Скритият пожар

Глава 20

Пола знаеше, че умее да води разпити по-добре от всички свои колеги. Въпреки това продължаваше да се чувства скована, когато имаше пред себе си момиче в пубертетна възраст. Собственият й пубертет бе протекъл в толкова нетипични условия, че тя винаги съзнаваше остро отсъствието на всякакво сходство между тях и себе си, върху което би могла да гради диалога. Мислеше за иронията, която се криеше във факта, че за нея нямаше проблеми да установи контакт с престъпници, упражнявали сексуално насилие, педофили, коравосърдечни трафиканти на хора, но стигнеше ли се до момиченца на тази възраст, винаги срещаше затруднения.

За съжаление нямаше друг изход. Карол Джордан се появи в „Брадфийлд Крос“ точно в момента, когато един изтормозен на вид лекар от спешно отделение съобщаваше на Майк Морисън, че жена му не е успяла да се пребори с инфаркта. Нищо чудно, че горкият човек имаше вид на изгубена душа. Бяха му отнети едновременно и жената, и синът, изтръгнати от живота му без никакво предупреждение, цялата реалност на съществуванието му се беше стопила като мъгла. Слава богу, че шефката се намеси адекватно и пое нещата в свои ръце, отпращайки Пола да се заеме с неблагодарната задача да измъква сведения от приятелката на Сет Вайнър.

Все пак, не биваше да гледа така мрачно на нещата. Беше пила кафе с Елинор Блесинг и имаше обещанието й да излязат скоро да хапнат някъде. Като че ли интересът на Пола беше събудил ответен интерес. Но какво клише беше това! А наистина се случваше често ченгетата да се сближават с лекари или медицински сестри. Може би защото абсурдните изисквания, които поставя професия като тяхната, можеха да бъдат разбрани единствено от човек, чиято професия има подобни изисквания. А може би и защото професионалната среда и на едните, и на другите предлагаше извън тези контакти единствено общуване с престъпници, жертви и пациенти. От друга страна, това можеше да се дължи и на факта, че повечето хора, които избираха професията на лекар или полицай, го правеха, движени от искреното желание да помагат на хората, и това ги свързваше донякъде.

Каквато и да бе причината, Пола се надяваше привличането между нея и Елинор да доведе до нещо добро. Беше изминало много време, откакто бе имала интимна връзка, но едва наскоро бе преценила, че е оставила достатъчно надалеч в миналото травмите си, за да започне да мисли за нещо такова.

— Тиганът на огъня, а рибата още в морето — измърмори тя на себе си, докато изминаваше късата алея, която водеше от тротоара до входната врата на къщата, където живееше Луси Джейкъбсън. Беше редова къща с тухлена фасада, една категория по-високо от най-обикновените къщи без градини. На тази улица всеки две къщи бяха разделени от съседните с нисък, сводест проход, който минаваше от градинката край входа до задния двор, създавайки впечатление почти за къщи близнаци. Къщата на семейство Джейкъбсън имаше миниатюрна покрита веранда край входа, не много по-голяма от шкаф. От едната страна верандата беше натъпкана с нещо, което в мрака приличаше на притиснати едно до друго тела. Пола позвъни, лампата над входа светна и се оказа, че зловещите фигури са всъщност палта и шлифери, увенчани отгоре с бейзболни шапки и мотоциклетни каски. Пола извади полицейската си карта и жената, която се появи на прага, кимна и отвори вратата пред нея.

— Очаквах да се появи някой от вас — заяви тя със спокойна добронамереност, каквато Пола срещаше рядко в подобни случаи. — Сигурно идвате заради Сет. Заповядайте.

Тя въведе Пола в претъпкана с вещи дневна, където собствениците бяха съумели да намерят място за всичко необходимо. Обзавеждането беше организирано като в корабна каюта — така, че всичко да се побере във възможно най-малко пространство, навсякъде имаше шкафове и лавици, претъпкани с книги, видеокасети, дискове, пластмасови папки и класьори, спретнато надписани — на етикетите пишеше „Банка“, „Консумативи“ и „Данъци“. Два различни дивана и две кресла заемаха останалото свободно пространство, разположени срещу масивен телевизор, а от него висяха всевъзможни кабели, свързващи го като с пъпна връв с обичайните периферни устройства.

— Заповядайте — каза домакинята. — Сега ще повикам Луси. Братята й отидоха да играят баскетбол с баща си, така че ни е осигурено малко спокойствие. Момчетата са близнаци, шестнайсетгодишни, и заемат огромна част от пространството вкъщи — тя поклати глава, отиде до вратата и извика: — Луси! Търсят те във връзка със Сет!

Жената се обърна с лице към стаята и се облегна на рамката на вратата.

