Скритият пожар

Глава 6

Дъждът продължаваше да се лее, когато Алвин Амброуз пристигна да вземе шефа си от аутопсията на Дженифър Мейдмънт. Отдавна бе изчезнала и последната възможност да се открият някакви следи на местопрестъплението. Единственият източник на физически улики, подсказващи нещо за съдбата на Дженифър, беше тялото на самото момиче. Инспектор Патърсън дотича до колата, сгушил глава между раменете си в опит да се предпази от ледените ухапвания на дъжда, и се отпусна тежко на предната седалка. Лицето му бе сгърчено в гримаса на неприязън, сините му очи бяха почти невидими под подпухналите от безсъние клепачи. Амброуз не можеше да прецени дали неприязнената гримаса е предизвикана от лошото време или от приключилата аутопсия. Той кимна към картонената чаша с кафе в поставката за чаши и поясни:

— С обезмаслено мляко е.

Не че Патърсън имаше нужда да става по-слаб, отколкото си беше.

Той се поотърси.

— Благодаря, Алвин, но стомахът ми не би го понесъл. Изпий го ти.

— Как мина? — попита Амброуз, докато насочваше колата към изхода на паркинга.

Патърсън дръпна рязко колана и го закопча с ожесточение.

— Никога не е приятно, нали знаеш. Особено когато е дете.

Амброуз благоразумно се отказа да задава още въпроси. На Патърсън му трябваше време да се посъвземе, да подреди мислите си, и после вече щеше да сподели това, което според него помощникът му трябваше да знае. Наближаваха главна улица и Амброуз спря.

— Накъде?

Патърсън се поколеба — никога не прибързваше с решенията.

— Появи ли се нещо ново, докато бях тук?

Бяха се натрупали доста неща, куп дреболии без особено значение, които по-нископоставените служители в отдела щяха да успеят да обработят, докато станеше време за чай. Една от ролите, които Амброуз изпълняваше в тяхното партньорство, бе да пресява всичко постъпващо в отдела и да преценява кое е достойно за вниманието на Патърсън. Тази отговорност го безпокоеше в началото, когато Патърсън го избра за свой непосредствен помощник, но Амброуз скоро се убеди в точната си преценка, на която можеше да се вярва. Фактът, че Патърсън бе съумял да отчете това още преди самият Амброуз да го осъзнае, затвърди уважението на подчинения към шефа му.

— Нищо, с което да трябва да се заемете вие — отвърна Амброуз.

Патърсън въздъхна, хлътналите му страни се издуха и хлътнаха отново.

— Да идем да видим родителите й тогава.

Амброуз навлезе с колата в потока от автомобили, опитвайки се да си състави наум най-подходящия маршрут. Още преди първия завой Патърсън започна да говори. Амброуз си каза, че това е необичайно скоро за шефа му — явно доказателство, че смъртта на Дженифър Мейдмънт го е потиснала дълбоко.

— Причината за смъртта е задушаване. От найлоновия плик, нахлузен на главата й и залепен стегнато с лепенки около шията й. Няма абсолютно никакви признаци да се е съпротивлявала. Не е удряна по главата. Няма драскотини, синини, няма кръв или кожа под ноктите — той подбираше внимателно думите си, които падаха бавно и тежко като олово.

— Звучи така, сякаш е била упоена.

— Така изглежда — изражението на Патърсън се промени, потиснатостта отстъпи място на гняв. Две тъмночервени петна избиха на бузите му, устните му се обтегнаха, оголвайки зъбите. — Разбира се, сигурно ще минат цели шибани седмици, докато получим резултатите от токсикологията. Казвам ти, Алвин, начинът, по който се практикува съдебна медицина в тази страна, е просто подигравка. Дори скапаната система на националното здравеопазване е по-бърза. Като отидеш при личния си лекар за пълна кръвна картина, след колко време си получаваш резултатите? Две денонощия, нали?

А за да получим резултат от токсикологията, се е случвало да чакаме и шест седмици. Ако шибаните политици наистина искат престъпността да намалее, а броят на разкритите престъпления да се увеличи, би трябвало да насочат повече пари към съдебната медицина. Безумно е да можем да ползваме съвременни технологии само за един крайно ограничен процент от случаите. И дори когато счетоводителите ни го позволят, анализите отнемат цяла шибана вечност. Хората от съдебна медицина би трябвало да помагат на разследването, а не само да потвърждават, че сме заловили истинския престъпник. Тези филми — „Да събудиш мъртвите“ и „От местопрестъплението“ — седя пред телевизора и имам чувството, че гледам някаква страховита черна комедия. За това, което виждам в един епизод, аз би трябвало да изразходвам целия си бюджет за годината.

