Скритият пожар

Глава 8

Една седмица по-късно

Макар че ги препрочиташе за трети път, Алвин Амброуз бе изцяло погълнат от протоколите от разпитите на свидетели по случая „Дженифър Мейдмънт“. Съученици, учители, други деца, с които тя бе общувала в РигМароул. Полицейски служители от Дорсет до остров Скай, в Голуей и дори в един градец в Масачузетс бяха разговаряли с тийнейджърите, чиито реакции варираха от ужас до пълна паника, когато научаваха какво е сполетяло момичето, с което си пишеха. Амброуз вече беше пресял двукратно събраните сведения, нащрек за всяка фалшива нотка, която би могъл да долови, без да обръща внимание на шума на разговорите в общото помещение. До този момент нищо не беше привлякло вниманието му.

Полицаите, водили разпитите, бяха инструктирани да питат за загадъчния ZZ, но и това не бе довело до нищо. ZZ се появяваше само в „Риг“; реакциите на учители, роднини и приятели, които не ползваха тази социална мрежа, не подсказваха, че са чували нещо за него. Тези, които бяха срещали ZZ онлайн, не можаха да кажат нещо повече от това, което полицията беше вече установила от разговорите на Дженифър. ZZ бе успял да се промъкне в нейния кръг, но без да издаде каквото и да било, с помощта на което би могъл да бъде идентифициран. А това беше невероятно вбесяващо.

Нечия сянка падна върху бюрото му, той вдигна глава и видя Шами Пател, която имитираше почукване по несъществуваща врата.

— Чук, чук — каза Шами и се усмихна смутено.

След като си беше дала труда да го потърси, най-вероятно имаше да сподели нещо, което заслужаваше внимание. При това с тези щедри извивки на тялото и косата, която падаше на вълни до раменете й, тя беше и наслада за окото, а рядко можеше да се каже нещо подобно за хората, представляващи обичайното присъствие в общото помещение на криминалния отдел. Амброуз веднага я покани с любезен жест да седне на нестабилния сгъваем стол, поставен от едната страна на бюрото му.

— Заповядай — каза той. — Какво става със семейство Мейдмънт?

Когато стана ясно, че семейство Мейдмънт си оставаха един от малкото възможни източници на улики в разследването на убийството на дъщеря им, той се беше свързал с колегите на Шами от полицията на Уест Мидландс. Необходимо беше да се увери, че няма опасност тя да пропусне нещо важно. Но хората, с които се свърза, го успокоиха в това отношение. Казаха му, че Пател е вероятно най-подходящият човек за работа със семействата на жертвите. „Даже е прекалено добра, за да й възлагат да утешава опечалени, ако питаш мен — беше казал един от тях. — Питам се за какво й беше да ни напуска, за да работи с тикви като вас“.

Пател седна, кръстосвайки добре оформените си крака. В движенията й нямаше никакво кокетство — Амброуз отчете този факт почти със съжаление. По принцип той беше доволен от брака си, но един мъж обича да се уверява, че жените го оценяват като подходящ за флирт.

— Изтощени са — каза Шами. — Като че ли са потънали в зимен сън, за да съхранят малкото сили, които са им останали. — Тя сведе очи към ръцете си. — Виждала съм такова нещо и преди. Когато излязат от това състояние, най-вероятно ще насочат цялата си ярост към нас. Няма кой друг да поеме вината, и затова ние ще отнесем всичко, ако дотогава не сме открили човека, убил Дженифър.

— А не се случва нищо подобно — отбеляза Амброуз.

— Така изглежда. Какво става с резултатите от лабораторията по съдебна медицина? И там ли няма нищо?

Амброуз сви масивните си рамене, така че шевовете на ризата му се изопнаха застрашително.

— Имаме някои улики. Не такива, които могат да насочат диренето — с тях по-скоро може да се гради обвинение след като вече имаш заподозрян. Все още чакаме данни от компютърните специалисти, но с всеки изминал ден надеждите ни намаляват.

