Скритият пожар

Глава 14

Пола изпрати с поглед поредния тийнейджър, който се измъкна с ленива походка от стаята, където се провеждаха разпитите на свидетели.

— Така ли изглеждаше и ти, когато беше четиринайсетгодишен? — попита тя Кевин.

— Занасяш ли се? Майка ми веднага щеше да ми зашие някой шамар, ако си позволях да разговарям така с възрастни. Не мога обаче да си изясня дали проблемът е въпрос на поколение или на класа. Струва ми се, че момчетата от работнически произход също имат подобно поведение, но при тези дръвници забелязвам и още нещо. Не знам дали е съзнание за собствената привилегированост или нещо друго, но искрено ме вбесяват.

Пола разбираше много точно какво имаше предвид Кевин. Беше посещавала училища, малко след като деца бяха загивали при сбиване с ножове — внезапно връхлетял кошмар, сякаш напълно безпричинно. Беше осъзнавала шока като осезаемо присъствие дори по коридорите, беше виждала страха по лицата на децата, когато се питаха дали смъртта няма да докосне и тях, беше долавяла страх и зад предизвикателния им тон. Но в случая нямаше нищо подобно. Сякаш смъртта на Даниъл беше нещо, което се бе случило много далеч от тях — нещо, чуто по новините, нещо, за което родителите им разговаряха като за някаква далечна опасност. Единственият човек, който изглеждаше разстроен, беше класният ръководител на Даниъл. Дори директорът на „Уилям Мейкпийс“ се държеше така, сякаш не ставаше дума за трагедия, а за някакво дребно неудобство.

— Ако имах деца, това би било последното училище, в което бих ги изпратила — каза Пола.

— Мислила ли си някога за това? Искам да кажа, да имаш деца — Кевин наклони глава на една страна и я загледа преценяващо.

Пола изду бузи и въздъхна шумно.

— Друго са си големите житейски въпроси, а, сержант Матюс? Честно казано, досега не съм чувала тиктакането на биологичния часовник. А как стои положението с теб? Харесва ли ти да бъдеш баща?

Кевин явно се изненада от начина, по който тя му върна въпроса.

— Това е най-хубавото и най-лошото нещо на света — поде той бавно. — Начинът, по който обичам децата, особено пък Руби — това е тотална, вечна, безусловна обич. Но обратната й страна е страхът от загуба. Знаеш ли, когато работим по такива случаи, когато на родители им се налага да погребват децата си, имам чувството, че някой забива гвоздеи в сърцето ми.

Почукване на вратата прекъсна разговора им и в стаята влезе още едно четиринайсетгодишно момче, без да чака да бъде поканено. Стройно и мургаво, то беше подчертано по-ниско от останалите момчета, с които бяха разговаряли тази сутрин — поне с няколко инча. Чистата му кожа имаше цвета на печени бадеми, черна, гъста и лъскава коса, орлов нос, чиято извивка напомняше на викингски кораб и малка уста, подобна на розова пъпка. Беше несъмнено необичайно съчетание на черти, привличащо вниманието.

— Аз съм Азиф Хан — каза момчето и се отпусна на един стол с ръце в джобовете, изпъна крака и ги кръстоса в глезените. — А вие сте ченгетата.

„Ето, пак се започва“. Кевин представи Пола и себе си, и веднага пристъпи към разпита.

— Знаеш защо си тук. Бяхте ли приятели с Даниъл?

Той не очакваше кой знае какво от този разговор — момчетата, за които се знаеше, че са били близки с Даниъл, бяха сред първите няколко, повикани за разговор. След тях се бяха изредили още осем или девет момчета, които твърдяха, че са го познавали само бегло.

— Е, не бяхме чак братчета — заяви Азиф.

Пола се приведе напред, така че лицето й се озова съвсем близо до лицето на момчето.

— Виж какво, Азиф, хайде да се разберем. Зарежи тези пози. Ти учиш не в кое да е училище, а в „Уилям Мейкпийс“. Баща ти е лекар, не е продавач на пазара. Не ми пробутвай тази фалшива поза на момче от улицата. Ще разговаряш с нас прилично и с уважение, или разговорът ще се проведе в участъка, на наш терен, при определени от нас условия.

Очите на Азиф се разшириха уплашено.

