Скритият пожар

Глава 28

Инспектор Стюарт Патърсън препрочете отново профила. Не му харесваше особено това, което се твърдеше в него, но пък то обясняваше събраната от тях информация и предлагаше нови насоки на дирене. Единственият проблем беше там, че такива нови търсения биха се изплъзнали от контрола на инспектор Патърсън. Доколкото той беше наясно, светът на компютърните специалисти беше населен от подобия на Гари Харкъп, хора, които не се отличаваха с особени таланти за социализиране. Както самият доктор Хил беше подчертал, характерните черти на серийния убиец-психопат не биха го откроили особено сред безбройните компютърни маниаци и ексцентрици.

А пък и тази връзка с Манчестър! Патърсън не можеше да възрази срещу аргументите, доказващи, че убиецът не е местен жител. Край Устър беше пълно с места, на които човек би могъл да се отърве от труп, излагайки се на много по-малък риск, отколкото на онази отбивка. Безспорно, влизането в отбивката не се контролираше от камера, но там все пак беше прекалено оживено.

Така или иначе, макар че камерите надали щяха да дадат материал, на който се вижда убиецът със своята жертва, Патърсън все пак се надяваше, че ще получи от тях нов материал за работа. От двете страни на основната артерия, отвеждаща трафика от магистралата към града, бяха поставени камери. На теория би трябвало те да регистрират всяко превозно средство, влизащо и излизащо от Устър по този път. Предвид предполагаемата връзка с Манчестър, Патърсън беше наредил на Амброуз да намери списъците от деня, в който бе изчезнала Дженифър Мейдмънт. После той трябваше да се свърже с централата на „Агенцията за регистрация на превозни средства“ в Суонси и да ги помоли да прегледат списъка от деня и да идентифицират всички коли и микробуси, регистрирани на адреси в Манчестър. Не беше изключено подходът да не даде резултати — убиецът беше доказал, че е достатъчно интелигентен, за да замете умело следите си, и можеше да е проявил съобразителността да регистрира колата си на друг адрес. Освен това понякога хората просто проявяваха немарливост, колите сменяха собствениците си, но документацията, доказваща това, така и не стигаше до агенцията за регистрация. Все пак, това беше някакво начало. А тъй като и без това щеше да се наложи да иска помощ от полицията на Манчестър, не би навредило да подчертае по този начин желанието си за сътрудничество.

Патърсън загледа телефона така, сякаш виждаше пред себе си враг. Беше помолил шефа си да уреди въпроса с колегите от Манчестър. Но шефът му беше жалък лентяй, който незабавно прехвърляше всичките си ангажименти другиму под предлог, че по този начин дава повече права на подчинените си. Единственото, което направи за Патърсън, бе да каже, че му предоставя всички пълномощия за контакти с полицията в Манчестър. Сега, тъй като беше събота сутрин, щеше да му се наложи да си играе на телефонни игри с централата на манчестърската полиция, докато успее да открие с кого всъщност трябва да разговаря. Чудесен начин да оползотвори времето си.

Измина почти час, докато Патърсън най-сетне успя да се свърже с човек, готов да поеме отговорността да разговаря с него по въпроса за убийството на Дженифър Мейдмънт. Държанието на инспектор Анди Милуд, старши офицер в манчестърския отдел за разследване на особено тежки престъпления, се различаваше подчертано от тона на всички останали криминалисти, с които бе разговарял Патърсън.

— Ще се радвам, ако мога да ви помогна — каза той. — Такива случаи са нещо ужасно. Всички искат резултати, при това ги искат за вчера. Постоянно ти късат нервите.

„И още как“. Всеки път, когато Патърсън погледнеше собствената си дъщеря, чувството за вина и безпомощност го заливаше като вълна. Всеки път, когато видеше на витрината на някой магазин плаката със снимка на Дженифър, разпространяван с местния вестник, го приемаше като обвинение съм себе си. Знаеше, че ако не успее да разреши този случай, той щеше да се нареди сред онези, които непрестанно гризат криминалиста отвътре, разяждат увереността в собствените му способности и го тласкат към братството на бившите ченгета, които предпочитат да гледат света през призмата на бутилката. Разбираше напълно и убеждението на доктор Хил, че ако не успееха да спрат този убиец, той щеше да убие отново. А не искаше да увеличава бремето на вината си.