Тази реч беше добре позната, една от няколкото, които Патърсън произнасяше всеки път, когато преживяваше тежко бавния ход на някое разследване. Амброуз разбираше, че това, което шефът му критикуваше, всъщност не е толкова важно. Това, което го караше да говори така, бе убеждението му, че се е провалил в опита да постигне някакъв напредък, който би могъл да помогне на опечалените близки да преодолеят мъката си. Тласкаше го съзнанието, че не е застрахован от грешки. И нищо, което Амброуз би казал, не можеше да накара някой от двамата да приеме по-леко тези мисли.

— Разкажете ми — беше единственото, което изрече той, след като помълча доста, изчаквайки Патърсън да се съвземе. — Какво още каза докторът?

— По всичко личи, че обезобразяването на гениталната област е дело на неопитен човек. Ползван е много остър нож с дълго острие. Вероятно нищо нетрадиционно — може да е обикновен кухненски нож за рязане на месо. — Патърсън не се и опита да прикрие потреса си. — Този човек е забил ножа във вагината и го е въртял. Докторът предполага, че може да се е опитвал да унищожи всичко — от срамните устни до матката. Но не е разполагал с необходимите умения.

— Значи най-вероятно търсим човек, който няма нищо общо с медицината — каза Амброуз, привидно спокоен и невъзмутим както винаги. Но дълбоко в себе си той чувстваше познатото глухо надигане на гнева, на онази ярост, която се беше научил да овладява още като тийнейджър, когато всеки си мислеше, че едро, цветнокожо момче като него надали ще откаже да участва в някое сбиване. Защото знаеше, че ако се подаде на гнева си, по един или друг начин все той ще излезе виновен. По-добре беше яростта да го изгаря отвътре, отколкото да носи последиците на чуждото желание за себедоказване — тази позиция той поддържаше и по отношение на учители и родители. Затова и се научи да се боксира, научи се да потиска пристъпите на ярост със силата на дисциплината, придобита на ринга. Би могъл да стигне до върха, всички го казваха. Но пълното поражение на противника никога не му бе доставяло удоволствие — поне не такова, че да превърне това занимание в начин да си изкарва хляба.

— Докторът каза, че не би поверил на този човек дори разрязването на печена пуйка — въздъхна Патърсън.

— Някакви признаци за сексуално насилие? — Амброуз включи мигача, за да завие по улицата, на която се намираше домът на семейство Мейдмънт. Знаеше, че Патърсън обожава своята Лили. В това преследване той нямаше да прояви нито милост, нито съжаление — особено ако убиецът освен всичко останало бе изнасилил жертвата си.

— Невъзможно е да се прецени. Няма анални травми, не е открита сперма нито в устата, нито в гърлото й. Ако наистина имаме късмет, може да се намери нещо в образците, пратени в лабораторията. Но не разчитай прекалено много на това.

Колата спря. Когато го забелязаха, глутницата журналисти, които се навъртаха около къщата, се оживиха и се струпаха пред входната врата.

— Хайде, да му се не види, започна се — процеди Патърсън. — А при това повечето от тях не ги бива за нищо. — Той започна да си пробива с усилие път през тълпата, следван от Амброуз, мърморейки: — Без коментар.

— Отнесете се с разбиране към семейството — каза Амброуз, разперил ръце пред журналистите, за да не им позволи да последват шефа му, който се упътваше към къщата. — Не ни губете времето, принуждавайки ни да викаме униформени колеги, за да ви накарат да се махнете от тук. Ако си отидете сега, ще видя какво може да се направи по въпроса за среща на родителите с пресата, става ли?

Знаеше, че молбата му е безсмислена, но поне можеше да направят нещо, та присъствието им да не е толкова натрапчиво на първо време. А и масивната му фигура усилваше въздействието на думите му.

Когато Амброуз стигна до прага, Патърсън вече влизаше. Човекът, който държеше вратата отворена, при други обстоятелства би могъл да мине за красив. В тъмната му, гъста коса се виждаха сребърни нишки. Имаше правилни черти, външните ъгли на сините му очи бяха леко смъкнати надолу — нещо, което жените намират за очарователно. Но точно днес Пол Мейдмънт изглеждаше изпит и съсипан почти като скитник по улиците. Небръснат, разчорлен, с изпомачкани дрехи, той се взираше със зачервените си очи в тях и като че ли напълно бе изгубил представа от изискванията на обичайното общуване. Амброуз не се и опитваше да си представи какво е да слезеш от самолета убеден, че ти предстои да се прибереш при семейството си, а вместо това да откриеш, че животът ти е непоправимо съсипан.