— Нямате право да разговаряте така с мен. Аз съм малолетен. По време на разговора трябва да присъства възрастен. Ние изобщо разговаряме с вас само защото учителите казаха, че така ще е най-добре.

Пола сви рамене.

— Нямам нищо против. Ще повикаме и баща ти в участъка, да видим колко ще се зарадва на устатия си син.

Азиф издържа на погледа на Пола още няколко секунди, после отпусна леко едното си рамо и се извърна малко встрани.

— Добре де, добре — измънка той. — Даниъл беше мой приятел.

— Доколкото разбирам, никой тук не мисли така — намеси се Кевин, а Пола отново се облегна назад в стола си.

— Не общувах с тези чекиджии, които обикновено се въртяха около Даниъл, ако имате това предвид. Ние с Даниъл имахме други общи интереси.

— Какви? — попита Кевин и започна озадачено да прехвърля на ум възможностите.

Азиф прибра краката си под стола.

— Комедията — каза той, видимо смутен.

— Каква комедия?

Азиф се повъртя на стола си.

— Ами и двамата искахме да станем големи комедийни актьори, разбирате ли?

Едно от другите момчета беше споменало, че Даниъл се е интересувал от комедии, но не беше говорило нищо за подобни амбиции.

— Това е доста откачено — каза Пола. — Хващам се на бас, че не е включено в учебната ви програма.

По лицето на Азиф трепна далечно подобие на усмивка.

— Не и докато ние не започнем да играем в някой сериал по Би Би Си 3, тогава и комедията ще стане приемлива — отвърна той. — И ще включат такива часове в програмата за театрално изкуство.

— Значи вие двамата с Даниъл сте имали тази обща амбиция. Как разбрахте това един за друг? — попита Кевин.

— Братовчед ми е управител на един клуб в центъра. Един път месечно имат комедийна вечер. Братовчед ми ме пуска да влизам, въпреки че не би трябвало. И така, една вечер тъкмо се канех да вляза, когато видях Даниъл да спори с охраната на входа, лъжеше, че бил осемнайсетгодишен. Беше ясно, че няма да успее да убеди никого, макар че имаше фалшива лична карта. Затова се намесих, попитах какво става, и той ми каза, че ужасно искал да види изпълнението на един от актьорите, слушал го бил по радиото и искал да го види на живо. Аз убедих братовчед ми да пусне и него, после се заговорихме и тогава установих, че и той ужасно иска да стане комедиен актьор. После започнахме да се срещаме у нас, веднъж на всеки две седмици, представяхме скечовете си един на друг. — Той потърка лицето си с ръка. — Даниъл наистина можеше да разсмива. Имаше един номер с възрастни, които искат да се правят на равни с хлапетата, нали разбирате. И знаете ли, имаше… имаше присъствие. — Той поклати глава. — Това е ужасно нещо.

— Имаме основание да предполагаме, че Даниъл е отишъл в Темпъл Фийлдс във вторник след училище — каза Кевин. — Споменавал ли е пред теб, че има там среща с някого?

Азиф се смръщи.

— Не.

— Като че ли не си много уверен.

— Ами не е споменавал нищо за някакви конкретни срещи — отвърна Азиф. — Но миналата седмица, когато се събрахме за последен път, каза, че се запознал в мрежата с някакъв човек, който организирал радио шоу за представяне на млади таланти. За деца като нас, които не са навършили необходимите години, за да се явят на сцена или в някой клуб — той сви рамене и повтори: — За такива като нас. Попитах го дали не може да уреди и мен и той каза, че със сигурност щял да направи нещо, но искал първо да се запознае с човека, да се увери, че онзи ще го вземе със сигурност. — По лицето на момчето се изписа потиснатост. — Тогава му се поразсърдих, казах си, че може би иска да ме държи настрани, да запази връзката за себе си, разбирате ли. Но той каза, че не било така, че сме приятели, и че освен това още ми бил длъжник за онзи път, когато уредих да го пуснат в клуба. Просто искал първия път да отиде сам, да си изясни положението, и после щял да вземе и мен — внезапно сякаш нещо проблесна в съзнанието му и очите му се разшириха. — Да му се не види! Значи вие мислите, че точно тогава е бил убит?

