Скритият пожар

Глава 7

Тони оглеждаше дневната си и си казваше, че тя е много подходящо доказателство на втория закон на термодинамиката — ентропията в една затворена система винаги нараства. Не му беше много ясно как става това, но като че ли купчините започваха да растат всеки път, когато им обърнеше гръб. Книги, разпечатани текстове, аудиодискове и дискове с филми, компютърни игри, джойстикове и списания — всичко това беше поне донякъде разбираемо. Но останалите неща — той наистина нямаше представа как се бяха озовали тук. Кутия от мюсли. Кубче на Рубик. Малка купчинка червени ластици. Шест чаши за чай. Една тениска. Торбичка с емблемата на книжарница, която със сигурност никога не беше посещавал. Кибритена кутия и две празни бутилки от бира, които не си спомняше да е купувал.

За миг обмисли възможността да разчисти стаята. Но какъв смисъл би имало. Повечето съставни части на този хаос нямаха определено място другаде в къщата, следователно той просто би пренесъл бъркотията на друго място. А междувременно безпорядъкът във всяка стая бе придобил своя специфичен облик. Кабинетът, спалнята, стаята за гости, кухнята и трапезарията изразяваха различни аспекти от присъщата за него бъркотия. В банята положението не беше чак толкова лошо, но пък и престоят му в нея беше чисто функционален. Не беше от хората, които четяха в тоалетната или работеха, лежейки във ваната.

Когато купи тази къща, си бе казал, че тук има достатъчно място да прибере притежанията си, без те да преливат в такива неконтролируеми изблици на хаос. Бе накарал да боядисат цялата къща в кремаво и дори бе подбрал и купил цял куп фотографии в рамки — все градски пейзажи от Брадфийлд, които едновременно будеха интереса му и му действаха успокояващо. В продължение на около два дни къщата бе изглеждала доста стилно. А сега Тони се питаше дали не съществува възможност за формулиране на закон на Паркинсън за термодинамиката: ентропията се разраства, запълвайки всички свободни пространства.

Навремето беше толкова убеден, че пространството, с което разполага, е повече от достатъчно, че веднага след като се нанесе, реши да превърне учудващо просторния и светъл приземен етаж в самостоятелно жилище. Имаше намерение да го дава под наем на преподаватели, дошли на работа по академичен обмен в университета в Брадфийлд, или на млади лекари, дошли на шестмесечна специализация в болницата „Брадфийлд Крос“. Нищо дългосрочно, нищо, което би могло да засегне личния му живот.

Но вместо това негова наемателка стана Карол Джордан. Решението беше съвсем спонтанно. По онова време тя живееше в Лондон, беше се окопала в един стилен и елегантен апартамент в комплекса „Барбикан“ и не допускаше никого до себе си. Преди две години, когато Джон Брандън успя да я убеди да се върне към криминалистиката, тя не пожела да продаде апартамента си в Лондон, защото й се струваше, че купуването на жилище в Брадфийлд би било прекалено ангажиращо. Предполагаше се, че ще ползва приземния апартамент в къщата на Тони само временно. Но тази организация на живота устройваше и двамата учудващо добре. Всеки от тях внимаваше много да не се натрапва на другия. Но самото съзнание за близостта на другия беше достатъчно успокоително. Поне така си мислеше Тони.

Отказа се от подреждането. И без това след няколко дни щеше да настане същия безпорядък. А той имаше по-важна работа. На теория това, че работеше на непълно работно време в психиатричната болница „Брадфийлд Мур“, би трябвало да му осигурява свободно време, през което да сътрудничи на полицията и да чете и пише статиите и книгите, благодарение на които поддържаше връзката с общността на своите колеги.

На практика винаги се оказваше, че денонощието е прекалено кратко, особено ако включеше и времето, отделено на компютърните игри — той беше искрено убеден, че това занимание освобождава творческите сили на подсъзнанието му. Учудващо бе колко много привидно неразрешими проблеми можеха да се решат след един час, отделен на приключения редом с Лара Крофт, или на изграждането на средновековна империя в Китай.

