Скритият пожар

Глава 10

За Пола не бяха необходими повече от трийсет секунди, за да прецени, че шефът беше единственият човек в Северната регионална полиция, според когото включването на екипа за особено тежки престъпления в тяхното разследване беше добра идея. Беше й казано да се представи в общото помещение и да потърси сержант Франи Райли, за да получи брифинг. Когато влезе, първият човек, към когото се обърна, само сви рамене, посочи зад себе си с палец и каза:

— Онзи там, едрият, с цигарата.

Разбира се, пушенето беше забранено в сградите на Брадфийлдската полиция от години. Въпреки това в ъгъла на устата на набития детектив, към когото насочиха Пола, висеше цигара. Не беше запалена, но мрачният поглед, който й отправи той с тъмните си очи, подсказваше, че е склонен да я запали при най-малкото предизвикателство. Докато прекосяваше стаята, Пола си каза, че този човек сякаш бе оцелял от най-тежките времена в ръгби лигата. Счупен и зле наместен нос, уши с различна големина, шията сякаш липсваше.

— Аз съм детектив Макинтайър — каза тя. — Пола Макинтайър.

После протегна ръка. Франи Райли се поколеба за миг, после нейната ръка потъна в неговата. Стискаше здраво, но дланта му беше учудващо мека.

— Франи Райли. Доколкото знам, вие там сте супер екипът. Не знам какво си е наумил шефът — губи ви времето, а ние излизаме някакви шибани кретени. — Той се намръщи още повече. Веждите му бяха така надвиснали над очите, а под тях се издуваха такива торбички, че Пола се запита как ли изобщо вижда.

— Да се надяваме, че е така.

Той наклони озадачено глава на една страна.

— Моля?

— Бих била много щастлива, ако се окаже, че и вие, и ние си губим времето, когато Даниъл Морисън се появи отнякъде жив и здрав, с онова характерно изражение, което подсказва, че току-що е изчукал някое гадже. Не сте ли на същото мнение? — Пола включи чаровното си излъчване на максимум и извади цигарите си от джоба на якето. — Та къде тук може да се пуши?

Покривът на северния полицейски участък в Брадфийлд предлагаше един от най-хубавите изгледи към града. Сградата на участъка, издигнат на върха на Колиъри Хил, се извисяваше над всички постройки в околността. В ясни дни оттук се виждаха по-забележителните сгради в центъра, по-далечният стадион на „Брадфийлд Виктория“ и парковете, белите дробове на града от епохата на Индустриалната революция до наши дни. На север до хоризонта се простираше хълмиста пустош, а лентите на пътищата се провираха между заоблените възвишения. По някакъв начин един плексигласов заслон от автобусна спирка се беше озовал на покрива, осигурявайки защита от ветровете и дъжда на пушачите; несъмнено нито едно от определените за пушене места в Брадфийлд не можеше да се похвали с такава гледка.

— Хубаво местенце — отбеляза Пола, сядайки на тясната пластмасова скамейка в заслона. — Още никой ли не е съобщил в участъка за отмъкнат заслон на спирка?

Райли се засмя — беше особен, гъргорещ звук, наподобяващ на звука, който издават запушени канализационни тръби, когато ги прочистват.

— Няма опасност — шефът има страх от височини, така че тук сме на сигурно място. И така, какво искате от мен, детектив Макинтайър?

— Надявах се, че ще ми обясните докъде сте стигнали в работата си по случая Даниъл Морисън. Така че да не ми се налага да повтарям вече свършеното от вас.

Той изсумтя.

— Доколкото ми е известно, вие, елитните копелета, правите точно така — почвате от самото начало, повтаряте всичко, което вече е било направено, а после обирате лаврите?

— Вероятно имате предвид някакъв набор от гадни копелета, но не и нас, сержант — Пола се извърна, за да запази пламъчето на запалката от вятъра, докато палеше цигарата си. Почувства веднага как се успокоява от замайващия танц на никотина в мозъка й. Умееше да прониква през защитата на хората, с които разговаряше. Знаеше, че именно затова Карол Джордан я цени толкова високо, но не се беше опитвала да анализира особено задълбочено подхода си, за да не го унищожи в процеса на разглобяване. Затова и сега, без да се замисли особено, отправи съучастническа усмивка към Франи Райли. — Предполагам, че напълно владеете положението.

Забелязваше се видимо как Райли се отпусна.

— Умно момиче.