— Така си мислех и аз — Пател прехапа долната си устна и се намръщи леко.

— Да не би да си научила нещо от близките й? Затова ли дойде?

Шами незабавно завъртя отрицателно глава.

— Не. Иска ми се… просто… — тя се поразмърда смутено на стола си. — Моят приятел е детектив в полицията на Уест Мидландс. Казва се Джонти Сингх.

Бяха само няколко думи, но напълно достатъчни, за да може Амброуз незабавно да си представи историята зад привидно необяснимото решение на Шами Пател да се премести в Устър. Добро момиче от благочестиво индийско семейство, спазващо традициите на хиндуизма. Родителите й вероятно са подготвяли брака й с някое добро момче от семейство на хиндуисти. А тя да вземе да се влюби в сикх. Или родителите й са научили и е имало семеен скандал, или тя е решила да дойде да работи тук, преди някое неподходящо лице да забележи нея и Джонти на последния ред в някой киносалон. Премествайки се в Устър, си е осигурила възможността да живее спокойно, без постоянно да се озърта.

— Така… — каза предпазливо Амброуз, питайки се какво ли ще последва сега.

— Нали помниш онази история в Брадфийлд миналата година? Убийството на футболиста и бомбата на стадиона?

Като че ли някой би могъл да забрави толкова бързо този случай! Трийсет и седем души бяха убити, имаше стотици ранени, когато бяха взривени официалните ложи на стадиона „Виктория Парк“ по време на мач от Премиършип.

— Помня.

— Джонти беше въвлечен, макар и не пряко, в този случай. Преди атентата. Навремето той бе арестувал по друг повод един от първоначално заподозрените в убийството. Джонти продължи да поддържа връзка с човека, който го потърси по време на онова следствие — името му е Сам Еванс и работи в екипа за разследване на особено тежки престъпления към брадфийлдската полиция. Така или иначе, разказвах на Джонти колко сме изтормозени всички поради липсата на напредък в издирването на убиеца на Дженифър. Знам, че не би трябвало да говоря с него за това, но той е колега и знае, че не бива да го раздрънква…

— Остави това — каза Амброуз. Струваше му се, че може да се довери на преценката на тази жена. — Какво предложи твоят детектив Сингх?

— Каза ми, че брадфийлдските криминалисти работели с някакъв профайлър, който имал решаващ принос за многото им успехи.

Амброуз се постара изражението му да не издаде неговия скептицизъм, но въпреки това детектив Пател го долови. Тя заговори по-бързо, думите й се прескачаха.

— По всичко личи, че този човек е нещо изключително. Сам Еванс казал на Джонти, че е спасил живота на много хора, решавал случаи, с които никой друг не можел да се справи. Той е човекът, който ни трябва.

— Шефът смята психологическото профилиране за шарлатанство — плътният глас на Амброуз прозвуча като далечен тътен.

— А ти? Какво мислиш ти?

Амброуз се усмихна.

— Когато аз стана шеф, ще имам право на мнение. Сега просто няма смисъл.

Детектив Пател беше разочарована.

— Би могъл поне да се обадиш в Брадфийлд и да поговориш със Сам Еванс. Да видиш какво ще ти каже той.

Амброуз се загледа в отрупаното си с документи бюро. Сви големите си ръце така, че те заприличаха на големи раковини, положени върху купчините хартия. Не обичаше да действа зад гърба на Патърсън, но понякога се налагаше да се използва задният вход. Той въздъхна и взе една химикалка.

— Е, как се казва този профайлър?

Когато влезе в общото помещение на екипа, Карол бе завладяна от смесени чувства при вида на подчинените си, вече насядали около масата за съвещания, готови за сутрешната оперативна. Гордееше се с тях, съзнавайки, че са готови да дадат всичко от себе си в опита да осигурят бъдещето си, но изпитваше и горчивина, породена от съзнанието, че опитът им е обречен на неуспех.

