Скритият пожар

Глава 29

Нийл прекосяваше с ленива походка жилищния комплекс в посока към автобусната спирка. Беше изправил рамене, крачеше широко, стремейки се да изглежда колкото се може по-голям, за да не бъде привлекателна мишена за агресията, която можеше да връхлети отвсякъде. Наоколо имаше прекалено много ненормалници, които ходеха толкова надрусани, че никога не би могъл да предвиди реакциите им. Някой, с когото си бяха кимали дружелюбно в продължение на седмици, можеше внезапно да налети на бой и положението да стане неудържимо.

В заслона на автобусната спирка вече се бяха облегнали лениво две момчета от азиатски произход. Единият от тях Нийл беше срещал от време на време в училищния двор по време на междучасията. Той често поглеждаше към Нийл, но винаги отклоняваше поглед, преди очите им да се срещнат и да възникне възможност да се заговорят.

— Къде отиваш, а? — попита сега момчето.

Нийл съзнаваше, че би било равносилно на самоубийство да отговори: „Отивам да се срещна с един човек, който ще ме учи на руски. Представяш ли си колко гот!“. Затова и само сви рамене и отвърна:

— В града — да се позавъртя насам-натам с приятели.

Устните на азиатеца се извиха презрително.

— Никога не съм те виждал с приятели. Нямаш си приятели ти, момченце.

— Ти пък от къде знаеш? — отвърна Нийл, опитвайки се да говори така, сякаш въпросът изобщо не го вълнуваше. Пък и така си беше. Очакваха го къде-къде по-интересни неща.

Но още преди спорът да се задълбочи, край автобусната спирка спря кола. И тримата не проявиха какъвто и да било интерес към нея. Прозорецът се смъкна и шофьорът се приведе през него.

— Ти си Нийл, нали?

Нийл се смръщи. Непознат човек, наистина. Добре де, непознат, но пък знаеше името му.

— А кой се интересува? — попита той.

— Толкова се радвам, че успях да дойда навреме. DD ме помоли да дойда тук и да те взема с колата, за да те заведа при него. Снощи се подхлъзна по стълбите и си счупи глезена, представяш ли си? Киснахме три часа в спешната травматология на „Брадфийлд Крос“. Така или иначе, очевидно нямаше как да дойде на срещата в центъра, затова ме помоли да дойда и да те взема с колата.

Звучеше логично, но Нийл все още не беше напълно убеден.

— А откъде разбрахте, че ще бъда на тази спирка?

— DD знаеше с кой номер автобус ще пристигнеш, затова просто реших да огледам спирките в края на маршрута му. Разпечата ми профила ти от „Риг“ със снимката, ето, виж — и шофьорът размаха под носа му разпечатка, в чийто горен край се виждаше начупената физиономия на Нийл. — Хайде, скачай вътре, DD наистина очаква с нетърпение да види около себе си някой, с когото ще му е по-интересно, отколкото с мен.

Трудно беше да не се подадеш на такава предразполагаща усмивка.

Нийл отвори вратата и влезе в колата.

— Айде, нещастници — подхвърли той през рамо вместо сбогуване. Двете момчета от азиатски произход толкова много се стараеха да изглеждат напълно незаинтересовани, че впоследствие не можаха да помогнат на полицията с почти нищо, когато се наложи да се търси описание на колата и шофьора. Но това се случи по-късно. Доста по-късно.

Карол потърка очи. Бяха толкова уморени, толкова силно бе усещането, че има пясък под клепачите, че тя се замисли дали да не отиде на очен лекар. Последния път, когато се видя с личния си лекар и му се оплака от болки в гърба, той я уведоми с бодър тон, че е достигнала възрастта, на която някои неща полека-лека започват да се разпадат. Това й се стори доста несправедливо. Не беше осигурила на тялото си дори половината от мечтаните преживявания, а и някак не се чувстваше способна да се сбогува с всички свои изгарящи амбиции и смътни копнежи. Спомни си как на четиридесетия си рожден ден Тони беше казал нажалено, че явно никога няма да поведе като капитан „Брадфийлд Виктория“ на финален мач от висшата лига. Предполагаше, че и тя самата ще трябва да се сбогува с подобни неосъществими мечти.