— Все още сме в началото на разследването — каза бързо Кевин. — На този етап не сме в състояние да преценим коя информация може да има връзка с убийството. Но за нас ще бъде от полза, ако ни разкажеш всичко, което знаеш за този човек, с когото се е запознал Даниъл. Знаеш ли например как са се запознали?

Азиф кимна.

— По РигМароул — нали знаете, социалната мрежа. Двамата били в „пого“ — така наричаме фенклубовете — на „Гавин и Стейси“. Оказало се, че харесват едни и същи неща, затова се прехвърлили в личен разговор и тогава се разбрало, че човекът работи като продуцент на комедийни програми.

— Даниъл споменавал ли е името му?

— Не. Това е едно от нещата, които ме подразниха. Не искаше дори да ми каже името му. Разправяше разни такива неща, че онзи не искал да се разчуе, за да не би някой да му открадне идеята. Така и не научих името му. Само че бил продуцент към Би Би Си — Манчестър. Или поне така твърдеше Даниъл — добави Азиф.

— Но ти не беше убеден? — попита Кевин.

— Подходът му ми се струваше малко странен — каза момчето. — Искам да кажа, той никога не беше виждал Даниъл да изпълнява някой от скечовете си. Как би могъл да знае добър ли е или не? Но беше изключено да разубедиш Даниъл. Той си живееше по свои закони.

— Спомена ли Даниъл къде ще се срещнат? Или кога? — продължи с опитите си Кевин.

— Нали ви казах. Държеше се така, като че ли му е била поверена държавна тайна. Нямаше никакво намерение да изтърве и най-незначителната подробност. Знам само това, което ви казах.

Пола си каза, че и това е някакво начало. Не кой знае какво, но все пак начало.

Амброуз почувства как настроението му леко се подобрява, когато наближи кабинета на Патърсън и видя, че шефът му се е затворил вътре с Гари Харкъп. Перспективата да се опитва да лъсне имиджа на странния дребен профайлър от Брадфийлд не го изпълваше с приятни предчувствия. Но след като Гари се беше появил, сигурно имаше нещо, което да отклони вниманието на Патърсън. Може би дори се беше появила следа, по която да тръгнат.

Когато погледна Патърсън, Амброуз видя пред себе си човек, който отчаяно се нуждаеше от някаква добра вест. Беше изпит и бледен, клепачите му бяха подпухнали, под очите му имаше торбички, косата му беше сплъстена и безжизнена. Винаги ставаше така, когато разследването по някой случай не напредваше достатъчно бързо. Патърсън поемаше върху себе си упражнявания върху полицията натиск и мъката на близките, докато накрая се създаваше впечатлението, че ще рухне. И тогава настъпваше момент, в който нещо сякаш се наместваше в съзнанието му, той виждаше как започват да се отварят нови възможности, внезапно си възвръщаше жизнеността и отново се изпълваше с увереност. Трябваше само да се дочака този момент.

— Заповядай — каза Патърсън, махна на Амброуз да влезе и му посочи стол. — Гари току-що пристигна.

Амброуз кимна на закръгления компютърен специалист, който изглеждаше раздърпан както винаги. Косата му беше чорлава, тениската смачкана, в брадата му беше залепнало нещо, което Амброуз не би искал да оглежда по-отблизо; не можеше да се каже, че вдъхва доверие. Но Гари беше успявал да им помогне неведнъж в работата по минали случаи, така че видът му не притесняваше Амброуз. Може би беше редно да не избързва и с преценката си за Тони Хил. Нито да стига до прибързани заключения само защото този човек имаше сякаш доста нетрадиционен подход към работата си. Редно беше да изчака, за да види дали той щеше да оправдае очакванията им, така, както го правеше Гари.

— Върви ли работата, Гари? — попита той.

Гари закима така усърдно, че шкембето му се затресе.

— Върви добре, Алвин. Върви добре.

— Е, какво имаш да ни кажеш? — попита Патърсън. Той се облегна назад и започна да почуква полека по бюрото с един молив.

Гари извади от раницата си две прозрачни найлонови папки. Във всяка от тях имаше по няколко листа.

— Малко е объркано. Това — той тупна с ръка по първата — е списък на компютрите, които успях да идентифицирам. Успях да се добера до не повече от половината. Останалите са някъде в ничия земя — сменяли собствениците си два или три пъти.