— Какво става тук? — попита тя, насочвайки се към кафе машината. — Да не би да са преместили часовниците с един час напред, а аз да не съм разбрала?

— Нали знаеш, шефе, обичаме да те държим в напрежение — каза Пола, която поднасяше на колегите си кутия с бисквити.

Карол седна и духна лекичко в чашата с горещо кафе.

— Точно от това се нуждая — не беше ясно дали има предвид кафето или държането в напрежение. — Е, да не би да има нещо в нощните отчети?

— Да — каза Кевин, точно в момента, когато Сам казваше:

— Не.

— Е, кое от двете е?

Сам изсумтя.

— Отлично знаете, че ако детето беше цветнокожо и живееше с неомъжената си майка в общинско жилище, съобщението едва ли изобщо щеше да фигурира в отчетите.

— Но то не е и съобщението е факт — възрази Кевин.

— Поддаваме се на паниката, обзела семейството, защото са бели и заможни — каза презрително Сам. — Момчето е с някое момиче, или просто му е дошло до гуша от мама и тате и е решило да се упъти към светлините на големия град.

Карол погледна учудено Сам. Той беше най-откровено амбициозният член на екипа й, и обикновено хукваше първи по всяка следа, която имаше потенциала да добави червени точки в професионалното му досие и да му осигури по-добри позиции. Да го чуеш да развива теории, явно свързани с класовата политика, беше все едно да пуснеш „Биг Брадър“ и да чуеш обитателите на къщата да обсъждат Айнщайновата теория на относителността.

— Съществува ли възможност някой да ми обясни за какво говорите изобщо? — попита тя меко.

Кевин погледна няколкото листа, които беше поставил пред себе си.

— Съобщението е от Северния участък. Даниъл Морисън. Четиринайсетгодишен. Родителите му съобщават вчера сутринта, че е изчезнал. Не се прибрал цяла нощ, те изпаднали в ужас, но все пак предположили, че иска да демонстрира независимост. Обадили се на всичките му приятели, но не могли да научат от тях нищо, и затова предполагат, че е при някой, за когото не са чували. Може би приятелка, за която не е споделил нищо.

— Предположението е логично — каза Карол. — Поне съдейки по това, което знам за момчетата на тази възраст.

— Именно. Те се надявали да се свържат с него днес, когато отиде на училище. Но той не се появил и там. Тогава родителите му решили да ни се обадят.

— Предполагам, че и оттогава няма никакви новини? И че затова онези от Северния участък ни го препращат?

Карол протегна ръка и Кевин й подаде разпечатката.

— Не, никакви. Не отговаря на мобилния си телефон, не отговаря на съобщения по електронната поща, профилът му в РигМароул не е активен. Според майка му той би допуснал такава изолация единствено ако е отвлечен или мъртъв.

— Или пък не иска мама и тате да го открият при някое готино гадже — каза намръщен Сам и стисна упорито устни.

— Не знам — поде замислено Кевин. — Момчетата на тази възраст обичат да се фукат със завоеванията си. Трудно ми е да повярвам, че би устоял да не сподели с приятели намеренията си. А в наши дни това означава общуване по РигМароул.

— Така мисля и аз — каза Карол. — Предлагам Стейси да провери дали телефонът му е включен, и ако е включен, дали ще успеем да го локализираме.

Сам се извърна малко встрани от масата и кръстоса крака.

— Не мога да повярвам. Някакво свръхпривилегировано бяло момче решава да избяга от вкъщи, и ние се претрепваме да го открием. Чак толкова отчаяно ли ни се иска да подчертаем нашата незаменимост?

— Очевидно — отвърна Карол остро. — Стейси, направи необходимите проверки. Пола, свържи се със Северната регионална полиция, за да разберем какво са предприели те и дали искат някаква помощ от нас. Виж дали ще успееш да ги убедиш да ни пратят някакви протоколи от разговори със свидетели. А между другото, Сам, струва ми се, че грешиш. И да беше цветнокожо дете от общинско жилище, стига самотната му майка да вземе присърце изчезването му, ние също ще го приемем сериозно. Не знам какво си си навил на пръста по този въпрос, но се откажи от това отношение, ако обичаш.