— Между другото, аз съм Сара Джейкъбсън. Вече говорих с Кейти и Джулия — те са в ужасно състояние — тя въздъхна и прокара пръсти през късите си тъмни къдрици. — Кой не би бил на тяхно място? Господи, като че ли не е достатъчно трудно, докато минават през пубертета, та на всичкото отгоре и такъв кошмар! — Някой затрополи надолу по стълбата и жената отстъпи, за да пропусне дъщеря си. Луси Джейкъбсън имаше същите тъмни, разчорлени къдрици, само че при нея те бяха бухнали около главата й и падаха на спирали по раменете й, в удивително изобилие. Лицето й надничаше изпод буйната коса, тясно, с остри черти и тъмносини очи, подчертани от широки линии, изтеглени по клепачите с молив за очи. Не беше красива, а впечатляваща, но Пола предполагаше, че когато порасне, може да се превърне в красавица. Черни джинси и черна тениска допълваха една по-обществено приемлива версия на подрастваща привърженичка на готическата линия в модата.

— Има ли някакви новини? — попита Луси и изгледа мрачно Пола, като че ли тя беше лично отговорна за изчезването на Сет.

— Съжалявам, но засега няма и следа от Сет — Пола се изправи. — Аз съм Пола Макинтайър, детектив от криминалния отдел на полицията. Работя в екипа, който се занимава с издирването му.

— Редови детектив? Достатъчно опитна ли сте за тази работа? Защото наистина е много необходимо някой да открие Сет — заяви Луси, пристъпи напред и се тръсна на дивана срещу Пола.

— Луси, за бога! — възкликна майка й. — Не мисли, че ще впечатлиш някого. — Тя погледна към Пола и попита: — Чай или кафе?

— Не, благодаря.

Сара Джейкъбсън кимна и каза:

— Ако имате нужда от мен, ще бъда в кухнята. — Тя изгледа навъсено дъщеря си. — Оставям те насаме с госпожа Макинтайър, за да можеш да кажеш всичко, което трябва да бъде казано, без да се притесняваш от това, което може да си помисля. Ясно ли е?

После излезе.

— Като че ли ми пука от това, което би могла да си помисли за каквото и да е.

— Разбира се, че не ти пука, нали си тийнейджър — заяви сухо Пола. Вече беше взела решение да не цепи басма на момичето. — Та така, държа да подчертая, че единствената ми цел е да открия Сет. Затова точно сега е моментът да споделиш всякакви дребни тайни, които предполагаш, че си успяла да запазиш. Ако ни помогнеш да намерим Сет, всякакви дребни прегрешения и провинения ще бъдат забравени. Не се интересувам дали си пушила трева, дали си пила или си се чукала с някого. Ясно ли е? Искам само да узная всичко, което би ни помогнало да намерим Сет. — Тя срещна предизвикателния поглед на Луси, но в крайна сметка момичето първо отклони очи. — Каквото и да сте правили вие двамата, можеш да се обзаложиш, че съм го виждала, чувала или че съм го правила и аз.

Луси въздъхна и подбели очи.

— Като че ли тези неща могат да имат някаква връзка със случая. Нищо, което правим заедно, не може да има и най-отдалечена връзка с изчезването на Сет, разбирате ли? Ние с него не сме такива. Но това, което трябва да знаете, е че Сет наистина има тайна.

Пола се опита да не издава до каква степен казаното от Луси бе приковало вниманието й.

— А ти знаеш ли тази тайна?

— Разбира се, че я знам. Той е мой и аз съм негова.

— Е, каква е тя?

Луси я огледа от главата до петите, сякаш се опитваше да вземе решение.

— Вие сте лесбийка, нали? Като майките на Сет?

— За да цитирам това, което каза току-що, „като че ли тези неща могат да имат някаква връзка със случая“ — отвърна на удара Пола.

— Значи сте такава — Луси се усмихна, като че ли беше направила успешен ход. — Това е супер. Ние не се доверяваме на хора, които се подчиняват тотално на системата — продължи тя. — Не бих ви се доверила, ако не бяхте лесбийка. Нещо трябва да уравновесява факта, че сте ченге.

Пола ужасно много искаше да отвърне с типичното тийнейджърско „Все тая“, но се въздържа.

— Сега трябва да ми кажеш каква е тайната на Сет.

Луси се присви притеснено на меките възглавници на дивана.

— Не е нищо особено. Наистина.

— Казвай тогава.

— Ами той пише песни. Най-вече текстове за песни, но понякога прави всичко — композира музиката и всичко останало.

На Пола й се стори странно, че някой може да крие такова нещо, като че ли се срамува от него.

— И това ли е тайната?

— Ами да. Искам да кажа, това е кажи-речи същото като да пишеш стихове, за бога! От това по-лузърска работа няма.

— Ясно. Е, изпълнявал ли е песните си пред някого? Показвал ли е текстовете?

— Е, ясно, че ги е показвал на мен. Но знаете ли, може би изчезването му има някаква връзка с тази работа. Защото по „Риг“ — нали знаете за „Риг“?

— РигМароул? Да, знам какво е „Риг“.