Напоследък положението се усложни, и то благодарение на Карол. Тя бе имала бляскавата идея, че една домашна игрална конзола „Уии“ би му помогнала да преодолее накуцването, останало след сблъсъка с един пациент, който бе разсякъл коляното му. „И без това прекарваш прекалено много време, изгърбен пред компютъра — бе казала тя. — Трябва да се стегнеш, а пък ми е ясно, че всякакви опити да те накарам да ходиш на фитнес са безсмислени. Една такава игрална конзола поне ще те накара да си размърдаш задника.“

Оказа се права. Дори, за съжаление, прекалено права. Неговата лекуваща лекарка вероятно би одобрила продължителността на времето, което Тони прекарваше, тичайки тежко из дневната, в симулирани игри на тенис, боулинг или голф, или дори когато се забавляваше със сюрреалистични сражения с ексцентрично облечени зайци. Но се съмняваше, че редакторите, чиито срокове той можеше и да не успее да спази, биха споделили чувствата й.

В момента, когато се канеше да унищожи предводителя на зайците в една престрелка по улиците на Париж, го прекъсна звукът на интеркома, който Карол бе инсталирала за връзка между апартамента на приземния етаж и горната част на къщата.

— Знам, че си горе, чувам те как подскачаш насам-натам — гласът й отекна сред пращенето на връзката. — Мога ли да се кача, или си прекалено зает да се преструваш, че си брадфийлдският вариант на Рафа Надал?

Тони се отдалечи от екрана, почти без да изпитва съжаление, и натисна копчето, което отваряше входната врата. Докато Карол се качи при него, той беше поставил джойстиковете на различните игри на място и бе успял да налее газирана минерална вода в две чаши. Карол взе своята със скептично изражение.

— Това ли е най-доброто, което можеш да предложиш?

— Да — заяви той. — Трябва да поддържам здравословно ниво на течности в организма си.

Той мина покрай нея и се упъти обратно към дневната — ход, който имаше за цел да улесни съпротивата му.

— Аз обаче нямам такива нужди. При това денят ми беше такъв, че имам пълното право да се почерпя — заяви неотстъпчиво Карол.

Тони продължи напред.

— И въпреки това дойде тук, с пълното съзнание, че се опитвам да те приуча да не пиеш толкова много. Постъпките ти са в пълен противовес на думите ти. — Той погледна през рамо към нея и се ухили, с надеждата, че няма да я засегне. — Хайде, ела да седнеш тук и да си поговорим.

— Грешиш — очевидно раздразнена, Карол го последва и се отпусна рязко на дивана срещу неговия стол. — Тук съм, защото трябва да разговарям за нещо важно с теб. А не защото дълбоко в себе си бих предпочела да не пия.

— Можеше да ме поканиш да сляза долу при теб. Или да предложиш да се срещнем някъде, където сервират алкохол — изтъкна Тони. Търсенето на аргументи беше досадно, но според него най-добрият начин да покаже колко много държи на нея бе да й помогне да стигне до състояние, в което наистина нямаше да изпитва нужда да пийне.

Карол вдигна ръце.

— Остави ме на мира, Тони. Наистина има нещо важно, което трябва да обсъдим.

По всичко личеше, че тя говори сериозно. Именно затова му се искаше да я отучи да разчита на помощта на алкохола. При нея желанието да пийне замаскираше толкова много други неща — искрената й нужда да обсъди нещо сериозно с него, преживяванията от някой действително тежък ден — че на него му ставаше трудно да я разбира. А той преживяваше много тежко неспособността си да я разбере. Тони се облегна назад в стола си и се усмихна; сините му очи засияха в кръга светлина, хвърляна от стоящата наблизо лампа.

— Хайде, давай. Излизам от ролята на досаден приятел и се превръщам в заинтригуван колега. Да не би това случайно да има някаква връзка с днешната ти среща с новия шеф?

В отговор Карол се усмихна саркастично.

— Улучи право в десетката. — Тя набързо му разказа за ултиматума, който Джеймс Блейк бе отправил към екипа й. — Всичко това е толкова нереалистично — раздразнението явно подкопаваше способността й да запазва хладнокръвие. — Ние зависим изцяло от това, което ще се случи през предстоящите три месеца. Какво се очаква от мен, да се надявам на някакви действително впечатляващи убийства, за да мога да докажа колко добри са наистина хората ми? Или да фалшифицирам доказателства, за да реша някой случай от студените досиета? Един специализиран екип за криминални разследвания не може да се подлага на стандартен анализ за бизнес ефективност.

