Скритият пожар

Глава 22

Петък беше най-хубавият ден от седмицата за Пипа Томас. Откакто намали работната си седмица в кабинета на четири дни, най-сетне успя да освободи в живота си някакво пространство и за себе си. Това беше един цял ден, през който не й се налагаше да чопли, да пробива с бормашината и да поставя пломби, за да осигурява на хората по-красиви усмивки. Цял ден, през който Хю беше на работа, децата — на училище и тя беше напълно свободна. Обичаше петъците.

Но от всичко най-много обичаше клуба „Петък сутрин“. В него влизаха пет жени — Моника, която работеше следобед и вечер в бюрото за информация на гражданите; Пам, която се грижеше за страдащата си от деменция майка и беше отделила част от ограничения си бюджет, за да си осигури свобода в петъчната сутрин; Дениз, заможна и елегантна дама, която винаги имаше уговорки за обяд — освен в петък, и Ифа, която беше администратор в театър „Брадфийлд Ройъл Тиътър“. Без значение дали валеше или грееше слънце, те се срещаха на паркинга на хотела „Щастливият час“, който се намираше високо в хълмистата пустош между Брадфийлд и Рочдейл. После, под дъжда или под лъчите на слънцето, петте пробягваха десетина мили през един от най-трудните за този спорт терени в Северна Англия. За първи път се запознаха една неделя в Гратан Парк, на маратон, който беше част от благотворителната кампания за борба с рака на гърдата. „Забавление и рак на гърдата, ама че оксиморон“, беше измърморила Дениз, докато петте напразно търсеха отключена тоалетна. В крайна сметка се охраняваха взаимно, докато клечаха в храстите, за да облекчат своите вече неиздръжливи пикочни мехури, преди да отидат да тичат. И още преди да се свечери бяха основали клуб „Петък сутрин“.

Днешният петък беше ясен, небето беше яркосиньо, а откъм североизток нахлуваше свеж, но остър вятър, чийто режещ дъх се чувстваше навсякъде из Ленинските възвишения. Пипа, облечена с лек анцуг, обгърна с ръце тялото си. Предвкусваше блаженството, което я обземаше, докато тялото й се носеше свободно напред през тази удивителна природна картина. Веднага щом потеглиха, Пипа поведе, а Дениз тичаше край нея и двете размениха набързо няколко изречения. Скоро започнаха да си пестят дъха, защото целият поеман кислород бе нужен, за да помогне на мускулите им да ги пренесат по дългия склон чак до върха на Бикърслоу.

Привела глава, Пипа чувстваше как мускулите на бедрата й се изпъват и издуват, докато краката я носеха напред. Сега нямаше време да се наслаждава на гледката. Беше се съсредоточила изцяло в усилието си да стигне до каменната грамада, служеща за пътепоказател. Оттам щяха да завият на запад, преминавайки на завет зад склона, по макадамовото шосе, което предлагаше кратък отдих от бягането по пресечена местност. Едва бяха стъпили на тесния еднопосочен път, който се прехвърляше през върха на възвишението, когато Пипа спря като закована. Дениз се блъсна силно в нея и двете едва не паднаха.

— Какво има, по дяволите? — попита Дениз.

Пипа не отговори, а само посочи подгизналия вързоп, който се търкаляше в канавката край пътя. Въпреки че на единия край на мръсните дрипи беше нахлузен найлонов чувал, нямаше съмнение, че това са човешки останки.

Петъците никога вече нямаше да бъдат същите.

Пола си наля една чаша от кафето, което някой вече беше приготвил, и седна зад бюрото си. Макар че беше едва девет и половина, а шефката беше променила часа на сутрешната оперативна за десет, всички членове на екипа вече се бяха събрали в общото помещение. За присъствието на Стейси, разбира се, можеше само да се предполага, тъй като тя си оставаше почти невидима зад стената от монитори. Но лекото потракване на клавишите и кликването на мишката свидетелстваха, че и тя е тук. Както обикновено. Пола понякога се питаше дали тя изобщо се прибира понякога у дома. Никога не беше работила с по-потаен човек от Стейси. По един или друг повод се беше озовавала в жилищата на всичките си колеги — с изключение на дома на Стейси. Не че Стейси беше недружелюбна — просто беше като същество от друга планета. Макар че напоследък Пола беше забелязвала у нея признаци на размекване по отношение на Сам. Нищо особено — само от време на време се случваше да му свари чай или кафе, и дори да сподели по собствена инициатива мнението си, ако се питаха къде е той и какво ли прави. Нещо, което тя никога не правеше по адрес на който и да било друг от колегите си.

