Скритият пожар

Глава 44

Карол се събуди много по-рано, отколкото бе очаквала. Напоследък алкохолът имаше такова въздействие върху нея. Когато беше млада, ако си легнеше пийнала, това й гарантираше осем часа непробуден сън. А сега, прекалеше ли с алкохола, сънят й ставаше неспокоен и крайно недостатъчен. Каза си, че това е още една причина да послуша съвета на Тони и да понамали пиенето. Главата й тежеше и я наболяваше, стомахът й също се бунтуваше. Имаше смътен спомен, че повърна, когато се прибра в ранните часове на деня.

Но пък наистина имаше основателен повод. Снощи беше празнична вечер за целия й екип. Убиецът беше открит, бяха спасили живота на потенциалните жертви, бяха запушили устата на Бронуен Скот. Черешката на върха на сладоледа беше, когато Брайън Карсън, управителят на курортното селище „Бейвю“, се обади на Сам, за да му каже, че разпознал с учудване снимката на Найджъл Барнс, показана по новините на местната телевизия. Спомняше си, че го видял да се отбива на територията на селището една вечер със спукана гума. Карсън настоял да му помогне да смени гумата, въпреки твърденията на непознатия, че щял да се справи и сам. И сега си спомняше с абсолютна сигурност, че в багажника на онова волво комби имало един топ прозрачен найлон, голям пакет черни чували за боклук и ролка изолирбанд, тъй като се наложило да ги преместят, за да извадят резервната гума.

Човек наистина не би могъл да мечтае за нещо повече. Карол лежеше по гръб и се протягаше на всички страни като морска звезда. Нещо меко тупна до нея, после тя усети мокро гъделичкане по ухото си.

— Нелсън — каза Карол нежно и почеса котарака зад ухото. Той замърка и започна да я побутва с муцуна. — Добре де — измърмори тя, — ще ти дам да ядеш.

Двата й мобилни телефона — служебният и личният — бяха оставени на кухненския плот над чекмеджето за прибори. Докато вадеше лъжица, прочете съобщението, изписано на екрана на личния й телефон:

Тя погледна часовника. Нямаше грешка, беше едва шест и четвърт. Не беше обичайно за Тони да е буден по това време. Карол не беше забелязала кога си бе тръгнал от ресторанта, но знаеше, че е напуснал импровизираното празненство доста рано. Беше го потърсила с поглед към девет, когато започнаха да поръчват вечерята. Но не го откри никъде. Попита Пола, тъй като от нея можеше да се очаква да забележи, че Тони си тръгва, но тя бе прекалено погълната от Елинор Блесинг. Което само по себе си беше хубаво, разбира се, но поради това Карол така и не можа да получи отговор на въпроса си.

Тя поднесе храната на Нелсън и отговори: „При теб или в кафенето?“

„При мен. Мога да направя яйца с наденички.“

„След половин час.“

Тя включи електрическата кана и тръгна към банята.

Трийсет и пет минути по-късно, изкъпана, облечена, погълнала достатъчно количество нурофен и почти достатъчно кофеин, Карол тръгна по стълбата, която водеше от апартамента й в приземието към горната част на къщата. Свързващата врата беше вече отключена. Откри Тони в кухнята. Той тъкмо вадеше тава с наденички от фурната и ги оглеждаше подозрително. После каза:

— Струва ми се, че им трябват още пет минути — времето ще ми бъде достатъчно да се справя с яйцата. — Той посочи към кафемашината. — Заредена е, ще се справиш ли?

Тя се справи. Докато той чупеше яйцата и ги пускаше в тигана, Карол направи две кафета с мляко и ги отнесе на масата.

— Отказвам да повярвам, че си буден толкова рано, и при това правиш закуска като хората — допълни тя, забелязала чинията, пълна догоре с кръгли препечени хлебчета, потънали в масло.

— Не съм спал цяла нощ — каза той. — Отидох да се поразходя, видях, че супермаркетът е отворен, а пък имах нужда да поговорим, та си казах, че закуската е решението.

Карол незабавно се вкопчи в ключовата част от цялата реплика.

— Имаш нужда да поговорим? Не ми казвай, че има проблем с обвинението срещу Даян Патрик.

— Не, не, няма нищо подобно — каза той нетърпеливо, изсипа яйцата в чиниите и отиде да извади наденичките. После й поднесе със замах една от чиниите, пълна догоре с храна. Карол съумя да се въздържи и да не потръпне.

— Заповядай, яйца от свободни кокошки и наденички от местен производител.

— Не мога да си спомня кога за последен път си ми готвил — каза тя и предпазливо опита яйцата. Бяха по-вкусни, отколкото бе очаквала.

— Да, и аз не си спомням — каза той замислено. Изгълта набързо половин наденичка и едно яйце и отбеляза с учудване: — Вкусно е. Би трябвало да го правя по-често.

Карол се справяше с храната по-бавно, затова пък методично.

— Е, за какво искаш да говорим?

— Искам да чуеш нещо. Но нека първо приключим с яденето.

— Звучи крайно интригуващо — каза тя.

— Ще ти падне шапката — отвърна той и изражението му внезапно помръкна. — Но не в положителния смисъл на думата.

Карол погълна последните хапки и побутна чинията си встрани.

— Готова съм — заяви тя. — Натъпках се до последна възможност.

— Добре се справяш за жена, която се появи тук в плен на сатанински махмурлук — отбеляза сухо Тони и отнесе чиниите. Върна се с диктофона и слушалките. — Ето какво искам да изслушаш.

— За какво става дума?