— Не, разбира се. Но в случая не става дума за това. В себе си той вече е взел решение. Този изпитателен период е пълна измама, поради причините, които ти току-що изтъкна. — Тони се почеса по главата. — Струва ми се, че положението ти е безизходно. Следователно поне можеш спокойно да продължиш да вземаш такива решения, каквито и без това неминуемо би взела.

Той забеляза как раменете й се отпуснаха. Но тя знаеше, че не може да очаква от него нещо по-малко от пълна откровеност. Тръгнеха ли по друг път, взаимното доверие, което бяха градили в продължение на години, щеше да се разпадне по-бързо от зле опечен сладкиш. А тъй като никой от тях нямаше по-близък човек в живота си, те не можеха да си позволят такова нещо.

— Именно от това се боях — въздъхна Карол. Отпи голяма глътка от чашата си и додаде: — Но това не е всичко.

Тя сведе поглед към чашата си. Гъстата й, разчорлена коса падна пред лицето й и го скри.

Тони притвори за миг очи и потърка с пръсти горната част на носа си.

— Казал ти е вече да не ползваш услугите ми.

Проницателността му накара Карол да трепне — тя изправи рамене и го загледа учудено.

— От къде знаеш? Да не би Блейк да е разговарял и с теб?

Тони поклати глава.

— Това е като случая с кучето, което не излаяло през нощта3.

Карол кимна с разбиране.

— Той отказа да разговаря с теб. Запознах ви, но той не пожела да установи контакт.

— От което заключих, че вече не съм част от плановете му, били те работни или бюджетни — Тони се усмихна. — Не се безпокой за мен, има достатъчно други началници на местни полицейски подразделения, които продължават да считат, че моите хонорари са основателен разход.

— Не се безпокоя за теб, а за себе си. И за екипа си.

Той разпери ръце в жест, който изразяваше същото като свиване на рамене.

— Трудно е да се противопоставиш на човек, който свежда всичко до това какво получава срещу парите си. А и действително аз не съм най-евтиният вариант, Карол. Напоследък вие обучавате собствени профайлъри. Шефовете ви са на мнение, че е по-добре да се следва американският модел — да се дава психологическа подготовка на ченгетата — вместо да се разчита на специалисти като мен, които пък нямат никаква представа от реалната полицейска работа.

Само човек, който го познаваше така добре като Карол, би могъл да долови тънката ирония в тона му.

— Е, да, така е, каквото плащаш, това и получаваш.

— Някои от тези хора са доста добри.

— От къде знаеш?

Той се позасмя.

— Нали аз съм един от тези, които ги обучават.

Карол го изгледа стъписано.

— Никога не си ми го казвал.

— Предполагаше се, че не бива да се разгласява.

— А защо ми го казваш сега?

— Защото ако ще ти се наложи да работиш с някой от тях, би трябвало да знаеш, че те са имали възможността да се обучават при някои от най-добрите специалисти в областта на профилирането. Нямам предвид само себе си, а и други хора от моята професия, които дълбоко уважавам. При това съзнанието на тези интелигентни млади хора не е претоварено с избор на различни терапии — те се съсредоточават точно върху тези аспекти на психологията, които са им необходими, и освен това в никакъв случай не са глупави. Дай им шанс. Не отхвърляй човека, с когото ще работиш, просто защото на неговото място не съм аз.

Думите му имаха и друг контекст, който двамата осъзнаваха. За лош късмет моментът не беше никак подходящ Тони да припомня на Карол съществуването на онази връзка между тях, която присъстваше в основата на всички техни съвместни професионални начинания.

Тя засенчи очите си с ръка, сякаш се пазеше от слънчеви лъчи.

— Блейк се държа наистина злобно, Тони. Намекваше, че имам някакви нелицеприятни причини да ползвам услугите ти като консултант, спомена дори корупция. Знае, че живея в дома ти като наемател, и говореше така, сякаш между нас има и нещо друго, нещо долнопробно, което крием.

Тя извърна глава и отпи още малко от водата.

