се нуждаят от по-изчерпателен анализ, можете спокойно да се възползвате от услугите на Стейси.

— Благодаря, Карол. Мисля, че сме се справили, но ще имам предвид предложението ви. Всъщност в рамките на това разследване вече работихме съвместно с полицията на Манчестър, по една операция, свързана с компютърен анализ на данни.

— Така ли? Едно от телата в нашия случай беше открито на границата между нашата и тяхната територия. Каква е вашата връзка с тях?

— Откри я Тони Хил. Имахме регистрирани определен брой места, на които се намират компютри за обществено ползване, които е ползвал и убиецът за контактите си с Дженифър Мейдмънт. Той помолил своя колега да обработи данните с програма за географско профилиране и в резултат се обособила зона на територията на Манчестър, в която е вероятно да живее убиецът. Затова ние изпратихме в централата на Агенцията за регистрация на превозни средства списъци с регистрираните от камерите коли, влезли в нашия град в деня, когато Дженифър е била отвлечена, и помолихме за подробни данни за всички коли с манчестърски номера.

Карол беше впечатлена. Това бе пример за нееднопосочно мислене, каквото бе свикнала да изисква от своите подчинени.

— Чудесна идея. И какъв беше резултатът?

— Петдесет и три коли. Изпратих моя сержант там, за да работи заедно с колегите от Манчестър. Обикалят по адреси, проверяват алибита и търсят сред притежателите хора, работещи като специалисти в някаква сфера на компютърните технологии. Според Тони Хил убиецът е специалист в тази област.

— Звучи обнадеждаващо. Много ми е интересно да узная как ще се развие операцията.

Патърсън въздъхна.

— На мен също. Защото, честно казано, засега това е единствената следа, с която разполагаме.

Телефонът на Пола завибрира, тя го извади от джоба си и установи с тръпка на задоволство, че се обажда Елинор Блесинг. Отдръпна се от групичката тийнейджъри от „Брусхил“, с които те двамата със Сам провеждаха безсмислен разговор, и притисна телефона към ухото си.

— Гледах новините — каза Елинор. — Предполагам, че денят ти е много напрегнат.

— Имала съм и по-леки дни — призна Пола, извади цигара от пакета и започна да рови за запалка в джоба си. — В такъв момент е добре да чуеш приятелски глас.

— Няма да ти губя времето, знам колко си заета. Исках само да попитам дали ще успееш да отделиш време за една късна вечеря?

Представата беше толкова прекрасна, че Пола едва не се разплака.

— С радост — въздъхна тя. — Ако под „късно“ разбираш нещо от порядъка на девет и половина, може и да успея. Ако не изникне нещо специално, налагащо среднощни акции, дотогава обикновено приключваме. Като казвам, че приключваме, имам предвид, че поне напускаме офиса.

— Добре тогава. Знаеш ли къде е „Рафаело“? Близо до едновремешния пазар за вълна.

— Виждала съм го, да.

— Ще запазя маса. Уговорката остава за девет и половина, ако не ти се обадя дотогава.

— Ще се видим довечера — Пола затвори телефона. Чувстваше се с пет години по-млада, бремето на събитията от близкото минало сякаш се свличаше от плещите й. Възвръщане — да, имаше усещане за нещо такова. Възвръщане на вярата, че е човек, способен да поддържа интимна връзка. Тя се извърна, развеселена от удивлението, изписало се по лицето на Сам Еванс, когато видя как мрачното й изражение се превърна във възторжено. О, вечерта обещаваше да бъде прекрасна.

А междувременно трябваше да разчисти една дребна работа — да се справи с хлапаците от Брусхил. Като се вземе предвид как се чувстваше сега, те имаха основание за безпокойство.

Наложи се Алвин Амброуз да пусне в ход цялото си умение да увещава, за да получи съгласието на Патърсън да участва в търсенето в Манчестър. Според инспектора това беше елементарна работа за по-нискостоящи служители, но Амброуз държеше да бъде на място в случай, че се натъкнеха на нещо интересно. Той подчерта, че една обещаваща следа би влязла така или иначе в неговата сфера на дейност, затова щеше да е по-добре да се заеме с нея незабавно.

— Разстоянието е по-малко от сто мили — беше настоял той. — Ако нещо възникне тук, включвам сирени и сини лампи, и ще пристигна по магистралата за по-малко от час.

Накрая Патърсън се беше предал.

Сега, когато наистина участваше пряко в обиколката по адреси, Амброуз не беше чак толкова ентусиазиран. Но това не го дразнеше. Отдавна беше приел факта, че по-голямата част от полицейската работа се състои в отмятане на скучни задължения. Беше пристигнал в Манчестър със списъка на петдесет и трите превозни средства с местна регистрация, които бяха влезли в Устър в деня, когато Дженифър Мейдмънт е била отвлечена и убита. Инспектор Анди Милуд го прие дружелюбно и му намери бюро в отдела за разследване на тежки престъпления. Беше му намерил и помощница — служителка от униформените, която работеше временно в криминалния отдел, за да прецени дали този вид работа я устройва. Тя щеше да шофира, за да не се затруднява Амброуз с непознатите улици, и щеше да присъства на провежданите от него разговори. Милуд представи нещата така, сякаш му предлагаше несравним асистент, но Амброуз беше наясно, че начинаещият служител е най-нисшата форма на живот, която можеха да му пробутат. А също и с това, че тя трябваше не толкова да му помага, колкото да държи под око външното лице. Е, все пак и това беше по-добре от нищо.