Сам въздъхна, изду бузи, но кимна.

— Както кажеш, шефе.

Карол бутна листовете настрани и огледа насядалите около масата.

— Има ли някакви други новини?

Стейси се прокашля. Ъгълчетата на устата й бяха едва забележимо повдигнати нагоре. Според Карол тази физиономия при нея беше еквивалент на широка и крайно самодоволна усмивка у всеки друг.

— Открих нещо — каза тя.

— Да чуем.

— Става дума за компютъра от някогашната къща на семейство Барнс, който Сам донесе — Стейси прибра кичур коса зад ухото си. — Положих доста усилия през изминалата седмица. Резултатите са много показателни. — Тя натисна няколко клавиша на лаптопа пред себе си. — Хората могат да бъдат удивително глупави.

Сам се приведе напред, линиите и ъглите на гладко избръснатото му лице се очертаха по-ясно.

— Какво си открила? Хайде, Стейси, покажи ни.

Стейси кликна върху лазерната показалка и екранът на стената зад нея оживя. На него се виждаха фрагменти от текст с липсващи думи и букви. Още едно кликване и празните пространства се изпълниха с ярко оцветен текст.

— Тази програма е в състояние да предположи това, което не съществува — каза Стейси. — Както виждате, това е списък на етапите от всичко предприето във връзка с убийството на Данута Барнс. От удушаването до увиването на тялото й с опаковъчно фолио, прикрепването на тежестите и спускането на тялото в дълбока вода.

Пола подсвирна.

— О, божичко! — възкликна тя. — Права си. Удивително глупава постъпка.

— Всичко това е прекрасно — каза Карол. — Но всеки свестен адвокат ще изтъкне, че това в най-добрия случай са косвени улики. Че може просто да си е фантазирал как го прави. Или дори да е нахвърлял план за криминален разказ.

— Уликите ще бъдат косвени само до момента, когато открием трупа на Данута Барнс и сравним причината за смъртта с това, което е записано тук — каза Сам, явно отказвайки да отхвърли възможностите, произтичащи от откритието му.

— Сам е прав — гласът на Стейси се извиси над всеобщата размяна на реплики, предизвикани от думите му. — Но аз разполагам с още един файл и тъкмо затова той е толкова интересен. — Тя отново кликна с показалката и на екрана се появи карта на Езерната област. Следващото кликване отвори на екрана карта на Уостуотър, на която бяха ясно маркирани дълбочините в отделни части на езерото.

— Мислиш, че тя е в Уостуотър — Карол стана и отиде по-близо до екрана.

— Мисля, че си струва да се провери — отвърна Стейси. — Съгласно съставения от него план, той е имал предвид място, което да е достатъчно отдалечено, но същевременно до него да може да се стига с кола. Уостуотър отговаря на изискванията. Поне като гледам картата, не ми се вярва наоколо да има много къщи.

— Няма и помен. Ходила съм там — намеси се Пола. — Навремето отидох с още няколко души за уикенда, беше преди няколко години. Струва ми се, че така и не видяхме жив човек, като изключим собственицата на пансиона, в който спахме. Много обичам тишина и спокойствие, но това вече беше прекалено.

— Той е имал каяк — каза Сам. — Спомням си го от старото досие. Можел е да сложи тялото в каяка и да навлезе навътре в езерото.

— Добра работа, Стейси — каза Карол. — Сам, свържи се с водолазните екипи на полицията в Къмбрия. Помоли ги да организират претърсване на езерото.

Стейси вдигна ръка.

— Може да е разумно да се попита в катедрата по география в университета дали имат достъп до ЕТМ+5.

— Какво е това? — попита Карол.