Трудно беше да се разбере защо човек, заемащ поста на Блейк, би решил да подкопава позициите на един от най-способните си служители, преди още да успее да се убеди на практика на какво е способна Карол. Но той бе успял да го стори, и не би могъл да подбере по-подходящ прицел за атаката си, дори да се бе съветвал със самия Тони. За всяка друга двойка с предистория като тяхната, предположението, че са любовници, би било напълно основателно. Но емоционалната връзка, която съществуваше между двамата от самото начало на професионалното им сътрудничество, така и никога не премина във физическа. От самото начало той беше разговарял откровено с нея за своята импотентност, проваляла систематично отношенията му с жените. Карол бе проявила достатъчно здрав разум да не си въобрази, че тя е жената, която може да промени състоянието му. Но въпреки негласното им споразумение да държат изкъсо чувствата си, беше имало мигове, когато съществуващото между тях привличане бе изглеждало достатъчно силно да преодолее неговия страх да не изпадне в унизително положение и нейната тревога, че не би била способна да скрие разочарованието си. Но всеки път пред тях се издигаха някакви препятствия. А като се има предвид на какви ужаси се натъкваха те в своя свят, тези препятствия обикновено не бяха лесни за преодоляване. Той никога нямаше да забрави единствения случай, когато тя си бе позволила да свали гарда заради него, и мракът, който нахлу в света им в резултат на това неблагоразумие.

Известно време изглеждаше така, сякаш тя никога няма да успее да се измъкне от погълналата я бездна. А това, че все пак успя, според Тони не се дължеше на неговите усилия, а на нейната привързаност към професията й. Тони се съмняваше, че Блейк разполага с някаква реална информация за общото им минало, но клюкарите явно го бяха снабдили с достатъчно материал, който да използва срещу Карол. Фактът, че такова нещо бе възможно, будеше у него ненавист.

— Тъпо копеле — каза Тони. — Би трябвало да изгражда у хората привързаност към себе си, а не да отблъсква такива като теб. — Той се усмихна леко. — Не че има кой знае колко хора като теб.

Тя се поразмърда на мястото си. Тони предположи, че вероятно в този момент съжалява, че не пуши, за да се прикрие зад някакво занимание.

— Може би е време да обмисля изнасянето си от тук. Искам да кажа, нали се бяхме разбрали, че това е само временно решение, докато реша дали наистина искам да се върна окончателно в Брадфийлд. — Тя повдигна леко едното си рамо. — Докато взема решение дали все още искам да бъда ченге.

— Доколкото виждам, си взела решение и по двата въпроса — каза той, опитвайки се да прикрие тъгата, която събуди у него предложението й. — Разбирам защо би искала да си намериш място, което да бъде твое. Да разполагаш с малко повече пространство. Но не си внушавай, че се налага да напуснеш заради мен. — Усмивката му излезе малко крива. — Почти свикнах с мисълта, че наоколо винаги има някой, от когото мога да взема мляко назаем.

Карол се усмихна измъчено.

— За теб аз съм само това, нали? Човек, от който можеш да си поискаш мляко посред нощ?

Настана дълго мълчание. После Тони отвърна:

— Понякога ми се иска нещата да бяха толкова прости — и заради мен самия, и заради теб. — Той въздъхна. — Наистина не искам да се изнасяш, Карол. Особено сега, след като вече няма да работим заедно. Ако живеем на различни места, вече почти няма да можем да се виждаме. Не ме бива да поддържам контакти с хората, а и твоето работно време е просто безумно. — Той се изправи. — Е, какво ще кажеш за една чаша вино?

Гари Харкъп облиза мазнината от пръстите си, а после избърса ръце в джинсите си. Пицата беше изстинала още преди три часа, но той не беше забелязал. Ядеше по навик, ядеше, когато имаше нужда да прекъсне за малко работата си и да помисли, ядеше просто защото имаше около себе си храна. Изобщо не можеше да става дума за наслада от храната. Харесваше му да живее в свят, в който храната му се доставяше у дома, двайсет и четири часа в денонощие, без разлика дали денят бе работен или почивен, и за целта дори не му се налагаше да вдигне телефона. Едно кликване с мишката му осигуряваше китайска, индийска, тайландска храна или пица. Имаше дни, в които напускаше мястото си пред компютъра само за да получи доставената храна или да отиде до тоалетната.

За средите, в които се движеше, животът на Гари съвсем не беше необичаен. Ежедневието на повечето хора, които познаваше, беше някаква вариация на неговото собствено. От време на време им се налагаше да излязат, примижавайки, на дневна светлина, за някоя среща с клиент очи в очи, но те избягваха такива неща, ако им беше възможно. Ако хората като тях бяха отделен вид, вероятно биха изчезнали от лицето на земята само след две поколения.