Шами Пател се навърташе неуверено зад Мейдмънт. Тя ги беше представила един на друг.

— Съжалявам, че не успях да отворя вратата, бях в кухнята и правех чай — бе добавила тя.

Амброуз би могъл да й обясни, че Патърсън не се впечатлява от извинения, но моментът не беше подходящ.

Влязоха един след друг в дневната и насядаха.

— Малко чай би се отразил добре на всички ни, Шами — каза Амброуз.

Тя кимна и излезе.

— Извинете, че не можах да ви посрещна на летището — каза Патърсън. — Но имах други задължения. Свързани със смъртта на Дженифър, нали разбирате.

Мейдмънт поклати глава.

— Нямам никаква представа от това, което вършите вие, иска ми се само да го свършите колкото е възможно по-бързо. Да откриете човека, който е извършил това. Да му попречите да съсипе още някое семейство.

Гласът му изневери и той се покашля шумно.

— Как е жена ви? — попита Патърсън.

Мейдмънт пак се покашля.

— Тя е… Тук беше лекарят. Даде й нещо, за да заспи дълбоко. Съумяла е някак да не рухне, докато се прибрах, но после… е, по-добре е, че сега не съзнава нищо. — Той притисна ръцете си с разперени пръсти към лицето си и стисна здраво, сякаш се опитваше да смъкне кожата. Гласът му долиташе леко приглушено иззад дланите. — Иска ми се да можеше изобщо да не се връща в съзнание. Но ще трябва да се събуди. А когато се събуди, нищо няма да се е променило.

— Не намирам думи, за да изразя съчувствието си — поде Патърсън. — Аз имам дъщеря почти на същата възраст. И знам какво означава тя за мен и за жена ми.

Мейдмънт плъзна пръсти надолу по лицето си и се взря в тях, а по лицето му се затъркаляха сълзи.

— Тя е единственото ни дете. Не можем да имаме други, предвид възрастта на Таня. Това е краят, за нас всичко свърши. Досега бяхме семейство, сега сме просто двойка. — Гласът му затрепери и секна. — Не знам как ще преодолеем това. Не го разбирам. Как е възможно да се е случило? Как е възможно някой да е сторил това с детето ми?

Шами влезе отново в дневната, понесла поднос, отрупан с димящи чаши чай, мляко и захар.

— Ето го и чая — каза тя и се зае да поднася чашите. Този съвсем ежедневен ритуал внесе промяна в атмосферата и даде възможност на Патърсън да продължи разговора.

— Според Клеър Дженифър казала, че е имала намерение да изпече кейк по случай вашето прибиране у дома. Че искала да отиде до кооперативния магазин, за да купи шоколад за него. Тя постъпваше ли така обикновено? Имаше ли обичая да прави кейк, когато се прибирахте от път?

Мейдмънт беше озадачен.

— Никога не го е правила. Нямах представа дори, че знае как се пече кейк. — Той прехапа долната си устна. — Ако не го беше направила, ако беше отишла у Клеър, както е била казала…

— Не сме убедени, че тя е казала истината и на Клеър — каза меко Патърсън. Амброуз винаги се впечатляваше от внимателното отношение на Патърсън към хората, потънали в сянката на насилствената смърт, сполетяла някой от близките им. „Деликатност“ беше единственото определение, подходящо за начина, по който той се държеше с тях. Сякаш, съзнавайки колко страшен бе ударът, който тези хора бяха понесли, той не искаше да утежнява допълнително положението им. Патърсън можеше да бъде суров, да задава въпроси, които биха затруднили Амброуз. Но суровостта му прикриваше едно постоянно съобразяване с мъката на хората. Патърсън изчака човекът срещу него да осъзнае смисъла на думите му, после продължи:

— Питахме се дали тя не е използвала тази история като предлог, за да не я разпитва Клеър къде отива. Но трябваше да чуем и вашето мнение, да разберем дали тя е имала обичая да постъпва така, когато сте се прибирали от път.

Мейдмънт поклати глава.

— Никога не е правила нищо подобно. Ако отсъствах повече от няколко дни, обикновено излизахме някъде на вечеря, за да отпразнуваме прибирането ми. Обикновено в китайски ресторант, Дженифър обичаше най-много китайска храна. Никога не е правила кейк за мен. — Той потръпна. — Никога няма да направи и занапред.

Патърсън почака малко, после каза:

— Преглеждахме компютъра на Дженифър. Доколкото разбирам, те двете с Клеър са прекарвали много време онлайн — и когато са били заедно, и поотделно. Наясно ли сте с това?