Щорите на стъклените стени на кабинета й бяха вдигнати и тя се загледа през стъклото към подчинените си. Виждаше съвсем малка част от косата на Стейси и ръката й, която от време на време прибираше кичур коса зад ухото. Беше очевидно привичен жест, кратка пауза, предназначена за размисъл в мига, когато на монитора се отваряше нова страница. Карол не знаеше върху какво точно работеше Стейси в момента, но знаеше, че по каквито и тайни пътища да се луташе тя, съществуваше реална възможност в резултат да се добере до нещо полезно.

Облегнат назад, Кевин говореше по телефона, въртеше се на стола си и прехвърляше в пръстите си една химикалка. Биваше го да поддържа контактите им с другите отдели, да се държи с момчетата с онази дружеска непринуденост, която Карол в качеството си на жена не можеше да постигне. Той съумяваше да поддържа приятелските си отношения с колегите от други отдели, без да забравя, че си остава човек от нейния екип. Тя все се опасяваше, че ще го изгуби поради желанието му да се издигне в службата, но той като че ли беше престанал да се кандидатира за повишение. Карол се питаше дали е изгубил някогашната си амбиция или просто харесва сегашната си работа. Беше преоткрил близостта с жена си и децата си през последните две години — може би това обясняваше промяната у него. Единствено той от всички членове на екипа имаше деца. Синът му беше само с две години по-малък от Сет и Даниъл. Карол си каза, че не бива да забравя да поговори с него и да опипа почвата, да се убеди, че не приема прекалено лично смъртта на двете момчета.

Пола беше отишла да посети отново Кейти и Джулия — движена едновременно от две желания — те да повярват, че не е забравила скръбта им и да провери дали някоя от тях не се е сетила за нещо ново. Карол се съмняваше, че някое от желанията ще се изпълни.

Сам също беше излязъл от офиса. Когато се върна, приключил с ангажиментите си около Тим Паркър, Карол го прати да отиде в Уърксоп — града, в който се намираше централата на РигМароул. Собствениците не се зарадваха особено на това посещение в съботния ден, но Сам разполагаше с разрешение от прокуратурата. От тях се очакваше да му предадат ключовете на кралството — с други думи, кодовете, които щяха да позволят на Стейси да има официален достъп до вътрешната част от системата им и да провери дали на сървъра има нещо, което би ги насочило към убиеца. Сам от своя страна щеше да прегледа онази част от документацията им, съществуваща на хартиени носители, за да провери дали няма да намери в нея някаква следа. Получаването на разрешението от прокуратурата не беше никак лесно — защитата на личните данни напоследък се беше превърнала в нещо като тотем. Като че ли бе станало по-лесно да се добереш до нечия сметка в швейцарска банка, отколкото до някои бази данни с лична информация.

Карол се надяваше някой от тях да се добере до следа, която да раздвижи разследването по тези убийства, при това колкото бе възможно по-скоро. Нали навсякъде се говореше, че живеем в епохата на тоталния контрол. Но този убиец сякаш съумяваше да убегне на вечно бдителния поглед от висините. Замиташе следите си навсякъде, включително и онези във виртуалното пространство. Карол изпитваше ужасния страх, че той вече се кани да прибави нова бройка в списъка на жертвите си.

Тя отново насочи поглед към монитора на бюрото си и отвори резултатите от аутопсията. Може би Гриша щеше да им осигури някакви резултати. Беше се зачела и не забеляза появата на Тим Паркър, докато той не застана на прага на кабинета й.

— Здравейте — поде той със съвсем неуместна бодрост и жизнерадост. — Реших да ви донеса профила и на разпечатка. Пратих ви го по електронната поща, но нали знаете, сигурното си е сигурно.

— Бърза работа.

„Вероятно прекалено бърза“.

Той остави разпечатката на бюрото й.

— Е, аз ще отида долу да пийна едно кафе. Нали ще ме повикате, когато сте готова да обсъдим заключенията?

