Скритият пожар

Глава 33

Не беше нито къща, нито офис, а гараж, полускрит в дъното на сляпа уличка, подслонила и пекарна за сладкиши и специалитети, както и едно веганско кафене. Макар че беше неделя, един набит, мускулест мъж с ниско подстригана руса коса и изпоцапан с машинно масло гащеризон пребоядисваше единия калник на старичък форд „Фиеста“. Той не прекъсна работата си, докато полицейска кола без отличителни знаци не спря на няколко фута от него. Тогава изключи пистолета, с който нанасяше боята, и ги загледа предизвикателно.

— Е, какво има? Да не би някой да е блъснал човек и да е избягал?

— Вие ли сте Уорън Дейви? — попита Амброуз.

Човекът отметна глава назад и се разсмя.

— Ама че майтап! Не, приятел, аз не съм Уорън. За какво ви е той?

— Това е тема на разговор, който ще проведем с господин Дейви — отвърна Амброуз. — А кой сте вие?

— Бил Кар. Каквото името, такъв и занаятът25, загрявате ли?

— А каква е връзката ви с Уорън Дейви?

— Кой казва, че има такава връзка?

— Агенцията за регистрация на превозни средства. Тойотата на Уорън Дейви е регистрирана на този адрес.

Лицето на Кар се проясни.

— Ясно, разбирам. Е, съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, но няма да откриете Уорън тук.

— Ще се наложи да ми дадете малко повече сведения — каза Амброуз. — Въпросът е сериозен. Вярвайте ми, не ви препоръчвам да рискувате обвинение във възпрепятстване работата на полицията, не и по това разследване.

Кар го изгледа стъписано.

— Добре, добре. — Остави пистолета на земята и пъхна ръце в джобовете си. — Нямам какво да крия. Той ми е братовчед, затова използва гаража ми като адрес, на който получава пратки, такива неща. Това е всичко.

— Защо му е да ползва чужд адрес?

Амброуз нямаше време за излишни учтивости. Трябваха му отговори и той беше решен да не допуска този смешник да го разиграва. Без да се замисля, той пристъпи крачка напред, достигайки границата на личното пространство на събеседника си.

Този ход като че ли не направи впечатление на Кар.

— Отговорът е съвсем прост, приятел. Той живее на някакво забравено от бога място. Дошло му беше до гуша доставчиците да не успяват да го намерят, когато двамата с Даян са в хранилището за данни, затова и почна да ползва гаража като адрес за доставки. Аз съм постоянно тук, нали разбирате. При това разполагам с достатъчно място, на което да складирам нещата му. Когато докарат някоя пратка, им се обаждам и един от двамата идва в града, за да я прибере.

— Разбираемо — Амброуз беше склонен да му повярва. — Кога се видяхте за последен път с него?

— С Уорън ли? Преди две седмици. Но Даян се отби два-три пъти през последната седмица. Каза, че той заминал нанякъде. Трябва да знаете, че в това няма нищо необичайно. Те имат клиенти навсякъде из страната.

— Клиенти за какво?

— Те се занимават с интернет защита и складиране на бази данни — каквото и да означава това. Лично аз тези неща изобщо не ги разбирам.

Амброуз почувства как косъмчетата по ръцете му настръхват. Това започваше да прилича на сериозна следа.

— Та къде мога да открия братовчед ви Уорън? — попита той с възможно най-непринуден тон.

Кар се обърна и се упъти към преградата, която обособяваше нещо като малък офис в един ъгъл на гаража.

— Живеят на пусто място, в началото на хълмистите земи — подхвърли той през рамо. — Ще ви дам адреса, но ще ви трябват и упътвания как да стигнете дотам.

Съобразявайки, Амброуз го настигна и каза:

— Ако това не ви притеснява, господин Кар, бихме предпочели да дойдете с нас, за да ни показвате пътя.

Кар го изгледа озадачено.

— Но нали ви казах, ще ви упътя съвсем точно.

Амброуз поклати глава, любезно усмихнат.

— Разбирате ли, господин Кар, случаят е малко сложен. Както вече споменах, разследваме сериозно престъпление. Не мога да допусна вие да се обадите на братовчед си в момента, когато излезем оттук. Не искам да го уведомявате, че двама полицейски служители ще дойдат да го разпитват за колата му. Защото, господин Кар, не ми се иска братовчед ви да реши да духне, преди да съм имал възможността да поговоря с него.

В тона на Амброуз се прокрадна острота, която само глупак би пренебрегнал. Кар прецени, че би било най-разумно да се съгласи, без да прави скандали. Той разпери ръце.

