Скритият пожар

Глава 16

Джулия Вайнър седеше на самия ръб на голямо кресло, сякаш всеки миг щеше да скочи, и непрестанно кършеше пръсти в скута си. Гъстата й, тъмна коса, прошарена от сиви нишки, беше прибрана назад, разкривайки фините очертания на лицето й и маслиненомургавата кожа, белязана леко със ситни бръчици. Очите й бяха тъмни и проницателни — напомняха на очите на дребна птица, привикнала към сумрака в крайпътните храсталаци, бояща се от ярката светлина. Беше облечена в разкроена пола и тъмночервен пуловер от фина вълна. Кейти Антоан седеше на страничната облегалка на креслото. Едната й ръка лежеше на рамото на Джулия, другата беше пъхната в джоба на джинсите. Карол бе забелязала, че е свита в юмрук, който се очертаваше ясно под плата. Мръщеше се яростно като човек, който се страхува, но не си позволява да го признае пред себе си. Светлокафявата й кожа беше малко по-тъмна от прилива на кръв към скулите, устните й бяха здраво стиснати.

— Какво искате да знаете? С какво можем да ви помогнем, за да откриете Сет? — попита Джулия. Гласът й звучеше напрегнато.

— Налага се да бъдете напълно откровени с нас — отвърна Карол. — Понякога родителите не ни разказват всичко докрай, когато децата им изчезнат. Или не искат да вкарат детето си в неприятности, или не искат да признаят, че е имало семеен скандал, въпреки че това се случва във всяко семейство. Но наистина, най-доброто, което можете да направите за Сет сега, е да не премълчавате нищо.

— Нямаме какво да крием — поради потисканата тревога гласът на Кейти прозвуча сухо и рязко. — Ще ви кажем всичко, от което се интересувате.

Карол погледна към Кевин, който вече беше извадил бележника и химикалката си.

— Благодаря ви. Първото, от което се нуждаем, е скорошна снимка на Сет.

Кейти скочи на крака.

— Имам няколко, която направих миналия уикенд. На лаптопа ми са, почакайте, сега ще го донеса — тя излезе забързано от стаята. Джулия я проследи с поглед и тъй като за момент забрави да се контролира, на лицето й се изписа мъка. Но се овладя бързо, преди да се обърне отново към Карол.

— Какво искате да знаете? — повтори тя.

— Кога видяхте Сет за последен път?

— Вчера сутринта, когато тръгвах на работа. Закусихме заедно. Сет ме помоли да му помогна за някакво домашно по история. Разбирате ли, аз съм завършила история и той си въобразява, че знам всичко за всичко, което се е случило преди средата на миналата седмица. — Тя завърши думите си със слаб, задъхан опит да наподоби смях. — После тръгнах на работа.

— Къде работите? — попита Карол.

— Аз съм началник на образователния отдел в общината.

Това обясняваше донякъде как двете са могли да си позволят обширната къща в американски стил с градина на ъгъла на две улици в онази част на квартала Харистаун, която бе известна като Де Вил. През трийсетте години тук се бяха издигали просторните цехове на заводите „Де Вил“, изработвали двигатели за самолети, камиони и състезателни коли. През осемдесетте години, когато последният Де Вил преценил накъде духа вятърът и пренесъл бизнеса в Южна Корея, той продал земята на местен строителен предприемач, чиято дъщеря току-що се била омъжила за архитект, влюбен във Франк Лойд Райт и американския Югозапад. В резултат тук се беше появил комплекс от четиридесет къщи с градини, който незабавно се превърна в хит, възхваляван в световноизвестни специализирани списания. Никой не беше склонен да повярва, но действително хората, които си бяха купили къщите още преди началото на строителството, само въз основа на проектите, скоро установиха, че са се сдобили с жилище в един от най-търсените квартали в Северна Англия.

— А пък аз се занимавам с графичен дизайн — допълни Кейти, която се връщаше, носейки лаптопа. — Затова и стана така, че дойдохме да живеем тук. Навремето направих първите брошури на „Де Вил“, затова и бях запозната с проекта още преди да бъде огласен.