— Ами по „Риг“ се появи някакъв тип и започна да подхвърля на Сет разни неща от рода на „Знам мръсната ти тайна“, и Сет наистина изпуши. После разговаряха насаме и Сет го попита: „От къде знаеш за песните ми?“, а онзи казва „Няма да е зле да внимаваш какво оставяш след себе си“. Значи ясно — Сет забравил някъде някакъв текст, онзи тип попаднал на него, а се оказа, че той бачкал в музикалния бизнес.

Пола чувстваше как надеждите й се изпаряват с всяка изминала минута. Вече можеше да си представи много ясно сценария. Сет е бил примамен да издаде тайната си, а после убиецът я е използвал, за да накара Сет да му се довери и да сподели мечтата си.

— Той сигурно е казал, че може да уреди Сет да вземат някоя от композициите му?

Луси изцъка с език.

— Кой може да е толкова тъп, че да повярва на такова нещо — възрази тя. — Не, той каза, че може да запознае Сет с няколко групи, които имат шансове за развитие — такива банди, чиито композиции се разпространяват онлайн, но още нямат подписан договор за записи. Такива хора биха могли да се навият да работят с него и да се опитват да пробият заедно. Каза, че можел да уреди нещо такова за Сет.

— Значи снощи Сет трябваше да се срещне с този човек?

Луси отклони поглед.

— Възможно е. Той трябваше да ми каже, ако стане нещо такова, а не ми каза. Каза само, че отива у Уил и че нямало да ми се обажда, защото можело да имат важна работа.

Пола остави думите й без отговор и след около минута попита:

— Какво още можеш да ми кажеш за този събеседник на Сет?

— Ами влиза в „Риг“ като JJ. Страхотно си разбира от работата. Знае абсолютно всичко за цялата гръндж сцена, а Сет ужасно си пада по гръндж. Той казва, че JJ знае разни работи, които може да са известни само на вътрешен човек.

„А вие от къде бихте могли да знаете дали тези неща са истина? Може да си измисли каквото му хрумне, и вие, наивни хлапета, да налапате стръвта“.

— А знаеш ли нещо друго за него? Къде живее? Къде работи?

За първи път по лицето на Луси се изписа тревога.

— Не, не знам нищо, освен че се представя като JJ. Никога не говори за себе си. Влезе в „Риг“, за да разговаря за музика, не е от тези, които споделят разни лични неща.

— Отваряла ли си някога профила му в „Риг“?

Луси се смръщи.

— Аз не, никога, но Сет го отвори. Каза, че било пълно със страхотна музика — лицето й се изясни. — Ами да, разбира се, ето как ще го откриете. Никът е JJ, само буквите, не „джей джей“.

— Почакай секунда — каза Пола, вдигайки пръст. Извади мобилния си телефон, набра номера на Стейси и каза: — Обажда се Пола.

— Знам — отвърна Стейси. — Затова има функция „разпознаване на повикването“.

„Да ме пази бог от чувството за хумор на компютърджиите“.

— Сет Вайнър се е свързал в РигМароул с някакъв човек, с когото са разговаряли за музика. Събеседникът му ползвал инициалите JJ, само буквите. Възможно е JJ да е успял да го убеди да се срещнат. Можеш ли да погледнеш?

— Точно това правя… — настъпи мълчание. — Няма нищо. Остави на мен. Ще трябва да ползвам задните врати.

— Да предположа ли какво означава това? — осведоми се Пола.

— Не.

Стейси затвори телефона.

— Благодаря, Луси — каза Пола. — Струва ми се, че това може да ни помогне. — „И ми се иска да беше казала това на някого веднага щом си разбрала, че Сет е изчезнал“. — Има ли още нещо, което според теб трябва да знам?

Луси поклати глава.

— Сет е свястно момче. Трябва да го намерите и да го върнете у дома. Не е хубаво да е някъде навън сега. Страхувам се, че може да му се случи нещо лошо.

— Разбирам те. Няма нищо лошо в това да не криеш, че те е страх. Струва ми се, че майка ти е човек, който би те подкрепил, нали?

Луси изсумтя презрително.

— Тя работи в Би Би Си. За радиото. Разбирате ли, за разни семейни програми. Представяте ли си какъв резил? Мечтата на почтените еснафи.

— Дай й шанс — каза Пола и стана. — Знам, че не би ми повярвала, но на времето тя е била същата, каквито сте вие сега.

Луси кимна. Очите й бяха овлажнели. Сега вече изглеждаше така, сякаш би се разплакала, ако отново отвореше уста. Пола познаваше отлично сегашното й състояние. Не толкова отдавна й се беше наложило да свикне с мисълта за загубата на един от най-близките й приятели. И тя нерядко беше изпитвала чувството, че скръбта и страха ще я задушат. Извади визитна картичка и я подаде на момичето.

— Обади ми се, ако се сетиш за още нещо. Или дори ако просто искаш да си поговорим за Сет. Съгласна ли си?

Минути по-късно тя беше отново в колата, на път към офиса, за да сподели нощната вахта със Стейси. Измъчваше я ужасното съмнение, че каквото и да очакваше Луси Джейкъбсън, то нямаше да е щастлива среща с приятеля й.