Скритият пожар

Глава 41

Тони извади ръце от джобовете си и ги скръсти пред гърдите си.

— Бива я, даже много я бива. Лъже само когато е абсолютно необходимо, така че е трудно да се разпознаят лъжите. При това е много трудно да се забележи кога преминава от истина към лъжа.

Той се извърна рязко към вратата, през която влизаше Пола. Тя се облегна изтощено на стената и каза:

— Тази жена е костелив орех.

— Много точно определение — каза Тони. — Тя е от най-умелите лъжци, онези, които съумяват да убедят и себе си, че говорят истината.

— Как я преценяваш? — обърна се Карол към Пола.

— Първоначално й повярвах изцяло, приех всичко за чиста истина. Мислех, че наистина е била тероризирана. Но имаше един момент — струва ми се, когато от въпроса ми можеше да се заключи, че не сме наясно, че Уорън е бащата. Реакцията й беше толкова недвусмислено искрена, че незабавно промени отправната точка за преценките ми и аз осъзнах, че дотогава не е говорила чак толкова искрено, колкото би искала ние да вярваме. — Пола отметна косата си от челото. — Нищо не можах да измъкна от нея. Нищо, което да си струва поне малко труда.

— Не бих казал подобно нещо — възрази Тони. — Сега знаем доста повече от това, което знаехме преди разпита. Картината започва да се изяснява.

— Но трябва да намерим Уорън — каза Карол. — Накарах Стейси да проследи движението по кредитната му карта, всички негови известни адреси в електронната поща, шофьорската му книжка и паспорта. Снимката му ще бъде показана в тазвечерните новинарски емисии.

— Сега ще изчезне задълго — каза Пола.

— Тони е на друго мнение. Според него той има мисия, която държи да завърши — нали така?

Потънал в размисъл, Тони се смръщи недоумяващо.

— Какво?

— Мисия. Мисията, която той трябва да завърши.

Тони се почеса по главата.

— Да, така казах. Но ти няма да успееш да го откриеш, Карол — той взе сакото си от стола, на който го беше хвърлил. — Трябва да отида да поговоря с един човек — и се упъти към вратата.

— Да разговаряш с кого? За какво? — попита Карол. Но вратата вече се затваряше зад него.

Стейси не беше единствената, която бе в състояние да се възползва от предимствата на информационната ера. Получеше ли се веднъж съдебно решение, нещата се задвижваха с удивителна бързина. Да вземем например телефонните компании. Веднага щом се върнаха в офиса, Кевин получи нареждане да си издейства достъп до информацията за телефонните контакти на „Ди Пи Ес“ и на Даян Патрик. В рамките на един час успя да открие магистрат, който да подпише съдебното решение, после го сканира и го изпрати по електронен път. Като никога компаниите, предлагащи мобилни и стационарни услуги, също реагираха удивително бързо.

Той установи с учудване, че и мобилните, и стационарните телефони са били ползвани много рядко, и сподели учудването си със Стейси.

— Как мислиш, дали тя не е ползвала телефон, за който не знаем? За еднократна употреба?

— Възможно е — отвърна Стейси. — Но повечето хора, работещи в областта на информационните технологии, предпочитат да общуват по електронен път. Там информацията може да се криптира много по-лесно. Телефоните са ужасно несигурно нещо.

После тя му даде достъп до софтуер, който функционираше като телефонен указател, но на обратния принцип. Само след едно кликване имената и адресите, свързани с въведените номера, започваха да излизат на екрана пред него.

Кевин огледа списъка и установи, че става дума предимно за фирми. Предположи, че повечето са клиенти на „Ди Пи Ес“, но щеше да се наложи да се свърже с всички тях, за да се убеди. Имаше няколко обаждания до гаража на някой си Кар. Кевин предположи, че това е братовчедът, който е получавал пратките за „Ди Пи Ес“, но все пак си записа да попита Амброуз.

Един номер се открояваше сред останалите — прекият телефонен номер на центъра за екологична обработка на отпадъци към общинския съвет на графството. Даян Патрик им се беше обадила в четвъртък сутринта. Разговорът бе продължил осем минути. Нещо подтикна Кевин да постави това обаждане на челно място в списъка и той набра незабавно номера. Последва неизбежното включване на автоматичното меню — наложи му се да премине три нива, докато най-сетне се добра до възможността да разговаря с човешко същество. Представи се и каза:

— Интересува ме повикване, което е постъпило при вас в четвъртък сутринта. Възможно е то да съдържа доказателствен материал, свързан с разследване на убийство.