Тя обърна лаптопа към Карол, която видя на екрана усмихнато тъмнокосо момче, снимано до раменете. Момчето имаше мургавата кожа и тъмните очи на майка си. Дългата му коса беше небрежно сресана на страничен път, и кичурите почти скриваха едното му око. Тук-там пъпки по брадичката, отчупена частица от единия преден зъб и леко орлов нос — това бяха отликите, допълващи портрета, който Карол вече съставяше наум.

— Тази снимка е правена в неделя.

— Може ли да я изпратите на мейла на моя екип? Вероятно това ще е най-бързият начин да бъде разпространена — Карол вече бъркаше в джоба си за визитна картичка.

— Няма проблем — отвърна Кейти, постави лаптопа на една странична масичка и плъзна пръст по мишката. Карол й подаде визитната си картичка, на която бе изписан и общият мейл на отдела за борба с особено тежки престъпления. Всички зачакаха, докато Кейти качваше файловете.

— Заминаха — каза след миг тя и се върна при Джулия на креслото. Карол не беше в състояние да избяга от погледа на Сет, насочен право към нея, и се надяваше скрийнсейвърът да се включи колкото е възможно по-бързо.

— Главен инспектор Джордан питаше кога сме видели Сет за последен път — каза Джулия, протегна ръка и хвана ръката на Кейти.

— След като Джулия тръгна на работа, аз изпратих Сет до автобусната спирка. Той обикновено отива сам на училище, но видях, че хлябът ни свършва, затова реших да прескоча до супермаркета. Така че тръгнах с него. Автобусът пристигна почти в момента, когато стигнахме до спирката, той се качи и аз му помахах с ръка. Трябва да е било към девет без двайсет. Той вече се беше уговорил с приятеля си Уил да нощува у тях, затова му бях дала чисто бельо, риза и чорапи.

— И доколкото ви е известно, през деня той е бил на училище?

— Когато днес не се прибра по обичайното време, се обадих в училището — каза Кейти. — Оттам ми казаха, че днес не се е появявал изобщо. Тогава попитах дали е бил там вчера. Оказа се, че е бил на училище до края на часовете. Признавам, предположих, че може да се е измъкнал нанякъде с приятелката си и да се е уговорил с Уил да го прикрива. Не би било типично за тях, разбирате ли? Не са проблемни момчета, но човек винаги си задава такива въпроси, нали?

— Естествено, всички сме били тийнейджъри — отвърна Карол. — Аз със сигурност не споделях всичко с родителите си.

— Затова и потърсих Уил и Луси, приятелката на Сет. Тогава разбрах, че той не е бил в дома на Уил, че изобщо не е стъпвал там вчера. Според Уил вчера сутринта Сет се извинил, че няма да нощува у тях, казал, че има други планове.

— И Уил не е попитал какви са тези други планове?

Кейти се смръщи.

— Поне на мен не каза нищо подобно. Може би ще е по-склонен да отговаря на въпросите на длъжностно лице.

— Не си права, Кейти — възрази Джулия. — Нямаш основания да предполагаш, че Уил не ти е казал всичко, което знае.

Кейти извърна очи към тавана.

— Винаги си толкова доверчива! Ако Сет му е казал да си мълчи, той няма да ми каже нищо, така ли е?

Карол изчака да се поуспокоят, после попита:

— Сет свързвал ли се е с вас по някакъв начин, след като е тръгнал оттук вчера сутринта? Съобщение по мобилния телефон? Мейл? Телефонно обаждане?

Двете жени се спогледаха, после поклатиха глави.

— Нищо подобно — каза Кейти. — Не че това е толкова необичайно. Той няма навика да ни се обажда без особена причина. Обажда се например, когато има някаква промяна в програмата му за деня. А този път не ни е съобщил нищо подобно.

Кевин се покашля и попита:

— Приятелката му вкъщи ли си е?