— Благодаря ви — отвърна той.

— Значи според вас има основание да считаме, че убиецът живее в нашия регион?

— Точно така. Дебнал е Дженифър онлайн, затова и успяхме да проследим двайсетина компютри с неограничен достъп, поставени на обществени места, които е ползвал. Когато специалистите въведоха данните за обработка в своята програма за географско профилиране, Южен Манчестър се оказа точно в средата на района, където е най-вероятно да живее той. Мога да ви изпратя по мейла картата, на която е очертан въпросният район.

— Това ще е добре за начало — отвърна Милуд. — А разполагате ли с още нещо? Описания на свидетели, такива работи?

Патърсън разказа за издирването в записите на камерите за контрол на движението и допълни:

— Освен това работим и с профайлър. Той счита, че работата на убиеца е свързана с компютърни технологии. Според него най-вероятно е да е някакъв вид консултант на свободна практика. Така че може би, след като получим резултатите от проверката на превозните средства, преминали в конкретния период пред камерите, вие ще можете да ни помогнете да добием още по-голяма яснота накъде да насочим търсенето? Мога да ви пратя едно-две от моите момчета, за да ви помагат.

— Не отричам, че това ще ми е от полза — каза Милуд. — Но все пак показателите са доста малко. Ще поговоря с колегите от информационния отдел да проверят дали в картотеките има сексуални престъпници, които по професия са компютърни специалисти.

— А… хм — прекъсна го Патърсън. — Работата е там, че според профайлъра нямаме работа със сексуален престъпник. Той твърди, че убийството няма сексуален мотив, независимо от това, че убиецът е изрязал с нож вагината й.

— Няма сексуален мотив? На какво основание счита така?

— Според него, защото убиецът е прекарал прекалено малко време с жертвата си. И освен това всъщност… ами всъщност не е изрязал и клитора — тази част от разговора притесняваше Патърсън. Не защото му беше неудобно да описва гениталиите на жертвата, а защото съзнаваше, че твърдението за отсъствие на сексуален мотив звучи налудничаво. Знаеше го, защото самият той бе приел по този начин заключението на Тони Хил, когато го чу за първи път. Но когато изслуша обяснението, започна да намира известен смисъл в тази хипотеза.

Милуд издаде някакъв звук, който прозвуча на Патърсън като „Пфу!“ или нещо подобно.

— И вие сте склонни да вярвате на това? — скептицизмът в гласа му беше ясно доловим.

— Ами след като той ми обясни съображенията си, започнах да разбирам какво има предвид. Проблемът е там, че не разполагаме с какъвто и да било друг мотив, според който да ориентираме търсенето. Момичето не е общувало със съмнителни личности или нещо такова.

— Да разбирам ли, че не искате от мен да проверявам регистрираните сексуални престъпници?

— Имам интерес единствено към тези, чиито коли биха се оказали евентуално в списъка на регистрираните от камерите.

Милуд изсумтя.

— Един ангажимент по-малко за нас. Добре тогава, щом получите списъка от Агенцията за регистрация, изпратете го тук по вашите момчета. Ние ще им помогнем.

Патърсън не виждаше точно така нещата. Според него тъкмо неговите детективи щяха да помогнат на хората на Милуд, а не обратното. Но поне беше успял да направи една малка крачка в правилната посока.

Тони беше много учуден, че Карол прие поканата му за един късен обяд. Обикновено в разгара на някое разследване тя едва намираше време да хапне някой сандвич на бюрото си. Но след като Сам си тръгна, избягвайки да му каже каквото и да било за текущото разследване, Тони се обади на Карол, за да й предложи да се видят. Тя бе отвърнала с въздишка:

— Защо не? В тайландския ресторант на Фиг Стрийт в събота обикновено е спокойно, защото там наоколо има предимно офиси.

Естествено, Карол закъсня. Това не го подразни, защото знаеше под какво напрежение работи тя и беше убеден, че ще дойде веднага, щом може. Той седеше край прозореца на горния етаж на ресторанта и наблюдаваше улицата долу, отпивайки от бирата си. Имаше и по-неприятни начини за прекарване на един съботен следобед. При това футболният мач щеше да започне едва в четири, така че нямаше опасност да го пропусне, освен ако Карол не закъснееше наистина ужасно много. В момента, когато тази мисъл мина през ума му, той забеляза Карол, която вървеше толкова забързано по улицата, че палтото й се развяваше като мантия на филмов супер герой. Нещо у него трепна, когато я видя. Тя се озърна бързо, когато наближи ресторанта, и изчезна под тентата над входа.