Патърсън измъкна листата от папката и започна да преглежда първия. Когато приключи, го подаде на Амброуз. Изчитането на списъка от седемнайсет компютъра, които Гари бе идентифицирал, не им отне много време. Интернет кафета, обществени библиотеки и едно летище.

— Разпилени са навсякъде из региона — отбеляза Патърсън. — Устър, Солихъл, Бирмингам, Дъдли, Улвърхамптън, Телфорд, Стафорд, Канок, Стоук, Стоун, Холмс Чапъл, Нътсфорд, Стокпорт, летището на Манчестър, Олдъм, Брадфийлд, Лийдс…

— Навремето не се изразих много точно, когато казах, че той е използвал всеки път различен компютър — поде Гари. — Когато се върнах обратно към данните и се заех да анализирам всички съобщения, с които разполагаме, установих, че има компютри, които е ползвал по два и дори по три пъти. Два пъти е ползвал компютрите в Устър, Брадфийлд и Стоук. А онзи на летището в Манчестър — три пъти. Но всички тези компютри са на обществени места и достъпът до тях е неограничен.

— Има някаква връзка с пътната мрежа — каза Амброуз, виждайки в мислите си разклоненията на шосетата като вени на човешка ръка. — М5, М42, М6, М60, М62. До всички тези места се стига лесно по магистралите. Ако е следил Дженифър, Устър се пада в единия край на маршрута му — той вдигна очи, в които проблясваше нова идея. — А Лийдс се пада точно в другия край. Може би живее там.

— А може би там живее следващата му жертва — каза Патърсън. — Ползвал е три пъти компютър на манчестърското летище. Може би това летище е най-близо до мястото, където живее. Всичко това трябва да се представи на нашия профайлър, да видим на какво мнение ще бъде той. Доколкото знам, имаше някаква програма за приблизително изчисляване на региона, където живее убиецът? Помня, че чувах нещо подобно, когато в Америка преследваха онези момчета, които бяха открили произволна стрелба.

Изражението на Гари подсказваше, че приема скептично идеята.

— Не съм сигурен, че географското профилиране би ни свършило работа в този случай. А и това е работа за тесни специалисти.

Патърсън внезапно се оживи, поизправи се на стола и махна с ръка към листовете.

— Доведете го да им хвърли един поглед. Нали затова му плащаме.

Амброуз понечи да каже нещо, после осъзна, че моментът не е подходящ да представи искането на Хил да преглежда документацията на свой терен. Реши да изчака, докато Гари си тръгне.

— А другото какво е, Гари? — попита той.

— Тук резултатите не са чак толкова добри — отвърна Гари и постави и другата папка на бюрото. — Но преди да стигна до тях, искам да ви разкажа за още нещо, което се опитах да направя. Казах си, че след като ZZ е ползвал „Риг“, за да се свързва с Дженифър, явно има там и собствен профил. Оказва се, че е имал, но профилът е бил изтрит към четири часа същия следобед, когато Дженифър е изчезнала. Явно е изгарял мостовете зад себе си.

— Има ли някакъв начин да се доберем до информацията, която е присъствала в профила му.

Гари сви рамене.

— Ще трябва да се свържете с „Риг“. Съмнявам се, че ще ви позволят каквото и да било търсене, ако нямате разрешение от прокуратурата. И после, ще възникне проблем във връзка със закона за защита на личните данни. Те всъщност нямат права над личната информация, която хората поставят в профилите си. След неприятностите, които имаха във „Фейсбук“ по въпроса за правата върху информацията в профилите на участниците в социалната мрежа, собствениците на всички подобни мрежи са се постарали да издигнат китайски стени между себе си и потребителите. Така че дори ако в сървърите на „Риг“ съществува някаква остатъчна информация, вероятно няма да ви дадат достъп до нея, дори ако имате разрешение за претърсване. Първо ще трябва да се преборите с адвокатите им.

— Това е лудост — възрази Патърсън.

— Така стоят нещата. Всички тези компании не искат да създават впечатление, че предават незабавно фронта, щом се появят ченгетата. Ако съществуваше възможност просто да отидете там и да вземете всичко, което ви трябва, те щяха да изгубят всичките си клиенти в рамките на пет минути.

— Бог да ни е на помощ — измърмори Патърсън. — Човек би казал, че имат желание да окуражават убийци и педофили.