— Да. Говорих с нея по стационарния им телефон — каза Кейти. — За последен път го видяла вчера по обяд. Обядвали заедно в училищния стол — те са в различни паралелки, затова не се виждат в часовете. Но той не е казал на Луси, че има намерение да се откаже от гостуването при Уил. Тя си мислеше, че уговорката им не е променена.

— Често ли се случваше той да нощува другаде, когато на другия ден е на училище? — попита Кевин.

Кейти като че ли изпита желание да му удари шамар.

— Разбира се, че не. Ние не сме някакви лигаво либерални родители, които оставят децата да им се качат на главите. Снощната уговорка беше изключение. Уил и Сет са големи фенове на гръндж музиката и снощи една от любимите им групи имаше онлайн концерт на живо. Разрешението да го гледат заедно беше нещо като специален подарък. — Тя сякаш се задави и се закашля безпомощно. Когато се посъвзе, с насълзени очи и зачервено лице, допълни задъхано: — Да му се не види и проклетият подарък.

Джулия я прегърна и притисна глава към ръката й.

— Всичко е наред, Кейти. Всичко ще бъде наред.

— Можете ли да се сетите за някой друг, на когото би искал да гостува, или за някое място, на което би поискал да отиде? — попита Карол.

— Не — отвърна Кейти уморено. — Вече се свързахме с другите му приятели от училище, но от вчера никой не го е виждал.

Карол се запита дали съществува тактичен начин да се осведоми за втория биологичен родител на Сет и прецени, че такъв начин не съществува. Но въпросът трябваше да бъде зададен.

— Ами баща му? — попита тя.

— Той няма баща — отвърна Кейти. Умората й потисна донякъде раздразнението, с което явно реагираше поначало на такива въпроси. — Има две майки и точка по въпроса.

— Сет е заченат чрез изкуствено оплождане — каза Джулия и притисна по-здраво Кейти към себе си. — Това беше по времето на анонимното донорство13. Единственото, което знаем за донора, е че е бил висок пет фута и единайсет инча, строен, тъмнокос и със сини очи.

— Благодаря, че ми помогнахте да си изясня този въпрос — усмихна се Карол.

— Само това ли ви казват? — намеси се Кевин. — Мислех, че дават и нещо като словесен портрет. Тоест с какво се занимава донорът, какви хобита има, такива неща?

— Правилата варират в зависимост от клиниката — отвърна Джулия. — Тази, която ползвахме ние, дава само абсолютния минимум данни.

— Следователно няма начин бащата да открие детето и да се опита да установи контакт с него? Или пък Сет да открие баща си? — попита Кевин.

— Казва се „донор“, не „баща“. Не, данните са напълно анонимни. Дори в клиниката никой не знае името на донора — само кодовия му номер — каза Джулия. Беше очевидно, че търпението й се изчерпва.

— А и защо му е на Сет да предприема такова нещо? Никога не е проявявал никакво любопитство по въпроса за донора. Има си двама родители, които го обичат и които обича. Немалко деца не могат да се похвалят с това — заяви Кейти, вече с неприкрита враждебност.

— Съзнаваме това, но сме длъжни да включим всички възможности.

— Включително и хомофобия — измърмори под нос Кейти. После допълни, обръщайки се към Джулия: — Казах ти, че ще стане така.

Преди Карол да успее да каже нещо, отекна звънецът на външната врата.

— Аз ще отида — каза Кейти и излезе с тежка стъпка от стаята. Чу се тих разговор, после Кейти се върна. След нея вървеше Стейси Чен. — Пак от вашите хора.

— Детектив Чен е нашият компютърен специалист. Искаме да ви помолим за разрешение да прегледаме компютъра на Сет — каза Карол.

— Той е в стаята му. Ще ви заведа — каза Кейти.

— Първо бих искала да поговоря с главен инспектор Джордан — ще ни извините ли? — намеси се Стейси.

Докато Карол излизаше от стаята, дочу лоялната намеса на Кевин.

— Тя е последният човек, когото може да обвините в хомофобия — заяви той. — Две жени от екипа й, едни от най-близките й сътрудници, са лесбийки. Тя ги избра и им има пълно доверие.