Когато се появи на горната площадка на стълбата, заедно с нея отвън нахлу струя свеж въздух. Наведе се да го целуне леко по бузата. Кожата на лицето й беше студена, но топлината в ресторанта вече я беше заруменила.

— Радвам се да те видя — каза тя, преметна палтото си през облегалката на стола и седна. — Как беше в Устър?

— Едва не ме арестуваха — заяви той.

Карол се разсмя.

— Типично за теб! — каза тя. — Как съумя да го постигнеш?

— Това е дълга история, после ще ти я разкажа. Работата мина… — той протегна ръка и завъртя длан насам-натам. — Да кажем, горе-долу добре. От гледна точка на профилирането не всичко се изясни. Доста ще има да се борят с този случай. При това убиецът ще повтори, ако не го открият навреме.

— Това звучи разочароващо. Знам колко държиш да се убедиш, че си успял да промениш нещо с работата си.

Той сви рамене.

— Понякога това не зависи от мен. А какво става с теб? Чух те тази сутрин по радиото. По всичко личи, че ти се е струпала доста работа.

— Меко казано — Карол запрелиства менюто. — Всъщност не знам защо чета това, знам, че ще си поръчам пролетни рулца и пиле по тайландски.

— Аз също — той махна с ръка на сервитьорката и двамата дадоха поръчките си. Карол добави към своята и една голяма чаша вино.

— Как се развиват нещата? — попита Тони.

— Също като твоите хора в Устър, явно и ние има дълго да се борим със случая. Не разполагаме практически с никакви отправни точки. Само се молим резултатите от лабораторията по съдебна медицина да съдържат нещо полезно.

— Известно ми е, че Блейк е забранил да ползвате съветите ми. Но несъмнено никой не може да ни забрани да разговаряме в извънслужебна обстановка? Готов съм да ти помогна според силите си — каза Тони.

Тя сведе поглед към масата и започна да си играе с пръчиците за хранене.

— Благодаря ти — помълча, после вдигна очи и срещна погледа му. Лицето й беше напълно безизразно. — Но не мога да приема предложението ти.

— Защо?

— Защото не е редно. Не ти плащаме, следователно нямаме право да ползваме експертното ти мнение. Нямам желание да експлоатирам приятелството ни.

— Именно затова в случая не може да се говори за експлоатация. Защото сме приятели. Приятелите си помагат един на друг. Приятелят е затова — за да помогне при затруднение.

— Знам, че е така, и се надявам, че би ми помогнал, ако изпадна в някакви лични затруднения. Искам да разчитам на подкрепата ти, искам да мога да идвам да поседя при теб на чаша вино в края на деня и да казвам нещата, които бих могла да кажа само на човек, за когото знам, че държи на мен. Но не мога да споделя нещата, които представляват интерес за теб в качеството ти на профайлър.

Донесоха виното й и тя отпи дълбока глътка.

Несъмнено на Тони му беше приятно, че тя разчита на него като на приятел, на чието рамо може да се облегне. Но не можеше да се примири с логиката на професионалната й позиция.

— Това са глупости. Ако считах, че можеш да ми помогнеш за съставянето на профила по онзи случай в Уест Мърсия, тутакси щях да ти разкажа всичко за него. Защото си най-добрият криминалист, с когото съм работил някога. Все ми е едно от кого ще поискам помощ. Вече успях да накарам Фиона Камерън да свърши за мен нещо във връзка с профила, а и на нея никой не й плаща — възрази той.

— Решението е твое и на Фиона. Тони, ако Блейк е решил, че може да не ти плаща, но пак да се възползва от талантите ти благодарение на личните ни отношения, трябва да му се покаже, че греши. И докато той не схване това, аз няма да споделям с теб никакви подробности по тези случаи. Ще ти се наложи да четеш за тях във вестниците като всички останали — тя постави ръка върху неговата и каза с по-мек глас. — Съжалявам.