— Само в случай, че имат валидни кредитни карти и са склонни да пазаруват онлайн — обади се Амброуз. — Благодаря ти все пак, Гари. Ще се свържа с „Риг“ и ще видя какво ще ми кажат. И така, какво стана с фрагментите от разговори, които успя да измъкнеш от харддиска?

— Успях да спася нещо от последния разговор между Дженифър и ZZ. Онзи, който тя после е изтрила. Текстът е непълен, но все пак е нещо. Тук съм сложил две копия на разпечатката — допълни той.

„Значи е още по-малко, отколкото предполагах“. Амброуз пое двата листа, които Патърсън му подаде.

ZZ:… ако ме… рси6… насаме и без…

Джени: За6то иска6…

ZZ:… ли казах… ГОЛЯМА тай…

Джени: Не, не вяр…

ZZ: Ни6то 4у… 6том не знае6…

Джени:… ни6т…

ZZ:… аз знам ист…

Джени:… как… мои ра…

ZZ: За6тото знам к… намирам не6та… еста да търся инф… ти не зна…

Джени:… си го измисля6?

ZZ: За6тото когато ти по… и6 4е е вяр… 6те вид…

Джени:… казвай тогава!

ZZ: Седнала ли си?

Джени: Само се държи6 така, ка… голяма работа.

ZZ:… ти… наистин…

Джени:… отка4а6

ZZ: Мога да докажа…

Джени: ЛЪЖЕ6

22:… 6тнем утре… на ка… ти кажа, но и да пока…

Джени:… ти вярвам?

ZZ: за6тото трябва да… 30 на ка… не казвай…

Джени:… бъда там. Имай късмет да лъж…

Патърсън се смръщи.

— Не може да се каже, че е лесно за разчитане — заяви той. — Та това почти не може да се определи като английски, все едно е различен език.

— Така е. Наричат го език на съкращенията. Вашата Лили би го прочела така лесно, както вие си четете вестника — отвърна Амброуз. — Основното в случая е твърдението на ZZ, че знае голямата тайна на Дженифър. Казва й нещо, което я вбесява. Тогава тя го обвинява, че откача, и после крещи, че лъже — затова пише с главни букви, това означава, че крещи.

— Лудница — измърмори Патърсън.

— После, струва ми се, той й предлага да се видят на следващия ден. Определя мястото и часа и настоява тя да не казва на никого. А тя обещава да дойде и пак изразява съмнение, че той лъже — допълни Гари.

— И къде й казва да се срещнат? — попита Патърсън, зачервен от яд.

Гари сви рамене:

— Кой би могъл да знае? На някакво място, чието име започва с „ка“. Кафене? Касъл Стрийт? Катедралата?

— Нищо по-точно ли не може да се извлече?

Гари доби засегнат вид.

— Вие май нямате никаква представа за какво става дума. Трябваше ми повече от седмица, за да се добера до всичко това. Наложи ми се да изпрося от един приятел софтуер, който е още в процес на разработване, за да успея да се справя. Като се има предвид какво имаше в компютъра, е цяло чудо, че успях да измъкна и толкова. Сега поне ще можете да изключите един куп места, на които не е отишла.

Патърсън загриза една кожичка на палеца си, потискайки гнева си.

— Съжалявам, Гари — изсумтя той. — Знам, че си направил всичко по силите си. Благодаря, изпрати ни сметката.

Гари се измъкна с усилие от стола, опитвайки се да демонстрира засегнато достойнство, взе раницата си и тръгна към вратата, подхвърляйки: „Успех!“, когато излизаше.

— Вбесяващо леке, нали? — заяви Патърсън, когато вратата се затвори зад него.

— Нали върши работа.

— Защо иначе бих го допускал тук? И така, налага се да изровим всички места в града, чието наименование започва с „ка“, а когато съставим списъка, да проверим записите отпреди девет дни на всички контролни камери около тях. Има достатъчно работа за всички от отдела — гласът на Патърсън завибрира от енергия. Беше успял да осъществи прехвърлянето от отчаяние към оптимизъм. Амброуз си каза, че сега е подходящият момент да поговори с него за искането на Тони Хил.

— След като всички ще потънем до гуша в тази работа — поде той, — вероятно всякакви външни хора тук биха ни се пречкали. Нали?