— Като че ли не се тревожите особено много за Даниъл. Да разбирам ли, че според вас просто е избягал от къщи?

Райли сви месестите си рамене.

— Не мисля, че става дума точно за бягство, просто момчето има нужда от малко приключения. Както сама казахте, най-вероятно ще се появи, излъчващ сексуално удовлетворение.

— Какво ви кара да мислите така?

Райли смукна рязко и агресивно от цигарата си и заговори, издишвайки дима.

— Разглезено малко лайно. Ненагледното детенце на мама и татко. Няма абсолютно никаква причина да бяга от къщи, тъй като явно у дома получава всичко, което пожелае.

Пола реши засега да не задълбава в тази насока. Опитът й говореше, че през първите няколко дни след нечие изчезване е трудно да си съставиш пълна картина за семейството на изчезналия. На пръв поглед може и да изглеждаше, че Даниъл не се е нуждаел от нищо, но понякога и това можеше да означава, че детето не е било доволно от живота си.

— Изключихте ли възможността да е бил отвлечен?

— Ако ставаше дума за отвличане, или родителите изобщо нямаше да се свържат с нас, или междувременно щеше да бъде поискан откуп. Освен това бащата не е подходящ обект за такава работа. Има пари, но не такива, че отвличането да си струва риска.

Райли смукна за последен път от цигарата, която догоря до самия филтър, и стъпка угарката с движение, което сякаш слагаше точка на темата.

— Кога е бил видян за последен път?

Райли се протегна, после извади нова цигара.

— Учи в „Уилям Мейкпийс“. В понеделник след училище тръгнал към центъра с автобуса. Бил сам, но двама от съучениците му седели близо до него. Всички слезли на Белуедър Скуеър. Другите момчета влезли в някакъв магазин за компютърни игри. Казват, че видели как Даниъл прекосява площада в обратната посока.

— Към Темпъл Фийлдс?

Пола не можа да овладее тръпките, които плъзнаха по гърба й и нямаха нищо общо със студения вятър, надигнал се откъм мочурищата.

— Точно така.

— А после?

Райли пак сви рамене.

— Е, още не сме го обявили за издирване, затова и все още стотици досадници не ни губят времето с разкази как са го видели на разни места от Ландс Енд до Джон О’Гроутс9. — Той застана на входа на заслона и се загледа към града — очевидно считаше, че е приключил с обясненията. И точно когато Пола беше готова да го отпише като лениво копеле, Райли я изненада. — Хвърлих едно око на записите от контролните камери в центъра на града — поде той. — Момчетата казват истината. Вижда се как Даниъл прекосява площада, после тръгва по една странична улица, която води към Темпъл Фийлдс. — Е, вие сте доста по-наясно от останалите с това, което става в този район, нали?

За миг Пола се усъмни, че той намеква нещо за сексуалната й ориентация.

— Моля? — тонът й беше достатъчно остър, та да подскаже, че няма намерение да приема безропотно прояви на хомофобия.

— Вие сте онази, същата, нали? Момичето, което го отнесе, когато операцията с агент под прикритие в Темпъл Фийлдс се провали?

Пола беше почти готова да предпочете той да бе подметнал нещо за сексуалните й предпочитания, както й се бе сторило първоначално. Тя едва не умря в една мръсна стая сред онзи лабиринт от улици и улички, защото един убиец почти бе успял да надхитри дори Тони Хил. После, когато в психическо отношение се озова на ръба на пропастта, обратният път към съвземането се бе оказал тежък и несигурен, и тя надали би успяла да го извърви без подкрепата на Тони. Дори сега, когато можеше да се каже, че се е възстановила, все още ненавиждаше мисълта, че онези дни бяха част от нейното минало.

— Да, аз съм — каза тя. — И напълно съзнавам, че покритието, което контролните камери осигуряват в Темпъл Фийлдс, все още е нищожно.

Райли вдигна палец и кимна в знак, че одобрява думите й.

— Би било лошо за бизнеса. Сега вече го наричат „гей център“ и се счита, че мястото е прочистено, с модерните барове и лъскавите ресторанти, но ние с вас знаем истината. Собствениците на секс шопове, проститутките и сводниците, дилърите на дрога не искат клиентите им да бъдат регистрирани от камерите. Така че още в мига, когато Даниъл потъва в Темпъл Фийлдс, ние сме прецакани.

— Не е ли възможно някой да го е видял да напуска района?

Райли се почеса по шкембето.