— Записът не се нуждае от пояснения — каза той, сложи слушалките на ушите й и натисна „плей“.

Когато започна да й става ясно какво слуша, Карол зяпна.

— О, господи — каза тя едва чуто. После, гледайки го със сълзи в очите: — О, Тони! — И накрая: — Невероятно, дявол да го вземе! Боже мили!

Тони не казваше нищо, само седеше неподвижно и наблюдаваше реакциите й.

Когато изслуша всичко до края, тя свали слушалките и взе ръката му в своята.

— Нищо чудно, че не си спал цяла нощ — каза тя. — И това ако не е потресаваща новина!

— Говорехме си, че и двамата не вярваме на версията на Ванеса, че зад цялата история трябва да се крие нещо. Оказва се, че сме били прави — той говореше мрачно и безизразно.

— Така е, и все пак никога не съм очаквала такова нещо — каза Карол. — Как смяташ да постъпиш? Ще й кажеш ли открито, че знаеш истината?

Той въздъхна.

— Не виждам смисъл. Тя просто ще отрече. Такова нещо надали ще се отрази на начина, по който е избрала да живее живота си.

— Но не можеш да допуснеш това просто да й се размине — възрази Карол. Намеренията на Тони бяха в разрез с цялостното й убеждение в значението на правосъдието.

— На нея вече й се е разминало. Сега вече никой не може да промени станалото. Карол, не искам да я видя никога вече. Единственото, което искам, е да я изхвърля така цялостно от живота си, както тя е изхвърлила от него Артър.

— Не разбирам как можеш да говориш така спокойно за това — каза Карол.

— Имах на разположение цяла нощ, за да го обмисля — отвърна Тони. — Този случай не беше един от най-бляскавите в кариерата ми. Единствената истинска насока, която даде профилирането, бе за местоживеенето на убиеца. И това беше заслуга на Фиона Камерън, не моя.

— Нали ти прецени, че Уорън е мъртъв. И ти знаеше какви въпроси да зададеш, за да се добереш до историята за вазектомията — възрази тя.

— Рано или късно и ти щеше да стигнеш до тези изводи. Но на мен ми се налага да приема факта, че може пък да не съм чак толкова добър в тази работа, колкото съм предполагал. През последните две седмици бях принуден да призная, че трябва да направя цялостна преоценка на собствената си личност. Досега съм правил житейските си избори, основавайки се на непълни данни. Имам нужда да премисля всичко наново, Карол.

Имаше нещо толкова категорично в сериозния му тон, че Карол осъзна неспособността си да го обори. Затова се обърна към тактиката, която познаваше най-добре, благодарение на която бе станала такова изключително ченге. Когато се колебаеш, нападай.

— Какво искаш да кажеш с всичко това, Тони? Говориш като политик — много думи, от които не се разбира нищо конкретно.

Той й отправи слаба, тъжна усмивка.

— Мога да говоря и конкретно, Карол. Исках само първо да обясня решението си. Смятам да напусна „Брадфийлд Мур“. Смятам също да продам лодката, защото тя не ми харесва. И възнамерявам да се пренеса да живея в къщата на Артър в Устър, защото тя е единственото място, на което съм се чувствал като у дома през живота си. Какво ще стане после, още не знам.

Тя разбираше всяка дума поотделно, но взети заедно, те не й говореха нищо. Имаше чувството, че е заспала в един свят, а се е събудила в друг.

— Отиваш да живееш в Устър? В Устър? Само защото прекара там една нощ, сега искаш да се пренесеш окончателно на това място? Да не си се побъркал?

Той поклати глава, по лицето му се изписа страдание.

— Знаех, че ще реагираш така. Не съм се побъркал, просто се опитвам да разбера как ще продължа живота си със съзнанието за нещата, които научих току-що за произхода си. Оказва се, че толкова много от нещата, които мислех, че знам, не отговарят на истината. Имам нужда да разбера какво следва от това за мен.

Искаше й се да изкрещи: „Ами за мен?“ Трябваше да положи почти физическо усилие, за да се възпре да не извика. Вкопчи се в ръба на масата и стисна здраво устни.

— Всичко е наред, Карол. Кажи го спокойно. „Ами за мен?“ Това искаш да кажеш, нали?

— А ето и причината, поради която искам да го кажа — каза тя и установи с ужас, че гласът й звучи задавено. — Защото го знаеш дори без да ти го казвам.

— Аз не мога да правя избор вместо теб — каза Тони. — Всичко зависи от теб. Ти спечели този рунд срещу Блейк, но той няма да се махне от тук скоро. А вече познаваш Алвин Амброуз, говорила си със Стюарт Патърсън. Те са почтени хора, които наистина се вълнуват от професията си. Ако имаш нужда от промяна, Уест Мърсия вероятно няма да е най-лошият вариант — той направи с ръце лек жест, с какъвто обикновено се съпровожда някакво предложение.

Карол знаеше, че за него вероятно е абсолютно немислимо да я помоли да тръгне с него. Никога не бе вярвал, че я заслужава. Но тя все пак се нуждаеше от нещо повече.

— Защо да правя промяна, Тони? Какво мога да очаквам от нея?

Тя го предизвикваше открито, насочвайки към него пронизващия си поглед на ченге.

Той отклони очи.

— Къщата е голяма, Карол. В нея има предостатъчно място за двама.

— Място за двама също като тук? Или място за двама в по-различен смисъл?

Тя мълчеше и чакаше някаква промяна в изражението му да й даде надежда.

Най-сетне Тони взе хромирания диктофон и започна да го претегля на дланта си.

— Тази сутрин — каза той бавно — имам чувството, че всичко е възможно.