— Разбирам позицията ви и съм ви благодарен, че не се опитвате да ме сплашите. Предлагам да ми позволите да дойда с моята кола — момичето може да ни следва във вашата. Това ще ми даде възможност да се измъкна веднага щом ви покажа мястото, без Уорън да разбере, че съм ви довел аз.

— Страхувате ли се от братовчед си, господин Кар?

Кар повтори етюда с отмятането на главата и смеха.

— Занасяте ли се? Не се страхувам. Аз харесвам Уорън, той е свястно момче. Не ми се иска да мисли, че съм го предал, загряхте ли най-сетне? — За първи път в думите на Кар се долавяше раздразнение. — За себе си знам, че няма да ми е приятно, ако видя, че някой е довел ченгетата пред къщата ми.

Амброуз обмисли предложението и не намери срещу какво да възрази. Кар изглеждаше едновременно склонен да сътрудничи и безобиден. Ако изключим признанието му, че няма да му е приятно да бъде посетен от полицията, но това не можеше задължително да се приема като доказателство за вина.

— Така да бъде — каза Амброуз. — Водете ни, господин Кар.

Това бе започнало преди години като експеримент, а сега вече се беше превърнало в част от похватите, които Тони ползваше, за да си проправи път в подобното на лабиринт съзнание на убиеца. Той постави две кресла едно срещу друго — всяко от двете попадаше в светлия конус на лъчите, хвърляни от две лампи. Той сядаше на едното кресло и задаваше въпрос. После ставаше и се преместваше на другото, за да даде възможния отговор. Сега, след като вече бе обработил в мислите си всичко, което бе могъл да възприеме от документацията по случаите, беше настъпил моментът за тази процедура.

Опрял лакти на коленете си и брадичка върху свитите си юмруци, той се взираше в празното кресло пред себе си.

— Ти не вършиш това за удоволствие, нали?

Стана, отиде до другото кресло и се разположи на него отпуснато, с разтворени крака, с ръце на страничните облегалки. Помълча, после, със съвсем различен тон, доста по-плътен от нормалния му теноров глас, каза:

— Не. За мен това е мисия.

Отиде обратно на първото кресло.

— Каква е целта на тази мисия?

— Заличаване на кръвна линия.

— Чия кръвна линия? Защото подборът ти не е произволен, нали?

— Не, не е произволен. Вие просто все още не знаете каква е връзката.

— Аз не, но ти я знаеш. Нямаш основания да се съмняваш в нея, така ли?

— Нямам. Аз не бързам. Проверявам внимателно дали съм избрал точно обекта, който ми трябва.

Тони се върна на своето кресло и скръсти ръце.

— Защо това има такова значение за теб?

Този път мълчанието откъм креслото, което в неговите очи беше креслото на убиеца, бе по-продължително. Той се опита да потъне в мрака, да стигне до мястото, където тези убийства можеха да изглеждат обясними.

— Не искам те да се размножават.

— Следователно ги избиваш, преди да пораснат достатъчно, за да имат свои деца?

— Това е едната страна на въпроса.

— Въпросът е там, че те трябва да са последни в кръвната линия? Затова ли всички са деца?

— Точно така.

Тони се върна обратно на креслото си. Не можеше да прецени как да продължи от тук нататък. Имаше чувството, че всеки момент може да сграбчи нещо, което постоянно му се изплъзваше. Върна се в мислите си към жертвите, повика в спомените си лицата им и отново бе впечатлен от съществуващата прилика.

— Всички те изглеждат така, както ти си изглеждал някога — каза той предпазливо. — Затова си ги избрал. Вземаш жертви, които имат собствения ти образ.

Отново в другото кресло.

— И какво, ако е така?

— Унищожаваш собствения си образ — той поклати глава. Не можеше да разбере. — Но повечето серийни убийци искат да се обезсмъртят, да се прочуят. А ти правиш точно обратното. Искаш да заличиш себе си, но по някаква причини унищожаваш деца, които приличат на теб, вместо да убиеш себе си.

Беше наистина озадачаващо. И все пак имаше чувството, че е направил някакъв пробив. Често ставаше така в процеса на тези диалози. Не знаеше как го прави и какъв е точно механизмът на този процес, но по някакъв начин явно освобождаваше подсъзнателните му способности да разбере.

Засега не му беше ясно как последните му прозрения биха помогнали за залавянето на убиеца. Но знаеше, че ако успеят да го заловят, именно чрез тях ще успеят да го накарат да говори. А за Тони отговорът на въпроса „защо?“ беше може би дори малко по-важен от отговора на въпроса „кой?“.