— Местата, откъдето би могъл да излезе, са прекалено много. Би трябвало да се включат прекалено много хора в издирването на някакъв изчезнал тийнейджър. Нали знаете как стоят нещата. А и да го направим, пак няма никаква гаранция за успех. Може и сега да е там, надрусан в нечий шибан апартамент — от онези, модерните жилища в сградите на някогашните складове. А може и да е бил изнесен в багажника на някоя кола и това е нещо, което ние няма как да разберем.

— Това не е добре — Пола се изправи, застана до Райли и също се загледа към града, който се простираше в краката им. Някъде там, пред тях, бе скрит ключът към изчезването на Даниъл Морисън. Но от тяхна гледна точка този ключ със същия успех би могъл да бъде и в Исландия. — Никак не е добре.

— И какво смятате да предприемете сега? Да разговаряте с родителите?

Тя поклати глава.

— Аз не вземам решенията. Но ще посъветвам шефката да не се намесва, докато не настъпи някаква промяна. По всичко личи, че вие вече сте направили всичко, което би могло да се направи.

Райли явно не беше очаквал подобно нещо.

— Така е — той не съумя да прикрие учудването си. — Ако до утре сутринта няма никакво развитие, най-вероятно ще свикаме пресконференция с родителите. Ще ви предупредя навреме.

Пола изгаси цигарата си.

— Благодаря, сержант Райли — тя чувстваше, че той я следи с очи, докато прекосяваше покрива към противопожарната стълба. Доколкото можеше да прецени, беше спечелила нов приятел. Денят не беше изгубен.

Тони се озърна в претъпкания индийски ресторант. Двамата с Карол идваха в това заведение в покрайнините на Темпъл Фийлдс още откакто работеха по първия си общ случай и въпреки промените в обстановката и смените на готвачите, ресторантът бе все така оживен и си оставаше един от най-добрите в града. Навремето той се безпокоеше, че масите са разположени толкова близо една до друга, че на хората можеше да им се отще да ядат, ако дочуеха разговорите, които обикновено двамата с Карол водеха, но тук беше толкова шумно, че беше изключено да се следят разговорите на съседните маси. И така, ресторантът се утвърди като обичайното им място за срещи. Тони предполагаше, че и двамата го харесват, защото е неутрално, ничия земя, където нито един от двамата нямаше териториално предимство в сложните сблъсъци, съпътстващи отношенията им.

Той отново погледна часовника си и този път, когато вдигна очи, видя Карол, която си проправяше път през пълния с хора салон към него. Бузите й се бяха зачервили от вечерния хлад, затова и очите й изглеждаха по-яркосини. Гъстата й руса коса имаше нужда от подстригване, падаше, разчорлена и непокорна, около лицето й. Ако някой го попиташе, Тони би си признал, че предпочита сегашния й вид пред елегантната завършеност на току-що направена прическа. Но нямаше изгледи някой да му зададе такъв въпрос, най-малко пък Карол.

Тя се отпусна на стола си с тежка въздишка, смъкна палтото от раменете си и се пресегна към запотената бутилка бира пред себе си. Чукна я в бутилката на Тони и отпи голяма глътка.

— Така вече е по-добре — каза тя. — Ожаднях от бързане да дойда навреме.

— Добре ли мина денят? — Тони вече знаеше отговора; бяха тук, защото в съобщението, което му беше изпратила, тя го канеше да празнуват.

— Така ми се струва — отвърна Карол. Сервитьорът се плъзна към тях и се закова край масата, а те изредиха незабавно поръчките си, без изобщо да прибягват до менюто. — Мисля, че се добрахме до улики, които ще ни помогнат да разрешим един случай отпреди четиринайсет години. — Тя описа набързо новите улики, които потвърждаваха вината на Найджъл Барнс. — Хубавото е, че Стейси успя да сведе до минимум местата, където е възможно да е било хвърлено тялото, затова и от полицията на Къмбрия се съгласиха да изпратят екип водолази да го търсят. Изпратих Сам да поддържа връзката между тях и нас.

— Чудесно сте се справили. Това би трябвало да ви осигури медийното присъствие, което ще принуди Блейк да ви остави на мира.

Тя изкриви уста.