„Добър опит, Кевин. Обзалагам се, че това няма да промени мнението на Кейти. Вероятно ще отпише Пола и Крис като капитулантки, някакви женски версии на чичо Том“. Карол затвори вратата зад себе си и се обърна към Стейси, повдигнала въпросително вежди.

— Новини ли има?

— Да, но не са добри. Домашният компютър на Даниъл Морисън не е свързан с интернет. Той го ползва само за игри и за да си пише домашните. За влизането в интернет разполага с нетбук, който носи винаги в раницата си, когато излиза. Така че в това отношение не разполагаме с никаква отправна точка.

— Ами електронния му адрес? Профилът в РигМароул? Във „Фейсбук“?

Стейси сви рамене.

— Може да успеем да проследим някои от тези неща. Но е възможно да е имал дузина други електронни адреси и профили в нета, за които изобщо не подозираме. Това е тежък удар. С толкова малко възможности няма да успея да направя кой знае какво.

— Някакви резултати от записите на камерите?

Стейси поклати глава.

— Не се забелязва никъде след момента, когато излиза от Белуедър Скуеър. Предполагам, че е изведен оттам с кола.

— Добре. Засега се съсредоточи върху Сет. По-добре да се опитаме да се погрижим за живите.

„Ако той все още е жив, в което, съдейки по смъртта на Даниъл, сериозно се съмнявам“.

— Майка му току-що изпрати на нашия адрес негова скорошна снимка, можеш ли да я разпратиш веднага циркулярно?

— Ще се заема незабавно.

— Благодаря, дръж ме в течение — каза Карол, обърна се и влезе обратно в дневната, където атмосферата не беше станала по-непринудена. — Извинете — каза тя. — А ще може ли сега да покажете на детектив Чен компютъра на Сет? Освен това се нуждаем от вашето официално съгласие за претърсването му, защото той е малолетен.

— Направете всичко, което е необходимо — каза Джулия, когато Кейти се упъти към вратата. — Тя нямаше намерение да ви засегне, главен инспектор Джордан. Просто е разстроена, а гневът при нея е начин да даде израз на тревогата си.

Карол се усмихна.

— Не се обиждам лесно, госпожо Вайнър. Единственото, което ме интересува, е да успеем да свършим необходимото, за да върнем Сет у дома.

Джулия явно събираше сили да каже нещо.

— Когато се прибирах с колата, след като Кейти ми се обади, по радиото казаха нещо за някакво убито момче на неговата възраст — тя притисна ръка към устата си и захапа кокалчетата на пръстите си.

— Това не е Сет, госпожо Вайнър. Момчето е идентифицирано, със сигурност не е Сет.

Точно в този момент Кейти се върна в дневната и успя да чуе думите на Карол.

— Виждаш ли, нали ти казах, че не може да е Сет.

— Вечната оптимистка — Джулия отново се притисна към ръката й.

— Сега ще поговорим с Уил и с Луси, и с останалите приятели на Сет. Ще поставим снимката му на нашия уебсайт и ще я разпратим на медиите. Този случай е абсолютен приоритет за нас — Карол се изправи. — Кевин ще остане с вас. Ако се сетите за още нещо, което би ни помогнало в търсенето на Сет, кажете го на него. Аз съм на разположение, ако пожелаете да се свържете с мен по телефона.

Джулия Вайнър вдигна очи и я загледа умоляващо.

— Само ни го върнете. Все ми е едно защо е изчезнал и какво е направил. Само го върнете у дома.

Думите й отекваха в мислите на Карол, докато тя отиваше към колата. Възможностите й не бяха безгранични, но тя беше готова да ги постави безрезервно в услуга на Джулия и Кейти.

Но така или иначе, благодарение на Bluetooth устройството тя беше в състояние да води телефонните си разговори, докато шофираше, а не само от кабинета си. А тя се чувстваше задължена да намери отговори на някои въпроси, засягащи едно друго изгубено момче. Карол запали двигателя и се насочи към шосето, което водеше извън града, в посока към Халифакс.