Беше късен следобед, когато микробусът на Бил Кар спря насред някакъв пущинак. Амброуз беше удивен от абсолютната пустота наоколо. Бяха напуснали покрайнините на града едва преди десетина минути, но тук, в началото на безлюдната хълмиста област, човек оставаше с впечатлението, че Манчестър изобщо не съществува. Край тесния път се виеха стари стени, издигнати без хоросан. Отвъд тях се извисяваха склонове, покрити с остра трева. По склоновете се виждаха овце, които не проявиха никакъв интерес към тях. Между нивите се издигаха гъсти борови гори — очевидно садени и поддържани от местното лесничейство. Откакто се бяха отклонили по едно второстепенно шосе, което ги изведе на този път, не бяха срещнали нито една друга кола.

— Не разбирам — каза Амброуз. — Къде е къщата?

Кар посочи пред себе си, където пътят изчезваше зад остър завой.

— Една миля по-нататък по пътя. В момента, когато излезете от завоя, камерите им ще ви регистрират. По тези пътища няма да срещнете контролни камери в продължение на много мили, но Уорън и Даян имат своя собствена охранителна система. Истински параноици са на тема безопасност. Но предполагам, че клиентите им плащат точно затова. Е, тук ще ви оставя. Просто продължете по пътя, ще видите оградата. До портата има отбивка, ще ви се наложи да се обадите по интеркома.

Амброуз погледна в страничното огледало, за да се убеди, че помощничката му идва зад тях, после излезе от микробуса, обърна се, надникна обратно в купето и каза:

— Благодаря за помощта.

— Само не казвайте нищо на Уорън, нали обещавате? — за миг по лицето на Кар се изписа тревога, но после облакът премина.

Амброуз се запита дали Кар получава някакво заплащане от братовчед си, задето приема да го ползват като пощенска кутия. Ако действително бе така, това до голяма степен би обяснило защо толкова се притеснява да не се разбере, че ги е довел дотук.

— Няма да ви намесвам — каза той. Едва бе затворил вратата, когато Кар зави рязко и потегли обратно към Манчестър. Амброуз го изпрати с поглед, после влезе в другата кола.

— Направо по пътя — каза той. — По-нататък от лявата страна трябва да има порта.

Описанието на Кар се оказа напълно точно. Пътят завиваше и след една редица дървета започваше висока два метра ограда от телена мрежа, която преминаваше зад стената. В началото й имаше монтирана камера, виждаха се и други камери, поставени на различни места в оградената територия. Отвъд оградата имаше обширно пространство, обрасло с острата трева, срещана по тези места. То се простираше до няколко издигащи се близо една до друга сиви каменни сгради, строени в обичайния за тези места стил. Когато наближиха, Амброуз можа да ги определи като фермерска къща и два големи хамбара. Дори от пътя се виждаше, че вратите на единия хамбар са стоманени, а на покрива му има изводи на вентилационна система. Спряха пред портата, на която висеше табела с надпис „Ди Пи Ес“ и се представиха по интеркома.

— Покажете картите си през прозореца, за да могат да влязат в обхвата на камерата — обади се през пращене нечий глас. Амброуз подаде своята карта на помощничката и тя показа и двете през прозореца. Едното крило на портата се отвори и те влязоха вътре с колата. Пред стоманената врата на едната постройка излезе някаква жена. Вратата се затвори безшумно зад нея. Тя посочи към фермата и стигна до тях точно когато слизаха от колата.

Докато се запознаваха, Амброуз я огледа преценяващо. Беше към четиридесетгодишна, висока около пет фута и пет-шест инча, стройна и стегната, с този тип бледа кожа, която хваща хубав загар. Тъмната коса падаше до раменете й. Кафяви очи, вирнат нос, тънки устни, на бузите трапчинки, които вече започваха да се губят в дълбоки бръчки. Черни джинси, тясна спортна блуза с качулка, черни каубойски ботуши. На шията й бяха окачени очила на фина сребърна верижка. Виждаше се, че е от хората, които преливат от енергия.

— Аз съм Даян Патрик — каза тя. — Половината от фирмата, която носи името „Ди Пи Ес“. Абревиатурата трябва да означава „Дейви Патрик Секюрити“ или „Data Protection Services26“, в зависимост от това как ще реша да се представя пред вас — тя се усмихна. — С какво мога да ви помогна?

— Явно се отнасяте много сериозно към всичко, свързано със сигурността — каза Амброуз. Искаше му се да си спечели малко време. Понякога инстинктът му подсказваше да не тръгва право към целта, а да действа малко по-предпазливо.