Мейдмънт стискаше здраво чашата си като човек, застрашен от премръзване. Той кимна.

— Всички деца го правят. Дори да се опиташ да ги възпреш, винаги намират начин. Затова поговорихме със семейство Дарси и се споразумяхме с тях да наложим родителски контрол на компютрите на момичетата. Това е ограничение на сайтовете, които могат да посещават.

„Само донякъде“, каза си Амброуз.

— Много често е влизала в РигМароул — каза той, поемайки щафетата на разпита. Двамата с Патърсън работеха заедно толкова отдавна, че дори не им се налагаше да обсъждат предварително тактиката си. Знаеха инстинктивно как да си прехвърлят незабелязано топката. — Социалната мрежа. Разговаряла ли е някога с вас за това?

Мейдмънт кимна.

— В нашето семейство всички сме много открити един с друг. Опитваме се да не натрапваме на Дженифър родителския си авторитет. Винаги се стараем да обсъждаме нещата, да й обясним причините, поради които не й позволяваме нещо, или не одобряваме нечие поведение. Така успяхме да съхраним контакта си с нея. Струва ми се, че тя разговаряше с нас по-често, отколкото повечето тийнейджъри с родителите си. Поне така мисля, съдейки по това, което наши приятели и колегите ми са разказвали за общуването с техните деца.

Както често се случва с близките на внезапно починал човек, докато говореше за мъртвата си дъщеря, Мейдмънт сякаш успяваше за кратко време да се изолира от съзнанието за своята скръб.

— И какво разказваше тя за РигМароул — попита Патърсън.

— Харесваше й — и на нея, и на Клеър. Дженифър казваше, че така успяла да намери много приятели, които харесвали същите телевизионни предавания и същата музика като нея. Аз самият имам профил в РигМароул. Знам как функционира. Това е доста приемлив начин да установиш контакт с хора, които споделят интересите ти. При това филтрите им са доста добри. Много е лесно да изключиш от групата някой, който е неподходящ или нарушава ограниченията, в рамките на които останалите се чувстват комфортно.

— Да е споменавала някога събеседник с инициали ZZ. Зед Зед или може би Зи Зи?

Мейдмънт плъзна палец и показалец по клепачите си, после стисна с тях горната част на носа си. Пое си дълбоко дъх, после издиша.

— Не, сигурен съм. Но може би ще е по-добре да питате Клеър за такива подробности. Защо питате? Да не би това да е някой, който я е преследвал?

— Доколкото можем да преценим, не става дума за това — каза Амброуз. — Но успяхме да възстановим някои разговори, които тя е водила с този човек. Като че ли ZZ намеква, че той или тя знае някаква тайна на Дженифър. Споменавала ли е тя нещо подобно пред вас или пред съпругата ви?

Мейдмънт го погледна неразбиращо.

— Нямам представа за какво говорите. Разберете, Дженифър не е трудно дете. Честно казано, тя води доста защитен живот. Кажи-речи никога не ни е давала поводи за притеснение. Знам, че много пъти сте чували такива думи, произнесени от родители, които са се опитвали да представят детето си като ангелче. Не казвам такова нещо. Казвам само, че тя е спокойно дете. Не е надраснала годините си, а по-скоро обратното. Ако има тайна, тя не би била свързана с нещата, за които мислите. Нито с наркотици, нито със секс или нещо подобно. Би могло да бъде детинско влюбване, някаква подобна глупост. Не и нещо, което би могло да доведе до убийството й.

С произнасянето на тази дума действителността заля като вълна Мейдмънт, и той се огъна под тежестта й. По страните му отново започнаха да се стичат сълзи. Шами безмълвно се пресегна към една кутия с хартиени носни кърпички и пъхна няколко в ръката му.

Амброуз си каза, че тук вече не могат да узнаят нищо, което би им било от полза — не и днес. А може би никога. Той хвърли поглед към шефа си, който кимна едва забележимо.

— Съжалявам — каза Патърсън. — Ние трябва да тръгваме. Искам да знаете, че полагаме всички усилия за решаването на този случай. Но въпреки това ще имаме нужда и от вашата помощ. Може би ще успеете да разберете от жена си дали Дженифър е споменавала пред нея нещо за ZZ. Или за някакви свои тайни. — Той се изправи. — Ако имате нужда от нещо, детектив Пател е на ваше разположение. Ще поддържаме връзка с вас.

Амброуз го последва вън от къщата, питайки се колко ли време ще мине, докато Пол Мейдмънт ще бъде в състояние да не мисли за убитата си дъщеря поне в продължение на пет минути.