— Не съм убедена. Предполагам, че той ще определи успеха ни като нещо, което би могъл да направи всеки, който се заеме със студени досиета — но няма да е прав. Разбираш ли, повечето детективи не биха си направили труда да продължат да се занимават със случая, след като веднъж констатират, че Найджъл Барнс е напуснал тази къща — за разлика от Сам. Повечето криминалисти биха приели това като извинение да зарежат случая. А хората от моя екип са нещо по-различно. Разсъжденията им се движат не само по права линия, но и по далеч по-сложни траектории. Трудно е да се обясни на човек като Блейк какво означава това на практика.

— Особено като се има предвид, че той не иска да разбере — допълни Тони.

Карол се усмихна иронично.

— Именно. Но хайде тази вечер да не мислим за това, просто да се радваме на факта, че моите хора са на прага на поредния си успех.

— Добра работа вършите вие. Тежко е, когато се налага да кажеш на близките, че най-страшните им кошмари са се оказали истина, но поне слагате край на несигурността. А и винаги има значение убиецът да бъде предаден на правосъдието. Това е старо клише, но отговаря на истината. Вие сте застъпници на мъртвите, действате в тяхно име.

Тони й се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици. Беше доволен, че вечерта започва толкова добре. Имаше предчувствието, че нещата може да не продължат да се развиват все така гладко.

Поднесоха им блюдо със зеленчуци и панирани късчета риба, и двамата започнаха да пълнят чиниите си. Възцари се почтително мълчание и те се заеха с вечерята. Най-сетне Тони въздъхна доволно и каза:

— Нямах представа, че съм бил толкова гладен.

— Ти винаги казваш така — Карол говореше неясно, защото устата й беше пълна с последната хапка хрупкава панирана риба и крехък карфиол.

— Защото винаги истината е такава — отвърна Тони. — Е, аз пък съм доволен, защото Джеймс Блейк може и да не желае да работи с мен, но други явно се нуждаят от услугите ми. Днес ми се обадиха с молба да дам консултация във връзка с едно убийство, така че очевидно все още съм търсен.

— Това е чудесно? Познавам ли човека, който ти се обади? — задоволството на Карол изглеждаше искрено. Тони обаче не беше уверен, че доброто й настроение ще се задържи.

— Стюарт Патърсън, инспектор от криминалната полиция.

Карол се смръщи и поклати глава.

— Името не ми говори нищо.

— От Уест Мърсия.

По лицето й се изписа изненада, после чертите й застинаха.

— Уест Мърсия? Заминаваш за Устър? — той долови очакваното обвинение в тона й.

— Там имат нужда от мен, Карол. Не съм търсил тази работа. Тя ме намери — не му се искаше да създаде впечатление, че се оправдава, но знаеше, че точно така изглежда.

— Не си бил длъжен да се съгласиш.

Тони вдигна ръце във въздуха.

— Никога не съм длъжен да приема. И винаги се налага да го направя. Знаеш това много добре. Току-що вече го казах — ние сме единствените, които се застъпват за правата на мъртвите.

Карол сведе глава.

— Съжалявам. Прав си. Просто ми се стори… и аз не знам. Когато се опитах да поговоря с теб за баща ти, ти едва не ми откъсна главата. Настояваше, че не искаш да имаш нищо общо с тази история. А сега се възползваш от първата отворила се възможност, за да заминеш за града, където той е прекарал по-голямата част от съзнателния си живот. Ще вървиш по улиците, по които е вървял и той, ще виждаш сградите, които е виждал той, вероятно ще влизаш в кръчми, чиито посетители го познават.

— Не мога да променя това, Карол. Нали не аз съм отишъл в Устър да убия и обезобразя едно четиринайсетгодишно момиче с надеждата, че полицията на Уест Мърсия ще ме повика да съставя профил на престъпника? Това е работата, която умея да върша най-добре, благодарение на нея чувствам, че живея. Наистина ме бива в това отношение и съм в състояние да помогна — той замълча, защото се появи сервитьорът и двамата си поръчаха основните ястия.

Когато отново останаха насаме, тя поде:

— И ще продължаваш ли да се преструваш, че нищо не те свързва с този град, когато се озовеш там?

— Това не би било преструвка. Наистина нищо не ме свързва с Устър.

Карол се изсмя сухо, докато трупаше пиле „карани“ върху парче хляб „нан“.

— Да, разбира се, като изключим това, че притежаваш къща в Устър и жилищна лодка, която също се намира там.

— Това не е връзка, а случайност.

Тя го загледа продължително, в очите й се четяха нежност и съчувствие.