— В противен случай не бихме могли да предлагаме ефективна защита на базата данни — каза тя. — Да не би посещението ви да е свързано с някой от клиентите ни? Защото съм длъжна да ви предупредя, че ние тук спазваме много строго закона за защита на информацията.

— Може ли да поговорим вътре?

Тя сви рамене.

— Разбира се, заповядайте.

Отключи вратата и ги въведе в кухня, типична за този тип къщи. Голяма електрическа печка, старателно изтъркани плотове от чамово дърво, голяма маса в средата на помещението, заобиколена от шест стола в същия стил. За обзавеждането бяха хвърлени доста пари, но очевидно това не се беше случило скоро. Помещението излъчваше домашен уют, а не показност. Масата беше отрупана с вестници и списания. Пред единия стол имаше отворен нетбук, до него — кутия с шоколадови бисквити. Токовете на Даян Патрик затракаха по покрития с каменни плочи под, когато тя тръгна към чайника, който стоеше на печката. Включи котлона, за да кипне водата и се обърна към тях, скръстила ръце пред малките си гърди.

— Търсим Уорън Дейви — каза Амброуз, оглеждайки помещението и запаметявайки всяка подробност.

— Той не е тук — отвърна тя.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Не. Той е в Малта, при един от клиентите ни, организира инсталирането на нова система за сигурност. Ще остане там, колкото е необходимо.

Амброуз беше разочарован.

— А кога замина?

— Замина със самолет от Манчестър преди една седмица — миналия петък — уточни тя и присви учудено вежди, така че между тях се вдълбаха две малки бръчици. — Защо го търсите? Да не би да има проблем с някой наш клиент? Ако е така, аз може би ще успея да ви помогна.

— Търсим го заради колата му — каза Амброуз.

— Какво е станало с колата? Да не би да е открадната? Той винаги я оставя на паркинга на летището.

— Трябва само да му зададем няколко въпроса — интересува ни къде е бил с нея преди две седмици.

— Защо? Да не би да е бил замесен в някаква катастрофа? Нищо не ми е казвал.

— Ако не възразявате, предпочитам да изчакам, за да обсъдя тези неща с господин Дейви — тонът му даваше да се разбере, че няма да промени решението си.

Тя сви рамене.

— След като сте били толкова път дотук, мога поне да ви предложа нещо за пиене.

И двамата поискаха чай. Докато домакинята го запарваше, Амброуз се възползва от възможността да я поразпита за бизнеса им.

— Работата ни се състои всъщност от две части — започна тя малко разсеяно, сякаш беше обяснявала тези неща толкова често, че можеше да повтаря обясненията автоматично. — Предлагаме на клиентите си инсталиране на системи за сигурност. Понякога, както прави в момента Уорън в Малта, буквално изграждаме системата съобразно изискванията им. Но основната ни работа се състои в предлагане на обезопасени хранилища за бази данни извън територията на фирмата. Компаниите, които са наши клиенти, могат да прехвърлят данните, които предават за съхранение на нашите защитени сървъри в определени за тях дни и часове всяка седмица, или могат да изберат скъпата опция, ролс-ройсът на нашите услуги, която предполага ежедневно и ежечасно съхраняване на всички данни в системата, всеки знак, всеки удар на клавиш.

По този начин, дори ако изгори сградата, в която се намира седалището на фирмата — те няма да загубят нито частица информация.

Тя наля вряща вода в чайника и отново постави капачето на мястото му.

— За това ли ползвате хамбара? — попита Амбоуз.

Тя кимна.

— Това там е нашето хранилище. Дебелината на стените е два фута. Няма прозорци, вратите са стоманени. Същинските сървъри и блейд сървърите в техните шкафове се съхраняват в специално климатизирано вътрешно помещение със стени от бронирано стъкло, в което можем да влизаме единствено аз и Уорън.

— Не ме будалкате, нали?

— Ни най-малко — тя поднесе на двамата по една чаша чай и започна да отпива от своя.

— Възможно ли е да видим хранилището?

Даян прехапа долната си устна.

— По принцип външни лица не се допускат там. Дори клиентите виждат хранилището само когато идват за първи път, за да подпишат договора.

Амброуз й отправи най-чаровната си усмивка.

— Няма да злоупотребим. В края на краищата, нали сме от полицията. Просто никога досега не сме виждали нещо подобно.

— Не знам… Уорън много държи да се спазват ограниченията.

Амброуз разпери ръце.

— Но нали Уорън не е тук. Хайде, задоволете любопитството ми. Понякога наистина се държа като голямо дете.

Той и сам не знаеше защо толкова много настоява да види хранилището в хамбара. Но нейното нежелание само изостри любопитството му.