Пола си напомни, че тази сутрин има много по-важни неща за обмисляне от личния живот на колегите й. Всички полицейски участъци, в които бе работила някога, бяха истински развъдници на клюки. Като че ли хората, които работеха там, се стремяха да компенсират неприятните страни на работата си с патологично любопитство към всякакви възможни тайни на колегите си. В това отношение фантазията им не знаеше граници, може би защото в професионалния си живот всички бяха толкова силно зависими от фактите.

Тя включи компютъра си, но преди да успее да провери полученото от нощните доклади, за да разбере има ли някакъв напредък, Сам Еванс, току-що пристигнал от Езерната област, кацна на бюрото й. Беше седнал малко по-близо от допустимото, нарушавайки едва забележимо личното й пространство. „Такива неща мъжете правят несъзнателно“, каза си тя, „за да накарат нас, жените, да се чувстваме някак по-дребни, да ни поставят в по-неизгодно положение“.

Но когато ставаше дума за Сам, това никога не я дразнеше. Той беше един от мъжете, които приемат съвсем естествено хомосексуалността у жените. В близостта му нямаше нищо заплашително. Ако Пола беше честна със себе си, трябваше да си признае, че харесва Сам. Познаваше неприкритата му амбиция, знаеше, че той постоянно се опитва да се утвърди като най-добър в екипа. Забавляваше я убеждението му, че никой освен шефката не е разкрил тези негови черти. А когато познаваш нечия слабост, е много лесно да избягваш сблъсък с нея. Харесваше й това, че беше способен да съобразява изключително бързо. Освен това, колкото и да е странно, й се нравеше и как мирише. Одеколонът, който използваше, беше свеж, с лека цитрусова нотка, но не можеше да заличи напълно естествената му мъжка миризма. Пола обикновено харесваше характерния аромат на жените, но Сам беше рядко изключение, и тя съзнаваше, че вероятно затова е и по-податлива на чара му.

— Така значи — поде той. — Оперативка в десет часа, и то когато сме насред разследване на сензационно убийство. Какво става с шефката?

Пола направи гримаса.

— Нямам представа. Предполагам, че е трябвало да даде инструкции в северния участък за Даниъл Морисън, а после да разговаря в централата за търсенето на Сет Вайнър.

Сам поклати глава.

— Била е в северния участък в осем и половина. Разпределила задачите за деня и изчезнала още в девет без десет. Шпионите ми докладват, че все още не се е появявала в централата.

Кевин, който съвсем откровено подслушваше разговора им, се намеси.

— Освен това и вчера сутринта беше изчезнала. Когато ти се обади от местопрестъплението, тя не беше тук.

Той отиде да си налее още кафе, после се върна при Пола и Сам.

— А къде беше? — попита Пола.

— Нямам представа. Но където и да е била, пътят от там дотук й отне доста време. Не е било някъде наблизо.

— Снощи вечерта също я нямаше — допълни Сам.

— Не, беше си тук — възрази Пола. — Когато й пратих съобщение, че Джесика Морисън е починала, тя пристигна незабавно.

— Преди това я нямаше. Когато се върнах, очаквах да я заваря тук. Имах новини и исках да разговаряме, но нея пак я нямаше. Стейси каза, че минала от тук и пак излязла. Но не споменала изобщо къде отива. — Сам скръсти ръце и каза с поверителен тон: — Да не е любофф, а? Мислите ли, че двамата с Тони най-сетне са забелязали това, което е известно на всички останали от години?

Пола изсумтя.

— Как пък не. Тези двамата никога няма да се съберат. Той ще анализира отношенията им до смърт. Ще накичи цялата къща с диаграми.

— Кой знае — каза Кевин. — Тя може да бъде и много властна. Ако има жена, която може да скръцне със зъби на Тони и да му каже да зареже работата и да обърне внимание на нея, това е шефката.