— Да, така ще е най-добре — отвърна Карол. Наглед профилът не надхвърляше две страници. Той надали щеше да има време дори да си изпие кафето. Тим погледна с очакване работата си, после извърна поглед към нея. Тя се усмихна.

— Е, тръгвайте.

Карол изчака той да напусне и външния офис, и едва тогава взе в ръце профила. Започна да чете бавно и внимателно, защото не искаше някой да я обвини, че е отхвърлила неоснователно работата на Паркър. Но и най-добросъвестните опити да бъде обективна не бяха в състояние да потиснат надигащия се у нея гняв. В този текст нямаше нищичко, до което хората от нейния екип да не могат да достигнат със собствени сили. Всички те бяха научили достатъчно за основите на профилирането от многогодишното си сътрудничество с Тони. Всеки от тях би могъл да й каже същото, което сега Тим Паркър беше облякъл в превзети фрази. Убиецът е организирана личност. Мъж, принадлежащ към бялата раса, на възраст между 25 и 40 години. Чувства се притеснен от своята хомосексуалност и неспособен да поддържа трайни връзки. Живее сам или с майка си, най-вероятно в Брадфийлд. Възможно е да има криминално досие, в което да фигурират обвинения в палеж, жестокост към животни, дребни сексуални престъпления от рода на ексхибиционизъм. Не се е задържал дълго на една и съща работа.

Всичко това беше като преписано от учебника. Нищо от този текст не би могло да им помогне да направят дори крачка напред.

— Господи! — възкликна Карол, взе двата листа, стана и тръгна с мрачна физиономия към вратата. Срещна погледа на Кевин, докато минаваше покрай него, и поклати глава.

— Явно е време момчето чудо да нахлузва бронежилетката — промърмори той, загледан в гърба й.

— Ще проведа разговора в кафенето, за да не се подам на изкушения — подхвърли Карол, без да спира.

Откри Тим в далечен ъгъл на кафенето — беше се разположил на един диван, пиеше капучино и четеше „Гардиън“. Той вдигна очи, когато тя наближи, и усмивката му се изпари веднага щом забеляза изражението й. Карсот тръсна профила пред него и попита:

— И това ли е всичко? Това ли е крайният резултат от вашето скъпо обучение в полицейската школа?

Тим я изгледа така слисано, сякаш му беше ударила шамар.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че текстът е елементарен и повърхностен. Изглежда така, сякаш е преписан от онази част на учебника по криминология, която е посветена на убийствата със сексуални мотиви. Въз основа на този профил аз изобщо не мога да добия представа за конкретния извършител. Нямам представа какво цели да постигне той с тези престъпления…

— Ами сексуално удовлетворение, очевидно — заяви Тим с раздразнение. Беше се зачервил и тя първоначално го бе отдала на притеснение, но очевидно причината беше гняв. — Нали затова се извършват подобни убийства.

— Да не би да предполагате, че аз не знам това? Имам нужда от данни, свързани с конкретния случай. Защо е избран този начин, а не някой друг? Какво значение има този избор за убиеца? Защо смъртта на жертвите е бърза, а после се извършва такова жестоко обезобразяване на гениталиите? С какво точно си имаме работа? — поставила ръце на хълбоците си, тя стоеше права пред него. Съзнаваше, че се държи като кавгаджийка, но не я беше грижа. По нейни представи провинението му беше едно от най-непростимите — пилеене на време и средства в хода на разследване на убийство.

— Невъзможно е да се гради теория въз основа на толкова малко данни — заяви той надуто. — Технически погледнато, все още не можем да го определим като сериен убиец. Според дефиницията на Реслър той трябва да отговаря на формулата „три плюс едно“.

— Смятате, че това не ми е известно? Когато започнах да разследвам убийства, вие още сте ходили на училище. Години наред съм работила с един от най-добрите криминални профайлъри. Отдавна съм изучила основните принципи на тази работа. Аз самата бих могла да напиша това тук. Това е най-немарливата работа, с която съм се сблъсквала от години насам.