— Считаме, че извършителят на убийствата се занимава професионално с нещо, свързано с компютри или компютърни технологии — каза Амброуз. — Но това е предположение, а не категорично твърдение, затова е по-добре да не действаме предубедено. Интересува ни дали тези хора имат алиби за времето на престоя си в Устър. Какво са правили, къде са ходили, с кого са се срещали.

— Добре, шефе — отвърна помощничката му. Беше ниска и набита, краката й бяха несъразмерно слаби, гъстата й синьо-черна коса и блестящите тъмносини очи смекчаваха малко ефекта от грозноватото й лице. Амброуз чувстваше, че присъствието му малко я притеснява, но не можеше да прецени дали това се дължи на факта, че е външен човек, или на цвета на кожата му. — Районът е доста ясно обособен. Тук има предимно викториански редови къщи и големи къщи близнаци, много от които разделени на апартаменти, които сега са обитавани предимно от студенти.

— Да започваме тогава.

Четири часа по-късно бяха отметнали десет адреса, понасяйки гнева на всякакви представители на средната класа, които познаваха гражданските си права и държаха да изразят мнението си за начина, по който правителството нарушаваше гражданските свободи. Темата беше обща за представителите на всички възрасти, от студенти до юрисконсулти. Амброуз, привикнал към условията в малкия град, където струпванията на хора с еднаква класова принадлежност и еднакви политически убеждения не надвишаваха обхвата на една улица, беше зашеметен от яростните им нападки.

Но след като приключеха с язвителните си изказвания, си проличаваше, че освен това се отнасят с уважение към закона. Осем от тях дадоха изчерпателни сведения за това къде са били и с кого са се срещали, сведения, които лесно можеха да бъдат потвърдени с едно телефонно обаждане или посещение на някой полицейски служител от Устър. Един от посетените се беше отклонил от магистралата само за да опита ястията в някакъв известен със специалитетите си ресторант. Той разполагаше с касовата бележка от заведението, на която фигурираше и часът на плащане, както и с бележка от бензиностанция в покрайнините на Тонтън — двата документа като че ли изключваха напълно възможността той да е убил Дженифър. Разговорът с десетия накара Амброуз да застане нащрек, но колкото повече разговаряха, толкова по-ясно ставаше, че ако около него има нещо съмнително, то не е свързано с убийството. Човекът, който се занимаваше с търговия, очевидно криеше нещо, но не това, което те търсеха. Когато си тръгнаха, Амброуз каза на помощничката си, която подтичваше, за да върви в крак с него:

— Няма да е зле да изпратите някой от местните да прегледа склада му. Обзалагам се, че е пълен до тавана с пиратски дискове, фалшиви парфюми и фалшиви часовници.

Не успяха да открият у дома шестима от останалите собственици на интересуващите ги коли. Бяха седнали да обядват в едно кафене, когато се обади Патърсън с удивителната новина, че благодарение на онова умно копеле, Тони Хил, убийството на Дженифър вече е официално свързано с другите три, извършени в Брадфийлд. Още по-учудващо бе, че останалите три жертви са момчета. Сега вече при проверката на потенциалните заподозрени се налагаше да сравняват алибитата с още три дати на отвличане. Амброуз затвори телефона с мрачна усмивка.

— Току-що ни повишиха.

— Какво искате да кажете? — попита тя, преглъщайки хапка от пая с бъбречета.

— Сега вече официално издирваме сериен убиец — каза Амброуз и побутна настрани чинията с панирани късчета риба и пържени картофи. Новините на Патърсън убиха апетита му. Мисълта за смъртта на Дженифър беше достатъчно тежка, но като се добавеше и смъртта на трите момчета, бремето, което го притискаше, добиваше почти физически измерения. Когато разследваше убийства, в края на всеки ден Амброуз имаше чувството, че е носил на плещите си тежък товар в буквалния смисъл на думата. Мускулите го боляха, чувстваше ставите си вдървени, като че ли тялото му страдаше от психическото натоварване. Знаеше, че днес ще трябва да се отпусне много внимателно в леглото си, като след дузина рунда на ринга.

— Трябва да се хващаме отново на работа — каза той и посочи с глава недоядената храна на помощничката. — Давам ви пет минути. Ще ви чакам в колата.

С двата следващи адреса се справиха сравнително бързо. На първия живееше човек, който продаваше компютри, което им се стори обещаващо. Но скоро им стана ясно, че той няма практически никаква представа от същността на стоката, която продава. При това в периода, когато бе отвлечен и убит Даниъл Морисън, човекът бе пребивавал в Прага на тридневна екскурзия заедно с жена си. На следващия адрес разговаряха с жена, чийто престой в Устър се оказа посветен изцяло на срещи със свещениците от катедралата, с които обсъждала проекти за нови богослужебни одежди.

А после пристигнаха на адреса, на който беше регистрирана тойота „Версо“, собственост на Уорън Дейви.