Гари обичаше своите машини. Обичаше да се движи във виртуалния свят, да се скита из времето и пространството, без изобщо да му се налага да напуска малкия си, вмирисан апартамент, уютен като майчина утроба. Изпитваше дълбоко удовлетворение, когато успяваше да реши проблемите на клиентите си, но познаваше и горчивото разочарование на някой и друг провал.

Да вземем например тази работа за полицията на Уест Мърсия. Голяма част от това, което искаха от него, беше просто въпрос на продължителни изчисления. Например откриването на местонахождението на някой компютър. За тази цел трябваше просто да въведеш информацията и да оставиш софтуера да си свърши работата. И петгодишно дете би се справило.

Но да се ровиш из разпилените останки от изтрити файлове беше нещо различно. Да измъкваш отделни фрагменти, да преценяваш кой откъде е, да ги сглобяваш като части на разпилян пъзел — това вече беше сериозна работа. Още след първия повърхностен оглед той беше принуден да признае, че софтуерът, с който разполагаше, няма да се справи с такава задача. Имаше нужда от нещо по-добро — и знаеше точно къде може да го намери. През годините, докато работеше в тази зона на здрача, Гари беше изградил мрежа от необходими контакти и съюзници. Повечето от тях не би разпознал, ако ги срещнеше лице в лице, познаваше ги по никове, във виртуалната им идентичност. За това, от което се нуждаеше днес, му беше необходим Уорън Дейви. Уорън, човекът, който почти винаги беше в състояние да осигури необходимото. Ако ставаше дума за повелители на виртуалната вселена, Уорън беше един от първите сред тях. С Гари се познаваха от много отдавна, още от зората на интернет, когато единственият начин за контакт между тийнейджъри като тях бяха форумите, населени от хакери, откачалки и компютърни ентусиасти. Гари беше убеден, че тъкмо Уорън е човекът, който му трябва.

Реши да напише набързо един мейл и после да вземе душ. Като че ли бяха изминали два дни, откакто се къпа за последен път, и беше започнал да чувства сърбежи по местата, на които човек, залепнал за стола пред компютъра, неминуемо се изпотява.

Когато се върна на мястото си, вече с чисти боксерки и тениска, отговорът го очакваше. Каза си, че на Уорън винаги може да се разчита. Не само че беше един от най-талантливите в занаята, но не беше и стиснат. Благодарение на Уорън Гари разполагаше с голяма част от софтуера, който му даваше свободен достъп до личната информация на хората.

Загледан в екрана, Гари вдигна победоносно палец, обзет от облекчение, че ще съумее да представи нещо на Патърсън. Уорън беше свършил работа. Но колкото и добре осведомен да беше той, явно имаше доста наивни и оптимистични представи за тясното сътрудничество между отделните подразделения на полицията. Каквато и да бе сделката между полицията в Брадфийлд и SCHEN, Гари бе наясно, че полицията на Уест Мърсия няма да успее да се включи в нея. Всеизвестно бе, че SCHEN бдят изключително зорко над много скъпите си продукти. Гари ги познаваше от години. Знаеше дори ника на човека, който стоеше зад фирмата — Hexadex. Но така и не бе успял да се добере до него. Единственото, което му беше известно, бе, че този човек е успял да развие някакъв фантастичен аналитичен софтуер, и че има някакво споразумение с ченгетата от Брадфийлд, защото все те тестваха всички разработки, свързани с борба с престъпността и предлагани от SCHEN.

Гари въздъхна. Той беше лишен от онази творческа енергия, благодарение на която SCHEN печелеха луди пари, а и Уорън бе успял да натрупа немалко. Но поне разполагаше с определен брой постоянни клиенти, които не бяха в състояние да преценят, че той не е един от най-добрите в занаята. А благодарение на приятели като Уорън Гари можеше да се надява, че никога няма и да узнаят.

Даниъл Морисън седеше отпуснато пред компютъра си. Сините му очи гледаха мрачно, ъгълчетата на широката му уста с пълни устни се бяха смъкнали надолу в кисела гримаса. Животът му беше такава шибана скука! Родителите му бяха същински динозаври! Баща му се държеше така, като че ли живееха в каменната ера, когато не е имало какво друго да се прави, освен да се ходи на футболни мачове и да се слушат плочи. Плочи, за бога! Добре де, ретро-винилът понякога беше готин, но не и нещата, които баща му въртеше на грамофона си. А пък как говореше за момичета… Даниъл подбели иронично очи и отпусна глава. Като че ли бяха някакви невинни куклички. Питаше се дали баща му има дори най-смътна представа какво правят момичетата през двайсет и първи век. Ако разбереше, щеше да му се изпържи тъпият мозък.