Тим се изправи.

— Никой не би могъл да направи нещо по-добро с малкото сведения, които ми дадохте. Ако вашите детективи бяха събрали малко повече улики, би било по-лесно да се състави показателен профил.

— И вие се осмелявате да вините хората ми? Мога да ви кажа, че с това, което ми представихте, никога не бихте заслужили място сред тях. По какво личи, че сте успели да вникнете в душата на извършителя? Тук няма нищо, което ние вече да не знаем. Защо е подбрал тъкмо тези жертви? Не сте обърнали внимание на това дали жертвите се числят към високорискова или нискорискова група. На начина, по който убиецът се добира до жертвите, на мястото, където ги убива. Нищо подобно не се споменава тук.

— Вие искате от мен да правя предположения, които не се основават на факти. Това не е целта на нашата работа.

— Не, искам от вас да успеете да изградите нещо от данните, които са ви били дадени. И ако това е най-доброто, на което сте способен, просто нямате право да се представяте за профайлър. А за мен сте напълно безполезен.

По лицето на Тим се изписа упорство.

— Грешите — заяви той, — Оценките за моята работа са едни от най-високите в курса. Разбирам си от работата.

— Не, сержант Паркър, изобщо не си разбирате от работата. Учебната зала не е работната стая на екип, разследващ престъпление. А сега вземете това и се хванете на работа. Не ми трябват още повърхностни опити за квалифициране на престъпника. Мислете. Опитайте се да се вживеете в неговия начин на разсъждение. Влезте под кожата му. А после елате и ми съобщете нещо полезно. Давам ви срок до утре сутринта. След това ще отида да съобщя на шефа си, че представлявате пълна загуба на време и средства.

Тя не изчака отговора му. Не беше заслужил правото си на отговор.

Струваше й се, че Тони никога не й беше липсвал повече.

Екипът на РигМароул се постара да помрачи изцяло следобеда за Сам. Наложи се накрая той да избухне, за да ги накара да се държат прилично. Не можеше да разбере как е възможно някой да поставя бизнеса си над живота на невинни деца и да се колебае дори секунда да отвори ли файловете си или не. Едва след като той подчерта пред тях, че по характеристики жертвите се числят към основния им източник на доходи, и че този източник може бързо да пресъхне в момента, когато медиите разберат за нежеланието на РигМароул да дадат необходимата за разследването информация, те разбраха, че работата е сериозна и се съгласиха да дадат на Стейси кодовете за достъп, а на самия него да предадат папките с досиета. Оказа се, че съдържанието на въпросните досиета е много оскъдно, и че преглеждането им е чиста загуба на време. А това го вбесяваше още повече поради съзнанието, че скоро щеше да бъде готов да се изправи лице в лице с Найджъл Барнс.

Досадното шофиране по обратния път от Уърксоп осигури на Сам достатъчно време да обмисли тактиката си и по отношение на Карол, и на Барнс. Трябваше да спечели шефката на своя страна. Ако Сам успееше да се пребори с този случай, това със сигурност не би останало незабелязано в горните ешелони на брадфийлдската полиция — но то бе в интерес и на самата Карол, и на ръководения от нея екип. Поради това той смяташе, че има доста добри шансове да я убеди да даде съгласието си за арестуването на Барнс във връзка с убийствата.

Жалко наистина, че не можеше да се аргументира с мнението на Тони. Но той знаеше отлично какво би последвало, ако Карол разбереше, че се е свързал с Тони тайно от нея. Последния път, когато човек от екипа беше работил с него зад гърба й, тя беше побесняла. И при това провинилата се беше любимката й Пола. Сам трябваше да успее по някакъв начин да я убеди, че разполагат с достатъчно силни улики, за да рискуват с ареста.

Когато се отклони от магистралата, той погледна към часовника на арматурното табло. Ако имаше късмет, щеше да стигне в Брадфийлд към осем часа. Карол сигурно щеше да бъде още в офиса си. Къде другаде да ходи в съботната вечер, при положение, че в момента ръководи разследването на две убийства? И без това нямаше личен живот.