— Няма да устоиш, Тони. Ако се опиташ, това винаги ще те гризе отвътре.

— Доста мелодраматична реплика за човек като теб — отвърна той, опитвайки се да отклони загрижеността й. — Къде е прагматичната личност на главен инспектор от криминалната полиция?

— Опитва се да те накара поне веднъж да погледнеш открито към собствените си нужди. През целия си живот си се опитвал да поправиш стореното зло. Правиш го за пациентите си, правиш го, когато съставяш за нас психологически профили на престъпници. Правиш го за хора, на които държиш, за хора като Пола например — и за мен самата. Единственото, което искам от теб, е този път да проявиш егоизъм и да направиш същото за себе си — тя се пресегна през масата и постави ръка върху неговата. — Познаваме се отдавна, много отдавна, Тони. Всеки от нас знае доста за начина, по който е била наранена психиката на другия. Винаги, когато си откривал възможности да ми помогнеш, си се възползвал от тях. Защо не искаш да ми позволиш да направя същото за теб?

В гърлото му заседна гореща буца, като че ли беше лапнал някоя от лютите чушки, без да я сдъвче. Той поклати глава, побутна чинията си настрани и каза с усилие:

— Единственото, което искам, е да върша работата си.

— Знам — Карол говореше меко, гласът й едва се чуваше поради шума в ресторанта. — Но съм убедена, че ще си вършиш и работата по-добре, ако осъзнаеш, че имаш нужда да се примириш с миналото си.

— Може би — Тони отпи малко бира и се покашля. — Може и да си права — той успя да се усмихне едва забележимо. — Няма да се откажеш, нали?

Тя поклати глава.

— Как бих могла? Не ми е приятно да гледам как страдаш, защото отказваш да приемеш някои неща.

Тони се засмя.

— Извинявай, но като че ли все пак тук аз съм психологът.

Карол върна чинията му на мястото й.

— А пък аз уча бързо. Сега си изяж вечерята и ми позволи да ти разкажа какво съм успяла да открия.

— Печелиш — каза той покорно и посегна към вилицата си.

— Не твърдя, че това, което знам, може да състави цялостна картина — поде Карол. — Но все пак е някакво начало. Първата добра новина е, че той няма досие в полицията. Не е регистрирано дори да е нарушавал правилника за движение — с изключение на един-два случая през 2002 година, когато е карал с превишена скорост. Вероятно се дължи на факта, че точно тогава на най-близкия главен път до къщата му са били инсталирани контролни камери на пътна полиция.

— После се е научил да внимава — Тони започна да се храни бавно, хапка по хапка.

— Втората добра новина — искам да кажа, това вероятно е било добре за него, не и за хората около него — е, че смъртта му е настъпила много бързо. Не е бил измъчван от хронични и тежки заболявания, не е имало дълъг и мъчителен период на старческо оглупяване. Починал е от масивен инфаркт. Бил на някакво събиране на собственици на лодки като неговата и паднал на кея, докато отивал към лодката си. Когато линейката пристигнала, вече си бил отишъл.

Тони започна да си представя как се е случило. Внезапната, сковаваща, остра болка. Усещането, че губиш контрол над тялото си. Мъчителното съзнание, че това е краят. Връхлитащият мрак. Ужасяващата самота, отсъствието на хората, които е обичал. Нямал е възможност да се сбогува. Нямал е възможност да поиска прошка.

— Имал ли е представа, че съществува възможност да получи инфаркт?

— Вероятно не. Поставена му е била диагноза „исхемична болест на сърцето“, но това очевидно не се отразило на начина му на живот. Играел голф, обикалял каналите с лодката си, и продължавал да ходи на работа. Изпушвал по една пура вечер, всеки ден изпивал почти цяла бутилка червено вино, няколко пъти седмично посещавал с удоволствие скъпи ресторанти. Общо взето, човек не се държи така, ако си е поставил за цел да живее дълго и да не боледува.

Тони поклати глава.

— От къде успя да научиш всичко това?

— Нали съм инспектор от криминалната полиция. Обадих се в отдела, където работи следователят, установил причината за смъртта.

— И оттам ти разказаха всичко това? Не се ли поинтересуваха защо държиш да знаеш? — Тони знаеше, че няма защо да се чуди на доказателствата, че държавата не гарантира на гражданите неприкосновеност на личното пространство, но все още имаше случаи, когато се удивляваше на лекотата, с която можеше да се добереш до предполагаемо поверителна информация.