— Не разбирам — каза той. — Искам да кажа, разбирам това, че не искаш да експлоатираш близостта ни, не искаш да допуснеш Блейк да получи благодарение на нея нещо срещу нищо. Но ние говорим за човешки живот, Карол. Говорим за убиец, който несъмнено ще стане сериен, ако не го спрем. Нима има съмнение, че трябва да направим всичко по силите си, за да го спрем? Нима това не е по-важно от желанието да докажеш правотата си?

За миг му се стори, че този емоционален апел я е убедил. Тя прехапа устната си и пак започна да си играе с пръчиците. После поклати глава.

— Тук не става дума за някакво евтино натриване на носа. Проблемът е много по-едромащабен. Аз трябва да осигуря необходимите ресурси за работа на моя екип. Въпросът не е само в това как ще се развият събитията в рамките на сегашното разследване. Ако не успеем да се преборим с тази глупост сега, много повече хора ще загинат, без виновниците да бъдат изправени пред правосъдието. Не мога вечно да работя така, сякаш съм с една вързана ръка, и Блейк трябва да бъде принуден да разбере това. Ти си прав, заложен е животът на много хора. Именно затова точно сега не мога да правя компромиси.

Той си напомни да не се издава, че знае нещо за Тим Паркър. Замисли се как ли би реагирал, ако наистина не знаеше за нея.

— Да разбирам ли, че работите по случая без помощта на външен експерт? Имате си работа с потенциален сериен убиец, а се връщате към стария стереотип, според който единствено ченгетата знаят как разсъждават убийците?

Опита се да симулира неверие и раздразнение, но не беше сигурен, че е много убедителен.

Карол извърна поглед.

— Не, профилът ще бъде изготвен от специалист, подготвен във Висшата полицейска школа.

Тони изпъшка.

— Излиза, че сам съм се лишил от работа при вас, така ли? Е, кой е този човек? Дано да е някой от по-добрите.

— Тим Паркър.

Той отпусна глава в ръцете си. Гласът му се разнесе приглушено иззад дланите му.

— Е, и какво е мнението ти за Тим?

В този момент допърха сервитьорката в тясното си копринено кимоно и постави на масата между двамата поднос с пролетни рулца. Карол взе едно, отхапа малко от него и изпъшка:

— Ох! Люто е!

Задъвка с отворена уста, преглътна и отпи от виното си. После каза:

— Когато бях ученичка, такива като него ги наричахме ДМН.

— ДМН ли? — Тони също отхапа малко от рулцето, но по-предпазливо от нея.

— Добро Момче, Но…

— И какво по-точно би трябвало да означава това?

— Означава, че човекът е съвсем приличен на вид, но нещо му липсва. Има някакъв недостиг на харизма, нещо не е наред в излъчването му, стила му, в личността или чувството му за хумор. Едно или повече от изредените. Общо взето, човек, който е катастрофално неподходящ за гадже. — Когато забеляза, че Тони се озадачава все повече и повече, тя допълни: — Това не означава, че съм оценявала Тим от гледна точка на това дали става за гадже или не. Имах предвид, че има представителен вид, несъмнено е интелигентен и умее да приема нарежданията на по-високопоставените, без да се унижава. Но е повече от ясно, че няма необходимите за тази работа способности.

— За разлика от мен?

Карол се засмя.

— Очевидно.

Тони поклати глава и също се разсмя.

— Това звучи доста обезпокоително.

— Доколкото разбирам, познаваш младия Тим? Нали не греша? Е, има ли необходимите способности или не?

Тони се питаше как да отговори. Трябваше ли да й каже истината — че Тим е точно толкова лишен от способност за съпреживяване, колкото и някой журналист от жълтата преса? Беше му все едно как това ще се отрази на Тим, но не му се искаше да подкопава увереността на Карол и нейните хора. Затова, колкото и да бе необичайно за него, се спря на дипломатичния подход.

— Притежава някои способности — отвърна той. Не можа да събере сили да се отклони повече от истината.

Продължиха да се хранят мълчаливо. После Карол каза:

— Ако не върши работа, ще съумея да преценя.

— Разбира се, че ще съумееш. Въпросът е какво ще предприемеш в такъв случай.

Тя се усмихна кисело.

— Ще му го кажа. А после ще вдигна скандал на Блейк. И се надявам, че тогава вече ще ти позволи да дойдеш при нас от студа, като „размразения“ шпионин от романа на Льо Каре.