— Може пък това да е истинската причина той да не работи с нас по този случай — каза Сам. — Може изобщо да няма проблем с бюджета. Нали я знаете каква е. Ако имат връзка, няма да допусне той да работи за нас. Ще го приеме като конфликт на интереси и веднага ще сложи точка на сътрудничеството. Когато води разследване, се подчинява единствено на собствените си закони, но по отношение на вътрешната дисциплина в екипа не допуска никакви отклонения.

— Не е необходимо да ми го обясняваш — измърмори Кевин. Преди години именно Карол бе станала причина да бъде опозорен и понижен. Това, че пак тя се погрижи за реабилитацията му, го караше да мисли, че е завинаги обременен с дълга си към нея. Много се стараеше да я хареса, но не успяваше докрай. — Ако наистина това е причината, тя е избрала възможно най-неподходящия момент. Блейк ни диша във вратовете и не можем да се лишаваме от ничия помощ. Знам, че навремето мислех Тони за някакъв дребен чешит, който няма място в екипа ни, но междувременно разбрах от опит, че това не е така. Мисля, че точно сега имаме нужда от него.

Докато Кевин още говореше, Сам се изправи, покашля се и каза с подчертано висок глас:

— Добро утро, госпожо главен инспектор.

Карол мина забързано покрай тях, полите на палтото й се развяха, докато тя заобикаляше заседателната маса. Пола се питаше каква част от разговора им е чула.

— Напълно съм съгласна с теб, Кевин — каза Карол и седна, тръсвайки чантите и палтото си на пода до стола. — Но господин Блейк настоява, че трябва да ограничим разхода на бюджетни средства. Така че ако ни трябва експертно мнение, трябва да намерим нещо по-евтино. Очевидно Висшата полицейска школа предлага някакви подрастващи профайлъри, които вече трябва да бъдат изпробвани в полеви условия. Голяма радост, няма що — тя огледа всички около себе си и се усмихна заговорнически. — Намира ли се кафе в тази забравена от бога дупка?

Пет минути по-късно вече всички бяха заели обичайните си места. Пола неволно продължаваше да се пита дали Сам не е прав в предположенията си. А можеше да е прав само наполовина. Може би в живота на Карол се беше появил мъж, макар и не Тони. Ако имаше нещо такова, този мъж повдигаше борбения й дух — ако можеше да се съди по това, че тази сутрин преливаше от енергия. Тя изслуша докладите им, отся ключовите моменти и предложи нови подходи за търсенето. Но в крайна сметка стана ясно, че няма почти нищо, което да им помогне да постигнат напредък в случая с убийството на Даниъл, а кой знае какви развития и в търсенето на изчезналия Сет.

Кевин беше проучил всичко необходимо във връзка с разказа на Азиф Хан за продуцента на комедийни програми, който търсел млади таланти. Беше разговарял с всякакви програмни редактори в Манчестър, Глазгоу, Лондон и Кардиф, но при никой от тях не беше постъпвало подобно предложение. И със сигурност на нито едно от тези места не се подготвяше шоу, което дори най-отдалечено да наподобява на описанието, дадено от Даниъл на неговия приятел.

— Така че отново се озоваваме в задънена улица — той бутна бележника си настрани. — Честно казано, очаквах го, но все пак трябва да се проверят всички възможности.

— Така е — съгласи се Карол. — А ние обикновено се справяме с това по-добре от останалите.

Пола вдигна леко глава.

— Може ли един въпрос, шефе? Да разбирам ли, че работата ни се основава на предположение за връзка между двата случая, имам предвид Даниъл и Сет?

Карол кимна.

— Добър въпрос, Пола. Струва ми се, че е редно да признаем наличието на сериозна вероятност да си имаме работа с един и същ извършител. На този етап трябва да действаме много предпазливо, защото има и съвпадения. А има и престъпници, които копират чужди методи.

— Но ако съдим по това, което ми разказа приятелката на Сет, този JJ много отдавна се е увъртал онлайн около момчето. Това би трябвало да изключва вероятността някой да копира метода на убиеца, нали? — каза Пола.