Знаеше от опит, че думата „убийство“ подтиква бюрократите да реагират удивително бързо.

— Убийство ли? — възкликна жената от другата страна на линията. — Не знаем нищо за никакво убийство.

— Разбира се, че не знаете — Кевин заговори с най-успокоителния тон. — Искам от вас да прегледате архивите си. Считам, че лице, заподозряно в убийство, ви се е обадило в четвъртък и е повикало ваш екип, за да отнесе нещо от дома му. Трябва да знам дали предположението ми е правилно и ако е така, какво са отнесли вашите хора.

— Не съм сигурна дали имаме право да ви дадем такава информация — каза тя колебливо. — Достъпът до нея се определя от закона за защита на личните данни, нали знаете. — Кевин едва се удържа да не изпъшка. — Напоследък прикриването зад закона за защита на личните данни се бе превърнало в условен рефлекс за всички чиновници в страната. — Освен това — продължи тя, — откъде да знам дали наистина сте полицай?

— Предлагам да ви дам данните си, да се консултирате с началника си и после да ми се обадите тук в централата на брадфийлдската полиция, за да ми съобщите какъв е отговора. Не ми се иска да губя време за съдебно решение, но ако началникът ви настоява, ще го направя. Това приемливо ли ви се струва?

— Предполагам — отвърна тя все така неуверено. Кевин й издиктува името, номера и адреса на Даян Патрик, телефонния номер на полицейската централа, после повтори името и чина си. Докато поставяше слушалката на мястото й, си мислеше, че почти сигурно няма да получи обратно повикване от общинския съвет още същия ден, тъй като вече беше почти четири и половина следобед. По-добре щеше да бъде да се заеме с частния сектор.

Тъкмо разговаряше с втория пореден клиент на „Ди Пи Ес“ от списъка, когато Сам му махна с ръка.

— Търсят те от центъра за екологична обработка на отпадъци — подвикна му той. — Споменаха нещо за някакъв фризер.

Кевин приключи разговора и вдигна другата слушалка.

— Сержант Матюс на телефона. Благодаря, че се обаждате толкова скоро.

— Името ми е Джеймс Мелдръм, аз съм началник-отдел в центъра за екологична обработка на отпадъци — отвърна му педантичен глас. — Преди малко сте разговаряли с моя подчинена.

— Точно така. Във връзка с обаждането на Даян Патрик от фирма „Ди Пи Ес“ във вашия център.

— Консултирах се с инструкциите, с които разполагам, и прецених, че съм в състояние да ви предам исканата информация — човекът замълча, сякаш очакваше аплодисменти.

— Благодаря, много съм ви задължен — отвърна Кевин, осъзнал с известно закъснение какво очакват от него.

— Даян Патрик е помолила да изпратим екип, който да отнесе от дома й голям фризер. Нашите хора са изпълнили поръчката вчера сутринта.

— Голям фризер? — повтори Кевин, обзет от внезапна възбуда. — Празен ли е бил?

— Ако не е бил, нашите служители нямаше да го вземат.

— Знаете ли къде се намира той сега?

— Имаме специален терен за складиране на хладилници и фризери, преди те да постъпят за преработка. По закон преди началото на преработката сме длъжни да вземем определени мерки, съобразно изискванията за безопасност. Следователно и този уред е бил отнесен на този терен — Мелдръм очевидно се наслаждаваше на подробностите от работата си — както и на познанията си по граматика.

— А дали е все още там? Дали вече не е заминал за преработка?

— За съжаление регистрираме известно закъснение в темповете на реалната преработка. Поради което мога да ви отговоря с „да“ — уредът сигурно е там. Заедно с още много други, смея да допълня.

— Можете ли да идентифицирате фризера, изнесен от дома на Даян Патрик? — Кевин стисна палци.

— Лично аз не, нали разбирате. Но не е изключено служителите, които са били натоварени с изнасянето му, да са в състояние да посочат с относителна точност уреда, принадлежал на госпожа Патрик.

— А дали тези служители са все още на работа?

Мелдръм захихика. Кевин си каза, че друга дума не би дала достатъчно точно определение на звука, който издаде.

— Божичко, разбира се, че не. Не и толкова късно следобед. Те започват работа в седем сутринта. Убеден съм, че ако пристигнете утре в седем в нашето депо, те с радост ще ви помогнат.

Кевин си записа как да стигне до депото и имената на служителите, с които трябваше да говори. Благодари на Мелдръм, а после се облегна на стола си. На луничавото му лице грееше доволна усмивка.