Тони винаги бе обичал оптимизма й. Макар че през годините често бе имала основания да го отхвърли, тя продължавате да се придържа към убеждението, че има основание да се надява на благоприятен изход от всяка ситуация. Той знаеше, че трябва да е благодарен за тази нейна черта. Защо иначе би поддържала толкова време съществуващата между тях близост?

— Ще се постарая да си осигуря термично бельо, ако ще влизам в ролята на замразен агент, очакващ ново включване в играта — каза той. — Тази работа може да отнеме доста време.

— Ще видим — Карол довърши последното от рулцата и се облегна, попивайки устни със салфетката. — Хайде, разкажи ми сега как стана, че едва не те арестуваха.

Тони изпълни желанието й, преувеличавайки водевилните моменти, за да я развесели.

— Най-странното е, че след всичко това в полицията все пак обърнаха внимание на заключенията ми — завърши той.

— Ще ми се да можех да видя лицето на брокерката в онзи момент — отбеляза Карол.

— Пищеше като свирка на локомотив — каза той. — Не беше приятно преживяване.

— Ами престоят ти в къщата? Това приятно преживяване ли беше или не?

Тони вдигна очи нагоре, сякаш търсеше отговора на тавана.

— Да — отвърна той замислено. — Да, беше приятно.

— Какво усещане имаше там?

— Онази къща е дом — каза той. — Място, в което се е живеело удобно и уютно. Няма и следа от показност — обстановката се състои от неща, които е искал да притежава, защото е имал нужда от тях. — Тони въздъхна. — Струва ми се, че ако го познавах, бих го харесвал.

Погледът на Карол омекна, изпълнен със съчувствие.

— Съжалявам.

— Нищо не може да се направи — той нави доста спагети на вилицата и напълни устата си. Беше подходящ начин да избегне по-нататъшния разговор на тази тема.

Карол изглеждаше притеснена. Беше престанала да яде, но направи знак на сервитьорката да й донесе още вино.

— Открих някои неща в твое отсъствие — поде тя. Тони повдигна въпросително вежди. — Разни неща за Артър. За причините, поради които е напуснал града.

Тони престана да дъвче. Храната в устата му като че ли се превърна в буца с неимоверно големи размери. Той се насили да преглътне.

— И как успя да откриеш тези неща?

„И защо си го направила?“ Защото не е могла да постъпи по друг начин. Защото тя беше най-добрият детектив от всички, които Тони бе срещал.

— Започнах търсенето със старите телефонни указатели. Открих къде е била фабриката му. Бил е много способен човек, Тони. Развил нова технология за нанасяне на покритие върху хирургически инструменти чрез електролиза. Патентовал я, а после продал бизнеса си на някаква голяма металургична фирма от Шефийлд. Бил е наистина удивително талантлив.

Тони се взираше в чинията си.

— Очевидно се е представил добре и в Устър. Там също е направил фабрика, продължил да разработва нови технологии — а после да се отказва от тях и да ги продава — той съзнаваше, че в последните му думи се крие известна двузначност, съответстваща на двойствеността в собственото му отношение към Блайт.

— Успях да разбера и защо е напуснал Халифакс — каза Карол, започна да рови в чантата си и измъкна разпечатка на статията от „Трите X“. Подаде му я мълчаливо и зачака той да я прочете.

— Не разбирам — каза Тони. — Защо е напуснал града? В случая той е бил жертвата. Да не искаш да кажеш, че зад всичко това се крие нещо друго? Да не би да е бил заплашван или нещо подобно?

— Не, няма нищо такова. Според Ванеса…

— Разговаряла си за това с Ванеса? Карол, знаеш как се чувствам, когато тя бива въвлечена в живота ми — той повиши тон, привличайки вниманието на малкото хора, които обядваха на горния етаж в заведението.

— Знам. Но нямаше кого другиго да питам, Тони — тя се пресегна през масата и хвана ръката му. — Мисля, че ти имаш нужда от отговори. Това, че си спал в леглото на Артър и си работил в дневната му, няма да ти помогне да научиш нещата, които трябва да узнаеш. Няма друг начин да се помириш със себе си и с него, освен да разбереш защо е побягнал.