— Предположенията станаха прекалено много — намеси се Сам, ориентирайки се удивително бързо за човек, който беше прекарал последните дни на стотици мили от тук. „Ама че е бързак!“, каза си малко раздразнено Пола. — Предполагаме, че Сет е бил отвлечен, а не е избягал по някаква неизвестна никому причина — или най-малкото по причина, за която никой не желае да говори. В допълнение предполагаме, че ако е бил отвлечен, е бил отвлечен именно от човека, с когото е разговарял онлайн, от въпросния JJ. Който може да си е съвсем редовен — той вдигна ръка в опит да прекрати шумните възражения на колегите си. — Не е изключено. В това отношение съм съгласен с шефката, трябва да избягваме предубеждения. А може и някой подражател да е решил да се възползва от същия метод.

— Не, не може — възрази Кевин. — Сет е бил изчезнал преди да открием тялото на Даниъл.

— Бяхме обявили Даниъл за издирване в медиите — изтъкна Стейси. — Не е напълно изключено.

Пола видя как Карол покрива очите си с ръка и съжали, че не беше премълчала.

— Ясно, ясно — каза тя припряно.

Карол вдигна очи, усмихна й се леко и каза:

— Много борбено сте настроени тази сутрин.

— Вземаме пример от шефа — заяви Кевин. — Е, какво следва от тук нататък?

— Нека първо изслушаме Стейси — каза Карол.

Стейси удостои всички с лека, въздържана усмивка.

— Нямах голям успех със записите от контролните камери в центъра, които пуснах през програмите за разпознаване на лица. Кадрите са с много ниска резолюция, а и ъглите на заснемане са абсолютно идиотски, честно казано.

— Понякога се питам за какво ни е цялата тази организация с контролните камери — намеси се Карол. — Когато ни потрябват записите, в девет от десет случая от тях има толкова полза, колкото и от шоколадов чайник.

— Ако Стейси ръководеше тази работа, скоро никой от нас нямаше да има нито една тайна — отбеляза Сам.

Стейси изглеждаше приятно учудена, очевидно прие думите му като комплимент.

— Камерите със сигурност щяха да функционират по-добре — каза тя. — Що се отнася до другите данни, очевидно трябваше да се започне от РигМароул. Влязох в компютъра на Сет, където намерих много разговори с въпросния Л. На пръв поглед всичко е съвсем безобидно, наподобява напълно на повечето онлайн разговори на подобни теми. Но този човек съвсем подчертано се опитва да се сближи със Сет. Интересно в случая е и това, че профилът му в „Риг“ е изтрит. Заличен е същия следобед, когато Сет е изчезнал. Опасявам се, че това подкрепя предположението на Пола.

— Успя ли да откриеш нещо повече за този JJ? — попита Карол.

— Вчера се обадих в РигМароул. Казаха, че нямат права над данните, въвеждани от отделните посетители в профилите им. Настояват, че нямат и достъп до тях. Казват, че е необходимо да вземем разрешение от прокуратурата, но дори това не гарантирало достъп до данни на техния сървър.

— Копелета — каза Кевин.

— Така че влязох без разрешение.

Карол извърна очи към тавана.

— Ще ми се да можеше да не ми казваш такива неща, Стейси.

— Налага се да го кажа, в противен случай няма да можеш да разграничиш данните, които можем да представим като доказателствен материал от онези, до които теоретично нямаме право на достъп.

Пола си каза, че в думите на Стейси има някаква логика. Жалко, че Карол се безпокоеше толкова от тези неща.

— И какво е това, което ти си открила, а аз теоретично не бива да знам? — попита Карол. Първоначалното й оживление бе започнало да се изпарява.

— Всички лични данни, цитирани от JJ при създаването на профила му, са пълна измама. Нямат никакво реално покритие. Освен това той ползва поп мейл акаунт, през който не може да се стигне до личните му данни. Така че, накратко казано, става дума за фалшива идентичност.

— Още една задънена улица — каза Пола. — Хитър е този мръсник.

— Може да се окаже дори прекалено хитър — каза Стейси. — Има обаче една странна подробност. Нали всички знаете кой е Алан Тюринг? Човекът, който разбива кода „Енигма“, дава основата на съвременните цифрови компютри и извежда теорията за изкуствения интелект?