— Приличаш на котка, която най-сетне е докопала канарчето — отбеляза Сам.

— Ако убиец се постарае да се отърве от голям фризер точно по времето, когато изтребва жертвите си, според мен можем да предположим с известна сигурност, че бихме открили някакъв доказателствен материал във въпросния фризер, ти как мислиш?

Тони откри Алвин Амброуз в офиса на екипа. Той се занимаваше със списъка на клиентите на „Ди Пи Ес“, който фигурираше на сайта на фирмата.

— Опитвам се да открия някой, който е поддържал и извънслужебни контакти с Уорън Дейви — поясни той, когато Тони го попита какво прави. — Засега няма резултат.

— Питах се… би ли ме закарал до гаража на братовчеда на Дейви, как му беше името?

Амброуз го погледна накриво.

— Добре де, добре, редно беше да изпратя рапорта и на вас. Бил Кар — това е името му — той се усмихна унило. — Не може без шеги между колеги, нали така?

Тони се усмихна едва доловимо.

— Щом казваш. Та може ли да ме закараш дотам?

Амброуз надигна едрото си тяло.

— Няма проблеми. Но не ми се вярва той да знае къде е Дейви. Вече разговарях с него днес следобед.

— И аз не мисля, че знае — отвърна Тони. — Но аз и нямам намерение да говоря с него за това. Бих отишъл сам, но можеш да ми вярваш, че на този свят надали има човек, който да се ориентира по-зле от мен. Ако тръгна сам, вероятно ще се въртя из Южен Манчестър до неделя.

— Да не мислиш, че аз ще се справя по-добре? Не забравяй, че съм от Устър.

— Което ще рече, че все пак имаш малко предимство в сравнение с мен.

Докато пътуваха, Тони разпитваше Амброуз за живота му в Устър и за екипа от полицията на Уест Мърсия, е който работеше. Амброуз му обясняваше, че според него Устър е чудесен малък град, отлично място за отглеждане на деца — достатъчно малък, за да се знае къде какво става, но и достатъчно голям, за да не предизвиква клаустрофобия. Разговорът им помагаше да запълват времето, а и Тони нямаше нужда да обмисля предстоящия си разговор с Бил Кар. Той вече си беше изяснил темата.

Амброуз зави в сляпата уличка и му показа гаража. Бяха успели да пристигнат навреме — Бил Кар, застанал с гръб към тях, тъкмо спускаше тежките ролетни щори пред вратата.

— Не се засягай, Алвин, но наистина мисля, че ще се справя по-добре сам — каза Тони, излезе от колата и затича, за да стигне до Кар, преди той да си тръгне.

— Бил? — извика Тони.

Кар се обърна и поклати глава.

— Закъснял си, приятел. Приключих за днес.

— Не, няма проблем, не те търся по работа — Тони протегна ръка. — Казвам се Тони Хил, работя с брадфийлдската полиция. Ще ми отделиш ли малко време да поговорим?

— Във връзка с онази история с колата на Уорън, заради която идваха и онзи ден? Нали казах на човека, който дойде тогава — аз само помагам на братовчед си, нямам нищо общо с бизнеса им или с каквото и да било друго, свързано с тях. — Очите му шареха, сякаш търсеше зад гърба на Тони възможност да се измъкне. Той вдигна яката на джинсовото си яке и пъхна ръце в джобовете на джинсите си, заемайки отбранителната поза на гузно дете.

— Няма значение, аз искам само да поговорим малко за Уорън и Даян — каза Тони с топъл и поверителен тон. — Да отидем ли някъде да пием по една бира? Аз черпя.

— Той е оплескал нещо, нали? Нашият Уорън? — Кар изглеждаше обезпокоен, но не и учуден.

— Няма да се лъжем, по всичко личи, че е така.

Кар изду бузи, после изпухтя.

— От известно време много се е променил. Държи се така, като че ли нещо му тежи. Мислех, че е нещо свързано с работата, нали разбирате? Немалко хора са на ръба на фалита в наши дни. Но той така или иначе не би говорил за това с мен, не сме чак толкова близки.

— Ела да пийнем нещо все пак — каза меко Тони. — Къде наблизо може да се намери добра бира?

Двамата се упътиха мълчаливо към една кръчма на ъгъла. Навремето тук се бяха събирали да пийнат работници, но междувременно заведението беше обновено и превърнато в пристан за по-претенциозни представители на средната класа. Тони предполагаше, че през седемдесетте години старата кръчма е била тотално променена със средствата на някоя от големите пивоварни, а наскоро е възстановена като имитация на някогашното заведение, включително с възстановяване на някогашния под от чамови дъски и неудобните столове с извити облегалки.