Даниъл беше готов да се обзаложи, че всяко от момичетата, с които общуваше, знаеше за секса повече, отколкото смотаният му баща изобщо би могъл да си представи. Не знаеше дали да се смее или да плаче, когато баща му се опитваше да разговаря с него за „уважение“ и „чувство за отговорност“ към момичетата. Е, може и да не беше го направил все още, но беше стигал почти дотам и разполагаше с пълен набор ароматизирани и разноцветни презервативи в очакване на подходящия момент. Нямаше намерение да му натресат някакво ревящо хлапе — не, благодаря. Божичко! Беше се опитвал да обясни на баща си, че знае какво върши, но старецът като че ли не чуваше какво му се говори. Продължаваше да не го пуска да ходи по клубове и концерти с приятели. Казваше, че можело, само ако отидат заедно. Как ли пък нямаше да отиде на такова място, помъкнал със себе си загубения си баща. Да бе, ей сега.

Обикновено майка му разрешаваше да върши почти всичко, което пожелаеше. Но напоследък и тя се беше превърнала в клонирано копие на баща му. Непрекъснато му говореше за домашни, че трябвало да работи по-съсредоточено и всякакви такива простотии. Даниъл никога не бе обръщал никакво внимание на домашните. Знаеше, че е достатъчно умен, за да се справи без усилия. Макар вече да не беше толкова лесно да се ориентира в някои предмети, които бе избрал за предстоящите изпити, все още се справяше по-добре от повечето си съученици, при това, без да му се налага да работи толкова усилено като тях.

Още повече, че за това, с което той се надяваше да се занимава, не му бяха необходими никакви изпити. Даниъл вече беше избрал пътя си. Щеше да бъде комедиен актьор, най-голямата звезда на своето поколение. Щеше да бъде по-остър, по-смешен, хуморът му щеше да бъде по-черен от всичките му там „Малката Британия“, „Гавин и Стейси“ и „Пийпшоу“4, взети заедно. Щеше да издигне комедията до невъобразими висини. Всичките му приятели вече твърдяха, че никой не умее да ги разсмива по-добре от него. Когато се опита да сподели с родителите си нещо за своята амбиция, те също се бяха смели, но не с добро чувство. А пък все повтаряха: „Винаги можеш да разчиташ на нас“. Да бе.

С отвратена въздишка той отметна бретона, паднал ниско над очите му, и влезе в РигМароул. По това време на деня беше най-лесно да се свърже с КК. Вече няколко месеца си говореха онлайн. КК беше готин. Смяташе, че Даниъл е страхотен комик. И макар че и той беше на неговите години, познаваше разни типове от комедийните програми. Беше казал на Даниъл, че може да му помогне да се запознае с хора, които могат да го насочат към някое комедийно шоу. Даниъл беше достатъчно съобразителен да не настоява прекалено много, и ето че КК най-сетне узря. Скоро щяха да се срещнат, и тогава животът на Даниъл наистина щеше да се промени. Досега беше дрямал в сенките, но скоро щеше да бъде огрян от светлините на прожекторите.

За такова нещо си струваше да се примири с някои странности на КК. Като това, че напоследък все говореше за някакви тайни. Когато се бяха преместили в самостоятелен разговор, беше започнал да дърдори, че знаел всичко за тайните на Даниъл. Знаел кой бил той всъщност. „Аз съм единственият човек, който знае кой си ти всъщност“, така беше казал. И то неведнъж. Като че ли Даниъл не знаеше кой е. Като че ли КК познаваше всички страни на живота му. Това малко безпокоеше Даниъл. Какво като бе разказал на КК доста неща за себе си, за мечтите си, за фантазиите си, че ще стане мегазвезда? Това все още не означаваше, че този тип е наясно с всичките му тайни.

От друга страна, ако КК можеше да му помогне да стъпи на пътя към успеха, Даниъл беше готов да го остави да приказва каквото си ще. Като че ли това щеше да има значение, когато Даниъл започнеше да се явява по всички телевизии и в интернет.

Той не би могъл да предположи, че ще стане известен по съвсем различни причини.