— Всеки би могъл да се поинтересува — додаде той.

— Да, следователят ми зададе този въпрос. Успокоих го, че не сме намерили нищо нередно около смъртта на Едмънд Блайт, казах просто, че проверяваме дали човек от нашия район не се е опитал да се представя като него. При това положение съвсем естествено бих имала нужда от някои подробности — тя се ухили доволно и изяде една лъжица яхния от леща.

— Много си изобретателна. Никога не бих се сетил за нещо такова.

Карол повдигна вежди.

— И това го казваш ти? Знам как по време на разпит мислите ти се движат по траектория, по-усукана от тирбушон. Аз самата никога не бих се сетила за някои от нещата, които за теб са втора природа, особено когато се опитваш да проникнеш в нечие съзнание.

Той сведе глава в знак на съгласие с думите й.

— Така е. Е, благодаря за всичко това. Права си, оказва се, че не е чак толкова страшно да го знам.

— Има и още. Готов ли си да го изслушаш?

Той почувства отново как застава нащрек, как стомахът му се свива.

— Не съм сигурен.

— Струва ми се, че нищо от това, което успях да науча, не би могло да ти създаде някакъв проблем — каза внимателно Карол. — Не бих настоявала толкова да ти го разкажа, ако мислех, че може да те разстрои по някакъв начин.

Той се озърна в претъпкания ресторант. Ако можеше да се съди по лицата на хората, насядали около масите, тук бяха представени всички аспекти на човешкия живот. Любов, бизнес, разногласия, приятелство, радост, тъга, семейни връзки, първи срещи. Всеки човек в тази зала разполагаше с потенциал за осъществяване на някое от тези междуличностни отношения. От какво толкова се боеше той? Нима нещо, свързано с един покойник, който не е знаел нищо за самия него, докато е бил жив, би могло да го засегне по някакъв начин? Обърна се отново към Карол, която като че ли не бе откъсвала поглед от лицето му. Каза си, че появата й в живота му е голям късмет — въпреки че упорството й понякога го вбесяваше.

— Давай — каза той.

— Умен човек е бил баща ти…

— Той не е мой баща — прекъсна я Тони, почувствал незабавно пристъп на гняв. — Моля те, Карол. Никакво настояване няма да ме накара да приема това.

— Извинявай, извинявай. Не беше умишлен опит да ти го натрапя. Казах го, без да мисля, това е всичко. Как би предпочел да го наричам?

Тони сви рамене.

— Едмънд? Блайт?

— Приятелите му го наричали Артър.

— Тогава и Артър ще свърши работа — той загледа мрачно чинията с храна пред себе си. — Извинявай, че ти се сопнах. Но не съм в състояние да мисля за него по този начин. Наистина не съм. Казвал съм го и преди: думата „баща“ предполага някаква връзка. Добра или лоша, открита или не, любов или омраза. Но между нас не е съществувала връзка от какъвто и да било вид.

Изражението на Карол говореше недвусмислено, че съжалява.

— Та така, Артър бил умен човек. Основал фирмата си „Сърджинк“, няколко години след като ти си се родил. Не съм наясно с какво се е занимавал преди това. Разговарях с една служителка на „Сърджинк“, която е работила във фирмата в продължение на трийсет години, но и тя не знаеше нищо за живота на Артър, преди той да се появи в Устър — известно й беше само това, че е дошъл някъде от север.

Той отвърна с крива усмивка.

— Вероятно от Халифакс, защото по онова време майка ми е живеела там. И така, с какво се занимава компанията „Сърджинк“?

— Обяснението включва много технически подробности, но идеята е, че произвеждат хирургически инструменти за еднократна употреба. За времето си Артър бил новатор в този бизнес — развил няколко серии хирургически инструменти за еднократна употреба, произвеждани от материали, подлежащи на рециклиране, някакво съчетание от метал и пластмаса. Тоест материалите не се изхвърляли, а се ползвали за повторно производство. Не ме питай какво му е уникалното на производствения им процес, но явно има нещо такова. Получил патент за него. И това е само един от няколкото негови патенти. — Усмивката омекоти чертите й, и това му напомни защо хората често подценяваха силата на характера й. — Оказва се, че не си първият от твоя род, който проявява способност за нетрадиционно мислене.

Напук на твърдото си решение, Тони неволно изпита задоволство от наученото.

— Независимо от недостатъците си, майка ми също има подобна способност. Но е приятно да се узнае, че не съм наследил склонността си към творчески подходи само от нея.