— Подобрен тематичен подбор на сателитни снимки. Всъщност глобален архив на сателитни снимки, поддържан от НАСА и независимата организация „Американски топографски институт“ — отвърна Стейси. — Може да се окаже полезно.

— Могат да локализират тяло от космоса, така ли? — попита Пола. — Мислех си, че най-доброто от сателита е възможността да гледам английска телевизия в чужбина. А ти ми казващ, че хората от катедрата по география в Брадфийлдския университет могат да гледат под вода, ползвайки сателит? Това вече е прекалено, Стейс, наистина.

Стейси извърна очи към тавана.

— Не, Пола. Не твърдя, че могат да видят точно тялото. Но могат да увеличат кадъра така, че да стеснят максимално диапазона на търсенето, като ни кажат къде със сигурност няма нищо.

— Това е фантастика — каза Пола.

— Това е технология. В една американска катедра по география са почти сигурни, че знаят къде се крие Осама бин Ладен. Стигнали са до това заключение, елиминирайки различни възможности с помощта на сателитни снимки.

— Занасяш се — каза Пола.

— Не, съвсем не. Става дума за екип на университета в Лос Анджелис. Първоначално приложили принципите, които географите ползват, за да прогнозират ареалите на разпространение на дивите животни и растения — теорията за постепенното намаляване на подходящите условия на живот и теорията на островната биогеография.

— Какво? — обади се и Кевин.

— Теория на… Добре де, започва се от едно познато място, което отговаря на критериите, необходими за развитието на даден организъм. Като пещерите Тора Бора например. Очертават се поредица концентрични кръгове, чийто център е въпросният ареал, и колкото по-далеч си от центъра, толкова по-малка е възможността да попаднеш на идентични условия за живот. С други думи, колкото по-надалеч отива Бин Ладен от сърцето на своите земи, толкова по-голям е шансът да попадне сред хора, които не симпатизират на целите му и толкова по-трудно би било за него да се укрива успешно. Така че, ако трябва да живееш на остров, ти би предпочел това да е остров Уайт, а не остров Рокол6.

— Продължавам да не разбирам ролята на сателитите — каза смръщено Пола.

— Изчислили най-вероятния ареал, където би могъл да се укрива Бин Ладен, после въвели всички данни за него, с които разполагали. Височина, фактът, че има нужда от редовна диализа, тоест трябва да се намира в близост до източник на електроенергия, нуждата от охрана. После огледали най-детайлното сателитно изображение, което успели да намерят, и свели вероятностите до три сгради в един определен град — каза търпеливо Стейси.

— И защо тогава все още не са го открили? — поинтересува се съвсем основателно Кевин.

Стейси сви рамене.

— Казах само, че са почти сигурни. Не съм казала, че са го открили действително — засега. Но сателитните изображения стават все по-подробни и точни. Навремето всяка снимка е покривала площ с размери трийсет на трийсет метра. Сега тази площ е по-скоро половин метър на половин метър. Не бихте повярвали, ако започна да ви обяснявам до какви подробности могат да се доберат опитните анализатори. Все едно да разполагаш с Гугъл Стрийт Мап на целия свят.

— Стига, Стейси, че ме заболя глава. Но ако успеем да се възползваме от всичко това, ще ти бъда безкрайно благодарна. Поговори с тези хора за сателитното наблюдение — каза Карол. — Но нека първо се насочим към мобилизирането на водолазните екипи в Къмбрия. Нещо друго? — мрачните изражения на всички, които седяха около масата, бяха достатъчен отговор. Карол мразеше да изпада в такова положение. Нуждаеха се от нещо забележително, нещо, което да стигне до първите страници на вестниците, нещо сензационно. Единственият проблем беше там, че онова, което би помогнало на Карол и хората й, би било страшен удар за други хора. Прекалено добре познаваше тези изпитания, за да иска да види как те сполитат някой друг.

Щеше да се наложи да приемат с усмивка положението такова, каквото беше.