— И който се самоубива поради позора, че е арестуван по обвинение в хомосексуалност — допълни Пола. — Казвам го за в случай, че сте забравили тази подробност.

Кевин изпъшка.

— Никой от нас не е работил в полицията по онова време, Пола. Та какво за Алан Тюринг, Стейси?

— Има една много прочута негова снимка — на нея е съвсем млад, мисля, че е още студент. Така или иначе, JJ е изрязал главата от снимката, поизчистил е малко кадъра и я е сложил като своя снимка на профила си. Не съм много сигурна какво може да означава това, но не може да е случайно, нали?

„Точно сега ни трябва Тони“, каза си Пола. Всички те бяха способни да правят предположения и да разработват хипотези, но сравненията между тях бяха нещо, което се удаваше по-добре на него.

— Е, какво може да следва от това, че е хомосексуален, така ли? — попита тя.

— Или просто, че е компютърен маниак — каза Сам. — Ти какво би казала, Стейси?

— Ами Тюринг е нещо като герой за всички, които са луди на тема компютри — отвърна тя. — Но може това да е просто опит за подвеждане. Ако се окаже, че си имаме работа с много умен човек.

— Имаме ли някакъв напредък във връзка с Даниъл? — попита Карол. — Знам, че нямаме достъп до ноутбука му, но се чудех дали си успяла да отвориш мейла му.

Стейси доби леко смутен вид.

— Ами докато се ровех зад кулисите в „Риг“, си казах, че може да се възползвам да отворя и мейла на Даниъл.

Карол притвори очи за миг.

— Ясно. И какво откри?

— Събеседникът, който е разговарял насаме с него за въпросното комедийно шоу, се представя с инициалите KK.

— Да му… — каза едва чуто някой.

— А профилът на KK е заличен в деня, когато е изчезнал Даниъл. За този профил е използвал друга снимка на Тюринг, променил е прическата с „фотошоп“, за да не е толкова очебийно, че снимката датира от четирийсетте години. Съжалявам, че трябва да те опровергая, Сам, но според мен практически няма място за съмнение. И в двата случая си имаме работа с едно и също лице.

Лицата на всички придобиха почти еднакви отчаяни изражения.

— Няма особени изгледи Сет да е жив, нали?

Пола беше тази, която облече в думи мислите на целия екип.

— Длъжни сме да работим така, като че ли е жив — каза категорично Карол. — Но има нещо, което всички знаем от досегашния си опит. Такъв убиец няма да се ограничи с две жертви. Сам, трябва ли да разбирам, че щом вече си тук, край Уостуотър не се е случило нищо особено?

Сам беше явно доволен, че вниманието на всички се насочи обратно към него.

— Съвсем не. Даже напротив. Но реших, че ще е по-добре да разкажа лично всичко, което се случи. А и всичко, което трябва да предприема от тук нататък, е по-добре да бъде задвижено от тук.

Карол го изгледа строго.

„Рискува да остави впечатлението, че се опитва да подкопае авторитета й, а не знам дори дали го съзнава“. Пола се облегна и зачака да види дали Сам ще съумее да се измъкне от ситуацията.

— Какво се е случило? — в тона на Карол вече нямаше и помен от топлина.

— Имаме резултат, който не може да бъде подложен на съмнение — отвърна той. — Вчера, в късния следобед, водолазите извадиха от Уостуотър увит в найлон вързоп, и то точно на едно от местата, които бе посочила Стейси.

Той замълча и се усмихна лъчезарно на всички.

— Трябва ли да разбирам, че разполагаме с тялото на жертвата? — каза сухо Карол, напомняйки с тона си на всички, че откриването на тялото никога не може да бъде повод за радост.

Най-сетне Сам осъзна, че тонът му е крайно неподходящ. Той промени изражението си и се покашля.

— Опасявам се, че жертвите са повече от една.

— Майка и дъщеря, нали така беше? — попита Карол.

— Да. Действително бяха открити останките на съвсем малко дете. Но… — той просто не устоя — трябваше да направи необходимата драматична пауза.

— Да? — сега вече Карол беше несъмнено ядосана.

— Но това не е всичко. Имаше и трето тяло. Ако предположим, че първите две са Данута Барнс и дъщеря й, значи заедно с тях са потопени останките на още един човек. Вероятно мъж.