Изражението на Карол стана сурово, когато той спомена майка си. В това нямаше нищо чудно. Антагонизмът между двете жени пламна още от първата им среща. Тони лежеше в болница, възстановявайки се от жестокото нападение на един от пациентите в „Брадфийлд Мур“ и съвсем не беше способен да изпълнява ролята на буфер между двете. А пък когато намесата на Карол попречи на Ванеса да му отнеме с измама наследството, завещано му от Артър Блайт, взаимната им омраза окончателно се затвърди.

— Е, съществува една голяма разлика между Артър и Ванеса — продължи Карол. — Ако се съди по разказите на всички, Артър е бил добър човек. Освен че е бил талантлив, по всичко личи, че е бил и добър работодател — във фирмата му е бил възприет принципът на дялово участие на служителите в печалбите. Бил много общителен, приятен събеседник, а освен това и щедър. Във фирмата му имало около двайсет и петима служители и той знаел всичко за техните семейства. Помнел имената на децата им — такива неща. Преди две години, когато продал фирмата, завел всичките си служители заедно със съпрузи и партньори на хотел в провинцията за един уикенд, с всички екстри, без да пести парите.

Карол замълча, очаквайки неговата реакция.

Тони събра сили, за да оправдае очакванията й с отговора си:

— Нищо чудно, че хората са го харесвали.

— Единственото, което никой не е можел да разбере, било защо така и не се оженил. През всички тези години, докато жената, с която говорих, е работела във фирмата му, той не се явил нито веднъж на някой празник, съпровождан от жена. Един-двама от подчинените му предполагали, че е хомосексуален, но тя не мислеше, че в това има нещо вярно. Твърдеше, че имал интерес към хубави жени. Мислеше, че може да е овдовял или да се е развел, когато е бил много млад. Затова и проверих в Семейния архив. Не се е женил никога.

Тони се засмя.

— По всичко личи, че в отношенията си с жените е бил също толкова неумел като мен.

„И най-вероятно по същата причина. Ванеса е съсипала не само мен, но и него“.

Карол, която сякаш прочете мислите му, отбеляза.

— Е, може да се каже, че в двата случая има влияние на един и същ фактор.

Тони взе бирата си.

— Ванеса е чиста отрова. Но все пак не мога да обвинявам нея за всичко.

По изражението на Карол си личеше, че не е съгласна с думите му.

— Е, със сигурност може да се каже, че щом Артър е успял да се изтръгне от орбитата й, наистина е постигнал много в живота. Знам, не можеш да се примириш с факта, че приживе се е държал така, сякаш не е знаел за съществуванието ти, но ако съдя по това, което научих за него… Не знам, имам чувството, че трябва да съществува много основателна причина за това, че се е държал настрана. И ако има човек, който е наясно каква е тази причина, това е Ванеса.

— В такъв случай не бих възразил причината да си остане неизяснена. Нямам никакво намерение да разговарям с нея в обозримото бъдеще — Тони бутна чинията си настрани и направи знак на сервитьора. Надяваше се Карол да долови желанието му да сменят темата. — Искаш ли още една бира?

— Защо не? А ти кога заминаваш за Устър?

— Вероятно утре или най-късно вдругиден. Утре сутринта ще говоря с инспектор Патърсън, но преди това трябва да прегледам всичко, което ми е пратил. Вероятно ще отсъствам не повече от два дни. Напоследък ничий бюджет не допуска такъв лукс, какъвто са моите услуги.

— Става дума за четиринайсетгодишно момиче, нали? Видях съобщението по новините. Как върви работата там?

Той поръча бирите и се усмихна горчиво.

— Ти как мислиш? Викат ме да им помогна, това би трябвало да ти е достатъчно.

— Ще рече, не разполагат с абсолютно никакви следи, така ли?

— Горе-долу да.

— Не ти завиждам.

— И аз не си завиждам. Когато убийството е само едно, винаги е трудно да се правят изводи. Нали знаеш, колкото повече трупове, толкова по-добре се ориентирам.

Помисли си, че това е най-лошото в работата на профайлърите. Понятието „да се възползваш от чуждото нещастие“ придобиваше в техния случай ново измерение. Едно от нещата, които приемаше най-трудно, беше фактът, че хора с неговата професия разчитаха на серийни убийци, за да подобрят имиджа си.

Това никак не му помагаше да спи спокойно.