Тя въздъхна и остави рязко чашата си на масата.

— Е, добре. Но трябва да оставите чашите тук. В контролираната зона не се внасят течности.

След като вече беше взела решение, тя не се забави нито за миг, а излезе забързано от къщата и тръгна да прекосява двора.

Амброуз следеше с интерес как Даян поставя пръста си върху една стъклена плоскост, монтирана на защитено място под козирката до вратата на хранилището.

— Как функционира това нещо? — попита той. — Разчита отпечатъците ли?

— Не, анализира разположението на вените. Оказва се, че мрежата от вени на ръката е не по-малко уникална от отпечатъците на пръстите, но ценното в случая е, че анализаторът я регистрира единствено когато е поддържана от постоянен източник на кръв. С други думи, не можете просто да ми отрежете пръста и да си послужите с него, за да влезете, както би могло да стане, ако анализаторът реагираше на отпечатъци.

Вратата се плъзна встрани и те я последваха, озовавайки се в стъклена клетка, в която тримата едва се побраха. Преминавайки през нея, се озоваха в малко контролно помещение, където на дузина монитори пред очите им постоянно се превъртаха данни. Навсякъде наоколо примигваха и блещукаха светлини.

Издигащата се отвъд мониторите стъклена стена ги делеше от двайсет метални кули. От всяка от тях стърчаха между десет и дванайсет дръжки от тъмночервена пластмаса.

— Всеки един от тези блейд сървъри поема повече от един терабайт данни. Това е толкова много, че просто няма как да ви разясня такъв обем — каза Даян.

Амброуз гледаше удивено.

— Това е невероятно.

— Особено ако единственият ви опит в тази област обхваща обикновени компютри и лаптопи — съгласи се Даян и допълни с по-мек тон: — Изглежда като кадър от „Доктор Кой“ или някой от филмите за Джеймс Бонд — оживяла фантазия.

Амброуз се позасмя.

— Дори не знам какви въпроси бих могъл да задам.

— Така е с повечето хора. Хайде да се върнем и да си допием чая, докато е още топъл.

Когато се озоваха обратно в кухнята, Амброуз се поинтересува от подробности за клиента в Малта.

За първи път, откакто бяха пристигнали, Даян Патрик явно се смути.

— Всъщност не знам нищо за него.

— Това ми изглежда странно — каза Амброуз.

— Разбирам защо си мислите така. Но поначало всеки от нас има свои клиенти. Занимаваме се с работата на другия единствено ако възникне специален повод за това. Както стана миналата седмица например — наложи ми се да направя няколко посещения в офиса на един от клиентите на Уорън, тъй като той е извън страната, а трябваше да се отиде на място. Затова и Уорън ме помоли да се заема, също както бих постъпила аз, ако се озова на място, където нямам пряк контакт със системата.

— Следователно сте разговаряли с Уорън?

Тя го изгледа, като че ли въпросът му я озадачи.

— Разбира се. Той е мой партньор — искам да кажа, партньор в живота, не само в бизнеса. Разменяме мейлове по няколко пъти на ден, разговаряме по скайп.

— Очаквате ли да се чуете с него по някое време днес? — осведоми се Амброуз.

— Предполагам — тя като че ли се оживи при тази мисъл. — Мога да му предам да ви се обади, искате ли?

Амброуз извади от вътрешния си джоб визитна картичка и й я подаде.

— Тук е и мобилният ми телефон.

— Полиция на Уест Мърсия — прочете тя. — Не обърнах внимание при идването ви. Доста далеч сте от вашата територия. Въпросът трябва да е наистина сериозен, за да дойдете чак тук.

Съобразителността й не го учуди. Човек, който ръководи такъв бизнес, не би трябвало да пропуска подробностите.

— Рутинна работа — заяви той с пълното съзнание, че няма да успее да я заблуди. — Ние приемаме сериозно всички престъпления.

— Убедена съм — отвърна тя сухо. — Е, ще дам телефоните ви на Уорън и ще му кажа да ви се обади.

Думите й подсказваха, че за нея разговорът е приключил. Те оставиха чашите си на масата и тръгнаха обратно към колата.

— Какво ще кажете? — попита помощничката му, докато излизаха с колата през портата.

— Много интересно ми се струва това, че в момента Уорън Дейви е някъде си, кой знае къде — със сигурност не там, където живее и работи. И с тези негови способности, които му позволяват да се ориентира без усилие в киберсвета… — той се извърна и погледна към фермата, която бавно се губеше в далечината. — Честно казано, питам се дали изобщо е бил в Малта.