Тони беше толкова ядосан, че не смееше да отвори уста. Възможно ли бе тя дотолкова да не го разбира? Нима през всички тези години се беше заблуждавал, нима й беше приписвал качества, които просто бе искал тя да притежава? Искаше му се да крещи, да й обясни колко сериозно бе нарушила наложените от него ограничения. Знаеше, че може да я разстрои и да я накара да се откаже от него завинаги само с няколко добре подбрани изречения. И част от него искаше да направи точно това. Част от него имаше желанието да я пропъди заедно с всичките й прибързани заключения от своя живот. Без нея щеше да стигне по-нависоко и по-надалеч, щеше да се придвижва по-бързо. Тогава една ужасна мисъл си проправи път през надигналия се гняв. „Разсъждаваш точно като Ванеса“.

— Какво има? — попита тревожно Карол. Лицето й отразяваше чувствата, които тя вероятно виждаше изписани на неговото. Вероятно страх и ужас.

Тони си пое дълбоко дъх.

— Съмнявам се, че мога да опиша точно това, което чувствам в момента — каза той. — Понякога се плаша, когато забележа колко неща съм наследил от Ванеса.

Карол сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Луд ли си? Не би могъл да бъдеш по-различен от майка си. Двамата се различавате един от друг като два полюса. Тя се интересува единствено от собствената си личност. Ти се грижиш за всички освен за себе си.

Той поклати глава.

— Аз съм неин син. И понякога това ме плаши.

— Ти си личността, която сам си съумял да изградиш — каза Карол. — Във връзка с профилирането именно от теб съм научила, че личността на човека се оформя под въздействието на това, което се случва с него и от начина, по който човекът реагира на събитията. Не можеш да се отнасяш с такова разбиране към убийците, чиито профили съставяш, а да го отказваш на себе си. Няма да седя тук и да те слушам как се поставяш на едно равнище с Ванеса.

Той не можеше да си затвори очите пред нейната категоричност. След като предизвика у нея такава реакция, у него вероятно имаше нещо, което си струваше да бъде защитено. Не можеше да не приеме това.

Тони въздъхна.

— Е, каква е версията на Ванеса за истинската история зад онова, което вече е известно? — осмели се той да побутне раната, която си бе нанесъл сам.

Карол призова на помощ най-необичайната си дарба — ейдетичната24 си памет. Тя беше в състояние да си припомня и възпроизвежда с абсолютна точност всякакви разговори и разпити. Благодарение на тази своя способност се беше озовавала на едни от най-опасните места, където може да бъде изпратен полицейски служител, затова и напоследък отношението й към нея беше нееднозначно. Но сега притвори очи и се зае да възпроизвежда пред Тони целия разговор, който бе провела с майка му. Разказът му подейства потискащо, още повече, че се потвърждаваше от казаното в писмото на Артър — че не е знаел за бременността на Ванеса. Ако Ванеса бе казала истината за това, което не я представяше в кой знае колко добра светлина, логично бе да се предположи, че казва истината и за останалото. Карол беше права. Излизаше, че не е научил каквото и да било за истинския Едмънд Артър Блайт благодарение на това, че бе седял на стола му и спал в неговото легло.

— Благодаря — каза Тони, когато тя приключи. Хрумна му, че по този начин Карол беше отговорила на един въпрос, за чието съществуване тя не подозираше. Не, явно нямаше защо да изслушва записания разказ, който вероятно Артър бе съчинил за свое оправдание. Сега вече той знаеше какво се е случило. Не беше приятно, но пък това се отнасяше до по-голямата част от живота. В продължение на едно денонощие се бе заблуждавал, че произхожда от човек, който е бил почтен, добросърдечен и интелигентен. „Не, бъди честен пред себе си. Тази самозаблуда продължава вече с години. Винаги си си представял някакви въображаеми татковци, които са имали всички тези качества, че дори повече“. По някакъв начин успя да се усмихне.

— Ще имаш ли време за кафе?

Карол отвърна на усмивката му.

— Разбира се — и още със следващите си думи успя да обори всичко, което Тони си беше казал току-що. — Тони… не забравяй, че Ванеса винаги се е интересувала единствено от себе си. Може разказът й да звучи така, сякаш казва истината, но не забравяй, че е опитна лъжкиня. Не е изключено истината да е много далеч от нейната версия.