— По-късно тук човек не може да се обърне от шибани студенти, но по това време на деня се търпи — каза Кар, когато двамата се облегнаха на бара, отпивайки от съвсем приличната светла бира на някаква малка пивоварна със смехотворно име.

— Отдавна ли са заедно Даян и Уорън? — попита той.

Кар се позамисли за миг, върхът на езика му се плъзна към ъгълчето на устата.

— Ами трябва да са станали вече шест или седем години. Познаваха се отпреди, доста бавно загряха, че се харесват.

Тони беше познавач на този тип връзки и бавното събуждане на жарта, затрупана под пепел. Знаеше също така, че от тази жар понякога така и не лумват пламъци.

— Сигурно е помогнало и това, че са работели заедно — беше единственото, което отбеляза в отговор.

— Струва ми се, че нашият Уорън не би могъл изобщо да поддържа връзка с жена, която не е потънала до уши в компютрите, също като него. Той никога не е можел да говори за нещо друго. Получи първия си компютър, когато беше още в началното училище и оттогава никога не се е интересувал от нещо друго — той отпи от бирата и избърса пяната от горната си устна с опакото на ръката си. — Предполагам, че в нашия род той е наследил ума, а аз — хубостта.

— Разбират ли се Даян и Уорън?

— Така ми се струва. Нали ви казах, не се виждах често с тях, освен по работа. Нямахме много общи интереси, нали разбирате? Уорън дори не обичаше да гледа футбол — по тона на Кар личеше, че в неговите очи това е описание на човек с клинични отклонения в психиката.

— Аз съм от „Брадфийлд Вик“ — заяви Тони. Думите му дадоха сигнал за началото на обширно отклонение от темата, включващо спомени за размазване на „Манчестър Юнайтед“, „Челси“, „Арсенал“ и „Ливърпул“. Към края на отклонението Кар вече възприемаше Тони като приятел. Докато пиеха втората пинта, Тони отбеляза:

— Но нямат деца, нали?

— Вие имате ли деца?

Тони поклати глава.

— Аз имам две от бившата ми жена. Виждам ги на две седмици и ми липсват, нали разбирате? Но не мога да отрека, че ми е по-лесно да не трябва да се занимавам с тях денонощно, седем дни в седмицата. А пък Уорън никога не би могъл да се справи с такова нещо. Имаше нужда от лично пространство, а човек никога не може да си осигури такова нещо, когато около него има деца.

— Прекалено често се случва хората да решат да имат деца, а после да приемат като сериозен шок мисълта, че трябва и да общуват с тях.

— Именно — Кар почука с пръст по бара, за да подчертае думите си. — Уорън беше достатъчно интелигентен, за да прецени, че не става за такива работи. И се постара да не рискува.

— Какво искаш да кажеш? — Тони застана нащрек.

— Направи си вазектомия, още когато беше студент. По онова време се виждах по-често с него. Уорън още тогава имаше съвсем ясни планове за бъдещето си. Знаеше, че е интелигентен и че има добри гени. Но тъй като същевременно беше убеден, че не става за родител, му хрумна да стане донор на сперма. Напълни малката пластмасова чашка, взе парите, а после отиде да се подложи на стерилизация. Какво казваше той тогава? Спомням си го, защото ми прозвуча много добре… „Така си осигурявам потомство, без да нося отговорност за него“. Да, така беше.

— И никога ли не съжали за това решение?

— Доколкото ми е известно, не? Но така и не посмя да каже на Даян. Тя беше луда на тема бебета, особено през последните три-четири години. Уорън казваше, че го побърква с настояванията си. Не преставала. Не я интересувало нищо друго. А понеже той не й беше казал в началото на връзката им за вазектомията, стана напълно невъзможно да й признае сега. Толкова повече, че беше споменавал пред нея, че е бил донор на сперма. Наистина започна да става смешно. Мъкнеха се по клиники за изкуствено оплождане, а той си траеше за вазектомията. На края тя се реши да опита и с донорска сперма, но вече беше станало късно. Тя е шест години по-възрастна от него, беше минала четиридесетте и яйцата й ставаха вече само за пържене.

— Значи тя така и не е разбрала истината? — попита небрежно Тони.

— Занасяте ли се? Ако беше разбрала, щеше да го убие.

Тони се взираше в бирата си.

— Точно това си мислех и аз — отвърна той.